Най-старият манастир в Европа се намира в България

Най-старият манастир в Европа се намира в България. Учени доказват, че през 344 година св. Атанасий Велики основава манастир до днешното село Златна ливада, близо до Чирпан. Там и сега има манастир, действащ е, макар от онези времена преди близо
1 700 години да е останала само постницата в скалите.

Мислех си, че поназнайвам нещичко за манастирите в България. Този факт обаче се оказа изненадващ за мен. Научих го едва преди около година и лятото – на Голяма Богородица, когато е рожденият ден на мама, двете в компанията на приятелки, с Божията помощ, посетихме светата обител.

Преди това погуглирах и научих повече за манастира и неговата история предварително. Има няколко вестникарски публикации – в „Новинар” и в „Сега”. Манастирът има собствен сайт.

Твърди се с голяма доза сигурност, че манастирът край Златна ливада, село близо до Чирпан, е основан от св. Атанасий през 344г. и е най-старият в Европа.

За това сведетелства обстоятелството, че свети Атанасий - египетски богослов и духовник, Александрийски патриарх от 328 до 373 година, взема дейно участие през 343-344 г. във втория Вселенски събор, наречен Сердикийски. Вторият Вселенски събор е бил свикан в днешна София, в старата базилика „Св. София” и вероятно в манастира, чиито останки са открити над сегашния Южен парк в долната част на ул. „Козяк“ в кв. Лозенец на столицата. Известно е, че на този Вселенски събор св. Атанасий защитава църковното учение от ширещите се в онези времена тези на арианството.


Пътувайки за събора, светията отседнал за известно време край римска пътна станция и крепост на около 30 км от Верея (днешният град Стара Загора). Това е посочено в житието на светията, а вече било потвърдено и от сървеменните научни изследвания.. Там Александрийският патриарх Атанасий живее в една пещера с извор до нея. Докато е бил на това място св. Атанасий проповядва, лекува и в 344 г. основава манастир.

Днес обителта е въстановена. Казват, че е действащ женски манастир, но когато аз бях там монахини нямаше. Беше един свещеник в храма, изглежда със съпругата си. Беше много зает да продаде каквото може на многобройните гости и малкото поклоници.
Храмът не е много голям, за това пък има обширна манастирска сграда, видимо нова.



Научих, че в своята близо 1 700-годишна история манастирът многократно е разрушаван и съграждан наново. Легендите разказват, че там са се крили Васил Левски и други комити от освободителната борба. През годините на комунизма, подобно на много манистири в България, светата обител е била превърната в овчарник.

Местните хора разказват, че при вземане на важни решения обикновено св. Атанасий ги спохожда на сън, бди над тях и манастира и молитвено се обръща към Бога за Неговото благоволение.

Особено бях впечатлена, че новата сграда е построена през 80-те години на миналия век по идея на Людмила Живкова. Тогава и са правени някои научни изследвания. Но не съм сигурна дали е бил отчетен фактът, че на това място е имало манастир, основан от св. Атанасий. Възможно е, да са били открити реликви.



Иска ми се наистина да е доказано е, че това е първият християнски манастир по българските земи и най-старият в Европа, следван от "Кандида каса” в Шотландия от 360г. и два манастира във Франция основани от св. Мартин през 373 и 375г. А и да не е така, какво ни пречи да го вярваме и да отправяме молитви за застъпничеството на св. Атанасий.

През 2003 г. светата обител край Златна ливада е посетена от 115-тия Александрийски патриарх Петрос, който подарява изключително ценна и силна египетска икона на св. Атанасий. Тя се пази в храма.

Самият манастир е разположен малко над селото. Покрай него в дерето минава река. Казвала се Стара река – водата и беше мътно бяла, не разбрах от какво.

В скалите над реката има постница - чудотворна дупка, обитавана от самия светия и неговите следовници в дни на пот, молитва и усамотение. От там поклониците минават за здраве и благодат.
















В близост е и манастирското аязмо с чудодейна, благословена вода.








Над манастира се виждат останките на важна крепост, която се е намирала на пътя Константинопол-Сердика.

Потокът от туристи и поклоници е привлечен и от многото легенди за изцеление, и от поколонически и познавателен интерес. Храмовият празник е на 2-ри май и тогава тук се събирало хилядно множество. Надявам се славата му и прославата на св. Атанасий да расте.

Чак пък толкова?!

Руми победи рака и банковите такси

Перничанката се грижи за изоставени деца и Гигинската обител

Стандарт - 14.11.2011 - петък

Журналистка от Перник поведе битка срещу високите комисиони на банките. Румяна Борисова вече има във Фейсбук стотици(това не е вярно - бел. на автора) последователи от цялата страна. Специалната група в нета се обяви против солените такси, които плащаме за преводи към бюджета.

Руми от години работи по различни каузи. От пет лета тя пропагандира сред обществеността и търси лоби сред депутатите за създаване на детски съд. Отдъхна си преди дни, когато се разбра, че идеята вече ще стане факт.

Купища материали е написала в пернишкия "Градски вестник" за социалните домове за деца и приемната грижа. Самата тя е била приемна майка, въпреки че има двама големи синове. Категорична е, че трябва да се поощряват семействата да взимат хлапета за отглеждане, но смята, че държавата трябва да възпитава и биологичните родители. Грешка е съд да отнема родителски права. Господ е решил кой да е майка, отсича новинарката.

Отдавна тя работи и за въвеждане на религията като предмет в училище, популяризира храмове и манастири, като най-голямата слабост й е светата обител в Гигинци. След битката срещу таксите Руми смята да се прицели в найлоновите торбички.

Бунтарката е съученичка на президента Георги Първанов. Двамата седят чин до чин в първия випуск на математическата гимназия в Перник. Той ми е любимият съученик, но не ми е любимият президент. Не споделям политическите му възгледи, отсича журналистката. Признава обаче, че в клас Първанов я биел със знания по история. Руми била председател на учкома, а бъдещият президент отговарял за спорта. На едно от междуучилищните първенства спасил служебна загуба за гимназията, като се качил на тепиха като борец на мястото на неявил се състезател.

Руми записва математика в Алма матер. По време на следването обаче се жени за олимпийския ни шампион по щанги Валентин Христов. Заради бебетата трябвало да мине задочно обучение и в крайна сметка завършила педагогика. Учителка обаче е била само една година. Повечето време е работила в пионерския дом в Перник и детския екокомплекс в Ковачевци, а след това като журналист с остро перо.

Преди години й поставят тежка диагноза. Звучеше като смъртна присъда, но не се дадох, разказва перничанката, която надхитри рака.
Анна ГЕОРГИЕВА

Така колегата ми Анна Георгиева, кореспондент на Стандарт от Перник, ме е украсила в своето описание. Разказвах й разни неща от желание да й помогна да напише материал, а тя ме направила герой. Чак пък толкова?

Вярно е - размина ми се от рака. Изкарах го на крак. Всеки ден благодаря за това на Бога и на лекарите, които ми помогнаха - Господ здраве да им дава. Но това го може всеки. Познавам много повече жени, които не са се дали на рака на гърдата, оживели са и до днеска са сред нас. И много по-малко са тези, които са се предали.

Банковите такси за преводите към държавата може да се надвият. Аз опитах да го направя като разказах на хората и за други начини - по евтини от безкруполните цени на банките. Това обаче може де се реши чрез Държавата и ще опитам да го направя, макар да не е много лесно и ще иска време.

То е същото като с детския съд. Искрено се зарадвах като видях информацията как и в правосъдното министерство са се замислили за това, че специални съдии със специална подготовка трябва да гледат делата с деца.

С приемната грижа е по-трудно. Аз опитах чрез личен пример. Грижих се само за две приемни деца. Сега вече не съм приемна майка. Наложи се да се откажа по много лични причини и понеже се отнасят до друг човек, не мога да ги споделя. По темата трябва много да се говори, за да се променят нагласите в хората като цяло. Най-важно е според мене да се разбере, че приемната грижа не е осиновяване, а помощ на дете и на родителите му, които се нуждаят от нея, за да се съберат и да живеят заедно по-добре.

Не мога да приема отнемането на родителските права като мярка. Само Господ е, който решава кое дете кой да го роди. Ние като човеци, ако това ни е грижа, трябва да помогнем на майката да е с детето си.

Така наскоро ангажираността ми с приемната грижа ме вкара в приключение и пак незаслужено излязох герой. От едно телевизионно предаване, което никога не бях гледала и не гледам, ме помолиха да участвам по темата за приемната грижа. Приех заради каузата. То си беше шоу по сценарий, който аз отнапред не знаех. Сега ми се налага да обяснявам, че не съм взела за грижа две малки деца, защото там - в предаването всичко си беше измислено и на мене ми се наложи да кажа нещо, което нямаше как да се реши по телевизора. Разбира се, винаги бих се погрижила за деца в нужда. И го правя. Но за това си има правила и закон и те не са такива, каквито ги показаха по телевизора.

Така е с медиите. Пишем разни неща. Или ги разказваме. Без да сме достатъчно отговорни, че ни вярват едно към едно. По Граовско хората казват "У вестнико писа" или "По телевизоро казаа" - и това е последна инстанция за истина. А хората не знаят, че понякога, като бързат или поради собствената им некомпетентност и журналистите грешат. Макар да нямат право.

И Анна така - за да си напише материала по-цветно, ме е изкарала много нещо. А аз не съм нищо особено.

Имам мечта някой ден като имам внучета и като тръгнат на училище, първият им час да започва с "Отче наш". Но това не може да е само за тях. Затова се опитвам да обясня колко важно е децата да знаят повече за православието -нашата изконна вяра, съхранила ни като човеци и народ. Църквите и манастирите като домове на Бога са ми важни и затова правя каквото мога да съм полезна. Сега имам нова голяма грижа, свързана с Трънския манастир "Св. Архангел Михаил". Трябва да се възстанови.

Не знам защо е толкова интересно на колегите ми, че с Георги Седевчев, както го помня от училище, а сега - Първанов, който втори мандат е президент на държавата, сме учили в един клас. Все ме карат да им разказвам някакви случки, пък аз не помня много. Той самият преди 5 години ме е упреквал, че си правя PR на негов гръб, заради едно писание, че е преписвал от мене. Но не е така. Надявам се като няма да е вече президент, да сме си по-близки като съученици и връстници.

Покрай президента и Иво Инджев ме изкара герой - пак незаслужено. Веднъж заради скромна дописка, в която пишеше, че в пернишката гимназия кинаджии ще снимат филм за Първанов и са поканили негови съученици и учители да разкажат спомени, си имах разправия с пресцентъра на президентството. Те бяха недоволни, че не съм ги питала преди да пиша. Пък аз знаех за случката от себе си и нямаше какво да ги питам. А и когато съм ги питала, те не винаги са отговаряли.

Такива ми ти работи. Сутрин благодаря на Бога, че съм се събудила. Вечер Го моля да ме прости, мене грешната, за всички простотии дето върша. А през деня съм си аз. Гледам поне едно добро дело да мога да свърша, за да доладвам вечер, преди да заспя на Началника, както се изразява Бойко Борисов, че денят ми не е минал напразно.

По Сурва с кмета

За Сурва от години кметът на Перник, който и да е той, прави почетен тур в няколко села, където се вдига шумния празник. Прието е за журналята, между които и моята скромна милост, да се организира транспорт с цел улесняването на писането на репортажи и рекламиране на празника. От години колегите все разказват преживелици и приключения от това пътуване. Аз обаче съм с тях само за втори път.

И тая година на 13-ти, към 6 часа вечерта се натоварихме и потелихме. С нас беше и медийния консултант на общината Ани Скримова. Тя си призна, че отива на празника по селата за първи път, а по пътя се роди и каламбур. Някой попита дали догодина същият кмет ще ходи по селата. Ани отговори – зависи кой ще му прави предизборната кампания тази година.

Първата спирка беше в Люлин. Оказа се, че досега това село не е било включвано в кметския тур. Така и ни обясниха защо тръгваме от тука, но колкото на шега, толкова и наистина си помислихме, че причината е друга. Настоящият кмет на Перник Росица Янакиева има къща в селото и това е известно. Имотът е наследствен, купен е от нейния баща още навремето и сега се ползва от нейното семейство. Нормално е да имаш сантимент към мястото, където е селската ти къща, пък било то и да се кмет.

Янакиева пристигна навреме. Идваше от важно с събитие. Същият следобед беше Вожурище, за да подпише споразумение за създаване на сдружение между общините в Софийския регион, с което по-лесно ще се печелят големи проекти. С нея по Сурва беше и красивата й дъщеря Александра. Внучката Росита не я бяха взели, останала при другата баба.


В Люлин всичко си беше както си му е редът. Площадът пред читалището - пълен с народ. Сурвакарската група загрява с похлопванията на звънците, а публиката отпива сладко от шишенцата, които носи. Спретнатият кмет Илчо беше помислил за всичко. И тържеството лумна. Групата сурвакари дойде от страничната улица. Площадът и цялото село се изпълниха с грохота на звънците. Запалиха ритуалния огън. Изви се сурвакарското хоро под съпровода на хлопатарите.


Най-интересен от всички сякаш беше Бойко. Но не премиерът. Нито болюбашията на люлинската група, който носи това име, води групата от 13 години, а с нея е още от малко дете.







Най интересен беше нагиздения в парцален костюм Бойко на 2 години с две звънчета – сурвакарчето с близалката. Кръстен бил на дядо си и като него влиза при сурвакарите съвсем невръстен. И докато големите му колеги колчем към тях се насочеше фотоапарат, с удоволствие позираха, малкият Бойко се въртеше като пумпал и беше много трудно да бъде сниман.

С групата беше и 5-годишният Иво Георгиев. Той имаше вече 5 звънчета. От две години го слагат в костюм. Бил само на 9 месеца, когато татко му Ивайло го взел в групата. И той от малък друса звънците. Работи като началник смяна в Мини Открит въгледобив – типично за Перник хем миньор, хем сурвакар.



В традицията са вече и по-големите батковци – Любомир и Денис. Малко сме децата в Люлин, не стигаме за футболен отбор, казват те в компанията на непредрешени свои връстници. За фестивала в края на януари обаче всички щели да са нагласени сато сурвакари.

Веселието е в разгара си. Оркестър „Радост” от Перник къдри граовски мелодии.



Певицата Виолета Огнянова от дивотинското читалище „Чичо Стоян” изкара няколко марковски и сватовски песни и по площада се плисна народното хоро.


Празникът в Люлин продължи, а ние се отправихме скъм Бела вода. Там вече бяха чинили адета. На площада догаряше огън, а разиграната пред народа сватба продължаваше в местната кръчма. Забраната за пушене тука не важеше и беше малко трудно да се ориентираме от дима. Не видяхме болюбашията, изглежда вече беше свалил премяната, но тамада на софрата се оказа пернишкия театрал Танани – Стоян Чифлички, До него, както винаги, беше и очарователната му съпруга Таня. А в компанията - и шефката на хуманитарните дейности в общината Нелета Вълева с нейта половинка. Отпиваха от филджан греяната ракия и усмивките по лицата на всички бяха заличили всяка грижа.







Танани много държеше да го снимам как целува ръка на кметицата. Такъв си е той – винаги галантен с дамите. Дългогодишният сценограф на пернишкия театър веднъж ходил на турне със сурвакарската група от Бела вода в Литва и от тогава си станал като част от нея, без да е отсъствал от никое събитие.


Гостите посрещна кмета на Бела вода Стефан Давитков. Много го беше яд, че сме се забавили. Затова пък видяхме страхотните булка и младоженик, хорото което извиха и се порадвахме на свирнята на млад и много талантлив гайдар.


След наздравицата кметът и репортерската групичка продължи към Батановци. Там купонът беше в разгара си. Събрали се бяха три групи – батановската, която тая година чества 40-годишен юбилей, каквото и да значи това – сигурно, че от тогава е по-организирана, сурвакари от Копаница и от Черна гора. Площадът грееше от сурвакарските огньове. А лампичките от коледната украса придаваха още повече празничност.


От сцената гърмеше оркестър, а в аванса пред него се бяха подредили куп малки дечица, направени на сурвакари, досущ като пуканки по сурвакарски калпак. В страни от сцената стоеше сърцатата директорка на местната детска градина Ани Паласкова. От години с екипа си от учителки тя прави така, щото и в групите децата да се възпитават в народната традиция.



От шаренията по площада човек можеше и да се ошашави. Зрелището беше невероятно. Погледът ми се натъкна на шарена група проститутки. Сводникът се возеше в М …, не мерцедес, а магарешка каручка.


Близо до тях група млади мъже в много стилни костюми по сигнал от водача здраво клатеха звънците. Танцът им приличаше на транс, а движенията им силно напомняха актове, които се показват по телевизора само през нощта.




Най-интересна ми стана една мечка. Огромна, също като Гризлито от илюстрациите в книгата за Винету – тази дето е любима на настоящия български премиер. Мъжагата под костюма сигурно беше над 2 метра и ми изглеждаше да е поне 200 кила.



Потърсих да го сравня с нещо на снимките и така попаднах на едно малко мече. Под маската беше 3-годишната Мелани, доведена от татко си и нагласена в перфектен косюм. Нямаше как да я снимам до огромния мечок обаче защото той беше обсаден от деца и девойки. Всички искаха да се снимат до него, щото ако трябваше да ги гази за здраве, както е според обичая, не се знае какво щеше да се случи.




От трибуната речи държаха кметът на Перник Росица Янакиева и на Батановци Петър Пенев - той каза нещо много важно – че тая година на фестивала в Перник батановската група юбиляр трябва да е № 1. Сбърка малко в аритметиката, защото според него групата била по-стара от фестивала, който сега е в 20-тото си издание., но и той се прави горе долу от 40 години и малко повече.



Оркестърът и домакините предизвикаха Янакиева на хоро. Поздравиха я със сватбарското и тя нямаше къде да ходи – поведе го. Даже байрака на батановчани и дадоха на развее.

Празникът се разгаряше с все по-яко настроение, сгрявано и напитките от донесените в пазвите шишенца.


От тука групите ще ходят в Копаница, ми обясни Симчо Мильов. Нямаше как да него срещнем тука. Ако има някой да знае най-много за Сурва из Пернишко – сигурно това е пенсионираният вече доскорошен директор на пернишкия музей. Е и колегата ме етноложка Цветана Манова, разбира се. Симчо е написал много за традицията, но и за родовете. Все не ми стига време да прочета всичко. Дано даде Господ да имаме чалъм да ми го разказва и обяснява, както само той може.




Оставяме народът да се весели и с буса тръгваме към Габров дол. Такъв е редът – огньовете се палят по график – последния лумвал в полунощ в Кошарево, обясни ми още Симчо Мильов. По път към следващото зрелище видяхме празника и в други села, макар и само от прозореца на колата. Това обаче си беше ясно свидетелство колко силна и мощна е традицията.

Сурва е в Пернишко!

Всяка година но Васильовден постарому в Пернишко народът сякаш пощурява. На 13-ти срешу 14 януари се празнува СурОва. Сeга на празника му викат Сурва, но в мойте детски спомени , а аз все пък съм живяла само малко повече от половин век, на тоя ден си му викаха СурОва.

И като приближи тоя ден и тия които си имат село, и такива, които си нямат, се юрват по селата. А там – и мало и голямо, и мъже, че и жени, особено млади момичета, го удрят на маскарад. Предрешават се в странни костюми.



В някои села по стотина човека, че и повече, навличат нещо като дрипи, но направено на ленти от нови парцали и даже специално купени платове. На главите си носят едни чудесии, на които викат „ликове”. Това са в повечето случаи много големи пана, направени от дървени конструкции и по тях има перушина и други части от дребни животни. Често на маските има рога може би като намек за Рогатия. И всичките носят на кръста и по други части на тялото звънци - от нормални до такива с огромни размери.



Част от групата на предрешените е и възстановка на старовремска сватба с невеста и младоженя, свекор и свекърва, девер и етарва и т.н. Сватбата не може и без поп и това е едно от най-смущаващите за мене неща – никак не ми се харесва поради домашно възпитание и ревностна вяра, подигравката със свещеника. Но хората ми обясняват, че попът у техно село си го заслужавал – не знаел молитвите и една литургия като хората не можел да изкара, но на софрата след помените на бабите много си го бивало.




Има и доктор, то сега по селата няма джипита.




И циганин има, и проститутки - та нали това било най-древна професия.



Задължително има и мечкар с мечка. Само дето сега мечката не гази за здраве, какъвто е обичаят, ами се снимат с нея.





Обичаят навсякъде е един и същ - пали се огън в центъра на селото, вият се хора около него, пие се се домашна ракия и други сгряващи питиета. Сурвакарите показват уменията си да дрънкат със звънците в синхрон. Често някои села си гостуват взаимно. После се разотиват и отзарана пак нагласени маскарадно обикалят по къщите и събират подаръци в продукти – месце и сланина от прасето, по някоя ябълка и круша, ако са останали в мазето и не са направени на джибри, орехи, а по възможност и пари. После парите се дават за благородни каузи, както се казва на модерен език – я да се направи някоя чешма или пък да се потегне черквата с селото. И идеята в маските, и костюмите е сходна. Това етнолозите са го разчепкали подробно. На мене са ми разказвали обаче, че във всяко село си има и различни табиети.

Като се пише за празника, пък и като се говори, все се повтаря, откакто аз помня, че с всичките тия салтанати се гонело злото и всичко се правело, за да победи доброто. Само че аз още не съм срещала сурвакар, който да е убеден, че е точно така. Та нал всяка година все го гонят злото, а животът си продължава – шарен и с добро и с по някоя беда, и с всеобща бедност и с по някой успял да се замогне, но много рядко с добро и по-често - с далавери.

Цялата работа си е едно страхотно зрелище. Маскираните се вкарват в роля, играят театър пред публика, по някакъв особен начин се чувстват важни, стойностни, интересни. Това се случва един ден в годината на село, после в Перник в края на януари на традиционния фестивал на маскарадните игри, който от скоро се прави всяка година, а преди беше през две и бивало и по-рядко. Много ог групите пътуват в страната и в чужбина за участие в сродни карнавали.

Подготовката за спектакъла трае дълго – още не отминала тазтодишната Сурва, вече се мисли за следващата. Добавят се елементи в костюмите, измислят се нови персонажи, а пред фестивалното жури се съчиняват и скечове. Понякога има много майтапи. Лани се шегуваха с птичия грип и кризата. Един даже се беше нагласил досущ като бат’Бойко.


Все повече и повече са децата в групите. Има даже понякога и пеленачета. Бебета на по месеци и около годинка са били нагласявани в стила н групата сурвакари от съответното село. Татковци, които нямат мъжки деца преобличат момиченцата си, само и само традицията да се пази. Та нали и те от малки сурвакарстват.

Доколкото зная и съм прочела, не е редно в групата сурвакари да има жени, но с времето това правило сякаш е отменено, защото много дами на Сурва надяват маските и барабар с мъжете гонят злото ли, какво ли.


Аз тая тръпка не я разбирам. Не ми е предавана. Имам само един спомен. Била съм много маленка. Трябва да е било един от първите фестивали в Перник. Кукерите, както събирателно им се казваше, обикаляха по стадиона. Е тоя фестивал аз го изгледах, качена на раменете на тате. После не помня много. А години наред се криех и не исках да чувам лумкането и да гледам предрешените хора. По някакво моя си причина хич не ми харсваха маските от убити животни и едни голи мъже в снега, които яко къркаха вино да не им е студено. Ако се случеше да съм в града по Сурва за фестивала ми ставаше лошо. В гърлото ми засядаше буца и се разревавах, даже понякога с глас. А от очите ми се лееха сълзи без причина. Кой знае – може пък точно така от мене да си е отивало злото.

Никога не бях ходила на истинска Сурва на село – до миналата година, когато за пръв ми се случи или се престраших. И тая година – бях. Невероятно е. Вече не рева и през цялото време ме подкарва в ритъма на хлопките, макар да не си падам по танците. Подсачам и даже уцелвам стъпките. От ракията не пия, само близвам. От каквото и да е варена, все е хубава, защото създава настроение като не е в големи количества.

Това е то Сурва –настроение, традиция, самобитна култура, празник и до небето - с илюминациите.

А на мене ще ми остане мечтата фестивалът, който се прави в града да се премести в селата – при истинския празник и при истинските хора. И там от него да се направи и индустрия.

Нова година – ново начало, дали … и за старата ми шапка?

Ето че и в Перник може да се каже, че новата година наистина започна. На 13 януари вечерта, по-скоро през нощта срещу 14-ти, цяло Пернишко пощурява. По селата се празнува Сурова. Странно защо през последните по-модерни години се утвърди на празника да му се вика Сурва. Може и така да може. Не знам. Но така в тоя край, пък и по други места по България, започва годината. На обичая не са му повлияли никакви смени на календара – нито на гражданския – през 1919 година, нито на Църковния – след последната промяна през 1968г. , необяснимо защо направена.

Та след Сурва в Пернишко може да се смята, че годината наистина е започнала.

То през януари си е кажи речи всеки ден празник. На първи празнуват Василовците, после на 6-ти и 7-ми черпят Йордановците и Ивановците, които са най-много в държавата.

Някой си беше направил труда да гуглира и за други поводи за почерпка и се оказа, че на 8-ми януари е световният ден на пощите.

Имало и някакъв повод на 14 януари всеки, който има домашен любимец, да го облече в нова дрешка?!?.

15-ти януари бил ден на шапките. Може би тъкмо за това в навечерието му се оказа, че съм останала без любимата ми шапка. Добре поне, че главата ми е на мястото си, в което съм почти сигурна. Не ме яд за шапката, повече ме яд, че ще отиде на някоя неподходяща глава. В смисъл, че на филцовия ми унисекс каскет  има ценна брошка  с голямо значение, но само за мене. Сребърната корона с позлатени елементи беше съкровен подарък от Царя.

Добре поне, че 16-ти януари бил ден за правене на... нищо. Може и още малко да си потърся старата шапка. Възможно е и да се появи на главата на някой сурвакар по фестивала. Щото последно с нея бях по Сурва из пернишките села.



На 17 –ти януари не трябвало в никакъв случай да се коли прасе. Защо – защото и те празнували.

19-ти бил ден за ядене на пуканки, а на 21 за гушкане до полуда. На 24- ти трябвало да се засипват хората около нас с комплименти и мили думи.

От това, което прочетох някъде, сега не помня точно къде, месецът завършвал с деня на овесената каша, а февруари започвал с празника на Робинзин Крузо.
После през годината има още най-различни щури празници: 18 март е ден на поспаланковците, на 15 март се почитала пък онази чудна част на тялото, на която лежим - гърба.

В календара има и ден на кафето, а в същия ден е празник на белия хляб. Има още какви ли не дни - на моркова, на чесъна, на бонбоните, на секретарките. Дни, в които спираме часовниците или не пазаруваме. Важното е да имаме поводи за по-добро настроение.

В навечерието на 2011-та психолози предупредиха да не си поставяме много високи цели в началото на новата година. Специалистите съветват да бързаме по-бавно, с малки стъпки и специфични, постижими, реалистични и ясни цели. Според експертите, по-успешната формула била ако целта се раздроби на малки, добре обмислени практични стъпки и така наистина да се постигне ново начало – на когото каквото му е потребно.

Пожелавах на всички Новата 2011 година да е по-добра, но това ще е така ако и ние ставаме всеки ден по-малко по-добри.

Като начало очаквам, който ми е намерил шапката да ми върне поне брошката. А каскета го подарявам…И той има право на ново начало.