Дочут разговор
- Как звучи думата гнусно от устата на вътрешния министър Румен Петков?
- Като самопризнание…
(Репликата не е прихваната със специални разузнавателни средства. Дочута е с просто ухо от разговор на невинни граждани на съседна маса в кафене.)
На пресконференция министърът направил опит да обяснява технологията на клеветата, размахвайки снимка от телефон. С характерната си ехидна усмивка министър Петков разправял какво са си говорили хората на тая снимка и в какви отношения са. Всъщност той се опита да внуши, че двама генерали и изявен журналист на маса в заведение в хотел в центъра на столицата правят заговор срещу ръководеното от него най-важно за страната министерство и едва ли не срещу правителството. Дали това е част от технологията на клеветата?
Страници
▼
27 март 2008
20 март 2008
Опитът да съм професионална приемна майка завърши
През последните дни темата за децата, които растат без родителски грижи в институции стана модерна. Това ме радва, защото за мене проблемите на тези деца е лична кауза. Но ми е неловко да казвам на глас каквото и да било.
Само ден преди трагедията в Трън аз капитулирах в една своя лична битка. Опитът да съм професионална приемна майка завърши.
В семейството ми като приемно дете живееше 17-годишен младеж, който преди това беше прекарал една година в Дома в Трън. За краткото време докато беше у нас постигнахме невероятно голям напредък. Но изведнъж нещо се отключи и поведението на Боби се промени рязко. Върна се към старите си привички и за мене стана непосилно да нося отговорност за него, за постъпките му и даже за живота му. Затова помолих настаняването му в семейството ми да бъде прекратено.
Решението не беше никак лесно. Но аз се предадох в сражението с бесовете и демоните,обладали младата му душа. Все още нямам обяснение защо се срути защитната крепост, която двамата заедно упорито строихме ден след ден около половин година. Просто в един момент като нощна пеперуда се появи една сянка от миналото му и с едно махване на крилото събори кулата от картонени кубчета, която трябваше да пази „моето дете” от грозящите го рискове.
Не съм имала илюзии по отношение на младежа. Не съм искала да променям характера му. Не съм се опитвала да му натрапвам модели на поведение. Той беше и е едно дете, порасло без родителски грижи и обременено с всички белези, които институциите оставят. Зад гърба си имаше пет ефективни присъди и куп дознания за кражби и побои. Но наред с това декларираше силно желание да учи, да скъса с миналото, за което не искаше да говори и да си спомня.
Приехме го с доверие и с желанието да получи пълна подкрепа в реализацията на добрите си намерения. Младежът е с буден ум, с вродена интелигентност, с добре овладяно умение да се представя в най-добрата си светлина и да се харесва от пръв поглед.
В началото не беше никак лесно. Оказа се, че въпреки завършения осми клас с успех „много добър” Боби не може да чете. Буквите, разбира се, знаеше, но съчетани в думи не му говореха нищо. Имаше само бегла представа за таблицата за умножение, но алгебрата в девети клас, който той започваше да учи за трети път беше просто висш пилотаж. „Африка” например за него беше непозната дума, а картата на света му изглеждаше като нещо, което вижда за първи път. Ако на някого ме се налагало да погледне учебника по биология за девети клас, ще разбере с какво трябваше да се справяме. Но ние успяхме в края на първия срок в учебника му имаше даже шестици. И макар, че по математика му писаха двойка, вече знаеше какво е квадратно уравнение.
В цялата тази неравна борба изключително много помогнаха социалните работници от Отдела за закрила на детето в Перник, ръководството и учителите на Гимназията по облекло и туризъм, където учеше Боби, близки, приятели, семейството ми. За него самия беше странно колко добре се справя.
Не беше малко и това, че беше добре нахравнен и облечен и нито веднъж не се разболя през зимата. След края на януари обаче, изведнъж загуби интерес към ходенето на училище. Започна да носи в къщи чужди вещи, за които казваше, че му ги дал приятел. Бягаше нощем, в това число и със семейния автомобил. И въпреки уговорките и скрития ключ той успяваше нощем да ходи на „курмуване”, което почти винаги завършваше с неудача /слава Богу, без трагични последици/. Обещаваше,че товае последно и на другия ден – все същото. Много компромиси са му направени.
Научи се, че ако си признае грешката, нещата се оправят по-лесно. Имаше да спазва няколко прости правила: да не бяга от училище, по възможност да няма двойки, да не краде и да не лъже – доколкото му е възможно и на глас да споделя желанията си. Спазването на тези правила сякаш не го затрудняваше, но усилията които трябваше да полага не бяха малки. В края на краищата не издържахме - нито аз, нито той. И се наложи да се разделим.
За мене е необяснимо обаче, в търсенето на алтернативи за децата от институциите защо не се говори почти нищо за приемната грижа. За себе си аз съм убедена, че това е начина да се решава този проблем. Защитените жилища за порасналите са някаква мярка, но не съм сигурна, че е добра. Тези деца и младежи не трябва да бъдат отделяни. Те трябва да живеят между всички хора, наравно с връстниците си. Това че душите им са осакатени, не означава, че трябва да бъдат изолирани. Защото не по-малко сакати в мисленето си са тези, които казват, че децата от Могилино „ могат само това, толкова” или ,че филма за тях е антибългарска кампания. Разбира се, че осиновяването е нещо добро, но за тези деца, за които не се намерят истински родители, могат да се намерят майки под наем. Уверявам ви, че това е професия като всяка друга, въпреки, че първият ми опит не успя. Тепърва ще анализирам причините и ще търся своите грешки. Не зная дали скоро ще посмея да взема друго дете, но няма да престана да твърдя, че приемната грижа е формата /отдавна позната по света/ която трябва да намери много по-широко приложение и институционална подкрепа, за няма Трън, за да няма Могилино, за да няма несретници, които да не знаят какво за какво им е даден живота.
Само ден преди трагедията в Трън аз капитулирах в една своя лична битка. Опитът да съм професионална приемна майка завърши.
В семейството ми като приемно дете живееше 17-годишен младеж, който преди това беше прекарал една година в Дома в Трън. За краткото време докато беше у нас постигнахме невероятно голям напредък. Но изведнъж нещо се отключи и поведението на Боби се промени рязко. Върна се към старите си привички и за мене стана непосилно да нося отговорност за него, за постъпките му и даже за живота му. Затова помолих настаняването му в семейството ми да бъде прекратено.
Решението не беше никак лесно. Но аз се предадох в сражението с бесовете и демоните,обладали младата му душа. Все още нямам обяснение защо се срути защитната крепост, която двамата заедно упорито строихме ден след ден около половин година. Просто в един момент като нощна пеперуда се появи една сянка от миналото му и с едно махване на крилото събори кулата от картонени кубчета, която трябваше да пази „моето дете” от грозящите го рискове.
Не съм имала илюзии по отношение на младежа. Не съм искала да променям характера му. Не съм се опитвала да му натрапвам модели на поведение. Той беше и е едно дете, порасло без родителски грижи и обременено с всички белези, които институциите оставят. Зад гърба си имаше пет ефективни присъди и куп дознания за кражби и побои. Но наред с това декларираше силно желание да учи, да скъса с миналото, за което не искаше да говори и да си спомня.
Приехме го с доверие и с желанието да получи пълна подкрепа в реализацията на добрите си намерения. Младежът е с буден ум, с вродена интелигентност, с добре овладяно умение да се представя в най-добрата си светлина и да се харесва от пръв поглед.
В началото не беше никак лесно. Оказа се, че въпреки завършения осми клас с успех „много добър” Боби не може да чете. Буквите, разбира се, знаеше, но съчетани в думи не му говореха нищо. Имаше само бегла представа за таблицата за умножение, но алгебрата в девети клас, който той започваше да учи за трети път беше просто висш пилотаж. „Африка” например за него беше непозната дума, а картата на света му изглеждаше като нещо, което вижда за първи път. Ако на някого ме се налагало да погледне учебника по биология за девети клас, ще разбере с какво трябваше да се справяме. Но ние успяхме в края на първия срок в учебника му имаше даже шестици. И макар, че по математика му писаха двойка, вече знаеше какво е квадратно уравнение.
В цялата тази неравна борба изключително много помогнаха социалните работници от Отдела за закрила на детето в Перник, ръководството и учителите на Гимназията по облекло и туризъм, където учеше Боби, близки, приятели, семейството ми. За него самия беше странно колко добре се справя.
Не беше малко и това, че беше добре нахравнен и облечен и нито веднъж не се разболя през зимата. След края на януари обаче, изведнъж загуби интерес към ходенето на училище. Започна да носи в къщи чужди вещи, за които казваше, че му ги дал приятел. Бягаше нощем, в това число и със семейния автомобил. И въпреки уговорките и скрития ключ той успяваше нощем да ходи на „курмуване”, което почти винаги завършваше с неудача /слава Богу, без трагични последици/. Обещаваше,че товае последно и на другия ден – все същото. Много компромиси са му направени.
Научи се, че ако си признае грешката, нещата се оправят по-лесно. Имаше да спазва няколко прости правила: да не бяга от училище, по възможност да няма двойки, да не краде и да не лъже – доколкото му е възможно и на глас да споделя желанията си. Спазването на тези правила сякаш не го затрудняваше, но усилията които трябваше да полага не бяха малки. В края на краищата не издържахме - нито аз, нито той. И се наложи да се разделим.
За мене е необяснимо обаче, в търсенето на алтернативи за децата от институциите защо не се говори почти нищо за приемната грижа. За себе си аз съм убедена, че това е начина да се решава този проблем. Защитените жилища за порасналите са някаква мярка, но не съм сигурна, че е добра. Тези деца и младежи не трябва да бъдат отделяни. Те трябва да живеят между всички хора, наравно с връстниците си. Това че душите им са осакатени, не означава, че трябва да бъдат изолирани. Защото не по-малко сакати в мисленето си са тези, които казват, че децата от Могилино „ могат само това, толкова” или ,че филма за тях е антибългарска кампания. Разбира се, че осиновяването е нещо добро, но за тези деца, за които не се намерят истински родители, могат да се намерят майки под наем. Уверявам ви, че това е професия като всяка друга, въпреки, че първият ми опит не успя. Тепърва ще анализирам причините и ще търся своите грешки. Не зная дали скоро ще посмея да взема друго дете, но няма да престана да твърдя, че приемната грижа е формата /отдавна позната по света/ която трябва да намери много по-широко приложение и институционална подкрепа, за няма Трън, за да няма Могилино, за да няма несретници, които да не знаят какво за какво им е даден живота.