Виктор Велинов от Бруклийн стана почетен трънчанин

Виктор Велинов

Осемгодишният музикант от САЩ Виктор Велинов официално беше обявен за почетен гражданин на Трън. В навечерието на 3 март в интернет се появи неговата песен „Откъснатите цветя на България”, посветена на емигрантските деца. По този повод пред български медии хлапето направи чистосърдечна реклама на Трънския край, откъдето произхождат предците на неговата майка Кристина Велинова. В социалните мрежи веднага се появи предложение на трънчани Виктор да стане почетен гражданин на Трън и гражданското предложение беше официализирано от местния Общински съвет. На Петковден, когато в Трън празнуват Ден на града, званието на Виктор беше официално обявено. Талантливото дете не можа да дойде лично да получи почетните знаци, но от негово име ги получи вуйчо му Лъчезар Велинов, създател на рекламната компания „Зографик филмс”. Към трънчани Виктор се обърна със специално трогателно обръщение. Оказа се обаче, че трънското почетно гражданство по чудодеен начин му било предсказано от небесната закрилница на Трън света Петка.

Вуйчото на Виктор Лъчезар Велинов получава знаците на почетен гражданин за своя племеник.

През 2014 г. Виктор е на ваканция в България със семейството си. Още преди да отидат в Трънско, една нощ света Петка дошла в съня на детето и му казала да иде при нея, че има нещо да му даде. След няколко дни с мама и сестричката си Виктор идва в Трън.

Фамилията се настанява в хижа близо до града и момченцето започва настоятелно да моли майка си да отидат в скалния параклис на св. Петка, който той помнел от предното си идване в родния край на дедите на майка му. Тогава бил много впечатлен от омесения от светицата  хляб, който се превърнал в камък и от лечебните капки, стичащи се от скалите.

Виктор в скалния параклис на св. Петка в Трън.

Плановете все се обърквали, но накрая  Виктор и майка му отиват до параклиса. По това време песента, която го прослави, вече е съчинена, но не и записана. В Трън не ги познават, а и те не казват, че са от Америка. Жената, която им отворила параклиса се притеснила силно, когато я помолили детето да остане само вътре, но все пак склонила, след като я убедили, че само ще постои и нищо няма да пипа, нито да чупи. Тя обяснила на малкия, че да открадне е грях и Бог вижда всичко, а той я гледал, без да разбира защо му говори така, след като самата света Петка го е призовала. В крайна сметка Виктор постоял сам в параклиса, но нищо не се случило и си тръгнал.

"Едва сега в навечерието на празника на светицата разбрах докрай значението на съня му и тръпки ме побиха", споделя неговата майка. "Ние наистина сме обикновени хора и това, че станахме известни не беше нито планирано, нито пък очаквано. Случайно стана", притеснено споделя Кристина и признава, че би предпочела Виктор да беше станал популярен като по-голям, когато ще има повече какво да покаже. Тя е от майките, които наистина бдят над детството на децата си, но в същото време полага грижи Виктор да се учи и да развива талантите си.

Виктор и Вера на площада в Трън през 2014 г.

Виктор Валери Велинов е роден на 14 ноември 2006 г. в Бруклийн, Ню Йорк. Майка му, Кристина Аврамова Велинова е емигрант в Америка от 2001 г. когато пристига в Щатите, за да сключи брак с баща му, Валери Олегович Автух, с когото се познават от 1999г. Бащата на Виктор е от руски произход, роден е в Ленинград ( дн. Санкт Петербург) и е дългогодишен емигрант в Америка. При раждането си, Виктор получава трънската фамилия на майка си, по семейно споразумение, тъй като фамилията на баща му е непроизносима за американците.


Велинови носят името на пра-пра-дядото на Виктор - трънският майстор строител Велин Танчев Гусин от село Берайнци. Той починал млад и пра-дядото на Виктор Захари Велинов Танчев, ветеран от Балканската и Първата Световна война, остава сирак на 13 години. Сиромашията го принуждава да стане строител още от дете. Отначало работи по строежите с по-големия си брат Иван. Липсата на работа и средства в родния край, го принуждава да напусне селото си. Пеша той стига до София, установява се там и през целия си живот работи като един от прочутите трънски майстори. За булка си взима най-личната мома Гюрга от своето село, която всички помнят като баба Гуга. С нея отглеждат четири деца, едно от които е бащата на Кристина Аврам Велинов. Макар и роден в Берайнци ( на 18 август 1927 г.), той прекарва само част от времето си в Трънско, заедно с трите си сестри и майка си. На село бил известен повече като Лачко. Умен и буден младеж, през 50-те години на миналия век по време Сталинския режим той си навлича гнева на комунистическата власт и е затворен в лагера Белене като враг на народа. Там прекарва пет години от живота си, на границата на оцеляването. Докато е в лагера, баща му Захари умира, без да могат да се простят. По-късно Аврам е реабилитиран, създава семейство в напреднала възраст и има две деца, едното от които е майката на Виктор. Запазил корените си и любовта към родния край, малко преди края на живота си, той започва да строи къща на старо наследствено място в родното си село. За жалост си тръгва от този свят преди да успее да я завърши. Недостроената къща запустява и постепенно започва да се руши.

Семейство Велинови  през 30-те години на 20 век в Берайнци - баба  Гюрга и дядо Захари заедно с четирите си деца – три момичета и дядото на Виктор.

Майката на Виктор, Кристина губи баща си през 1985г., когато е едва на 13 години, но запазва паметта за корените си и всяка година се връща в с. Берайнци, като живее в незавършената бащина къща, без ток и вода . С годините постройката е разграбена и става съвсем негодна за живот, а махалата напълно запустява и съседните къщи също започват да падат. Храсти и бурени обгръщат и паметника на основателите на първото килийно училище в цялата Трънска околия, основано през 1778г. от предците на сем. Велинови. Тъкмо там се връща Кристина, започнала да подновява буквите на обелиска, които така и не е довършила, сякаш, за да и напомнят, че има работа в родината.

Паметната плоча на първото домашно килийно Знепполско училище, създадено от предците на Велинови през 1778 г..

Всеки път, когато тя се връща от САЩ, се отбива в Трънско. Първо през ваканциите там води мъжа си, а по-късно и децата си. Виктор реагира много емоционално на разказите за родовата памет, усеща кръвта на предците си в себе си, разбира техния тих, ежедневен подвиг в борбата за насъщния и замечтава да възроди тяхното дело. Мечтае когато порасне да се върне в Берайнци, да откупи падналите вече постройки около къщата на дядо му и да възстанови цялата махала. Представя си, че ще направи там база за туристи и постоянно живеещи хора. Иска му се там да създаде своя ферма и приют за бездомни животни и хора. Пари за този си проект той иска да спечели като музикант.

Засега Виктор се обучава да свири на пиано, класическа и електрическа китари, цигулка, полага основите си в теория на музиката и композиране, създава свои песни, над които работи с учителя си Александър Чазов. Известен го направи неговата песен-химн на българските емигрантски деца „Откъснатите цветя на България”, с която през март 2015 г. разплака много хора. Тогава, в интервю за БТВ и Нова ТВ, той спонтанно заяви, че като порасне ще живее в Трън, откъдето са корените му. Виктор изпя своята песен през лятото и на събор на българите в Пенсилвания, а после там се учи да свири на гайда и тъпан. Българска песен по детски стихове на майка си пее и неговата по-малка сестричка Вера.

Виктор Велинов – 8-годишен почетен гражданин на Трън

В тези дни момченцето музикант и почетен трънчанин очаква с нетърпение да навърши 9 години на 14 ноември и да получи бас китара, за каквато мечтае, защото последната му детска мечта е да има своя рок група. Прави и още една песен за България. Текстът е изцяло на майката, а музиката - на Виктор и след като завърши друг проект на английски, ще направи докрай и българската песен, която също ще е част от обучението по музика.

Виктор и Вера Велинови на Великден в Българската църква в Манхатън с митрополит Йосиф.

"Когато мама за пръв път ми каза, че съм предложен да стана почетен гражданин на Трън, аз помислих, че ще стана пощальон и ще ми дадете да разнасям писмата. И много се зарадвах, че ще имам работа, но мама ми обясни, че да си почетен гражданин не си е работа, а си е много отговорно нещо". Това казва на трънчани Виктор в своето благодарствено обръщение към тях. Детето съжалява, че не се е получило да присъства на празника, както много му се искало - да благодари и лично да каже колко цени високото признание. „Аз не знам дали заслужавам това, но го приемам заради моите деди – хора на честен труд, живели в немотия, но с високо вдигнати глави”, казва още в обръщението си Виктор и признава, че посвещава своето звание на всички скромни хора, които с техния труд, любов и всеотдайност всеки ден извършват подвиг.

Виктор се учи да бие тъпан на събор на българите в Пенсилвания, САЩ.

Подземен минен музей посреща гости в Перник

Ако има в Перник нещо наистина уникално за разглеждане, това безспорно е минният музей под земята. Перник е селище с хилядолетна история, но историята на съвременния град като индустриално сърце на България започва на това място. Тъкмо тук през 1891 г. е открит първият подземен рудник, наричан през годините „Старите рудници” и работил ефективно до 1966г. В началото на 80-те години на ХХ век група пернишки миньори посещават солната мина Величка в Полша, която представлява подземен музей. Така се ражда идеята в Перник също да има такъв музей, който отваря врати през 1986г. и до момента е единственият на Балканския полуостров и един от малкото в Европа.

Музеят е разположен в две от запазените галерии на „Старите рудници”. Двете галерии са с обща дължина 630 м. В тях са обособени 30 експозиционни ниши, които проследяват историята на въгледобива за повече от един век. Експонатите са автентични и повечето от изложените машини и съоръжения са се използвали в подземното производство.

Тук може да се види и пипне истински подземен електрически локомотив „Сименс” от 1925г., с с който са се извозвали пълните с въглища вагонетки. Има и вагонетки, с които са се придвижвали миньорите.

Показана е платформа с буре за вода, от която миньорите пиели – поради състоянието на въздуха в галериите един миньор е изпивал по 5-6 литра вода на ден.

В първата камера се вижда автентичен въглищен пласт, а край него са сложени две фигури на руднични гноми, защото се вярвало, че те са пазители на подземните богатства и миньорите смятали, че тези фигури ги предпазват от беди.

Най-малките посетители на музея се впечатляват от тях, а когато са организирана група, често се включват в игри за разкриване на съкровища.

Децата запомнят и макета на кон в реални размери, където обичат да се снимат. От 1896 г. изкопаните в рудника въглища били изкарвани на повърхността с коне. Историята разказва, че през 1922г. в пернишките рудници са работили 350 коня, поне 2/3 от тях били постоянно под земята, където имало и конюшна. Преди да се въведе ползването на конете, кюмюрът бил изнасян с дървени тарги и ръчни колички, каквито също има в една от първите камери. Наблизо са и първите дървени вагонетки, край които е закачена карбитна лампа от 1902 г., служила за осветление под земята.

Може да се видят и випер – механизъм за разтоварване на вагонетките, ранжирна машина (безконечно въже) от 1928г., проходчески комбайн и гумено-транспортна лента от 1936г.

На 50 метра под земята има и иконостас на св. Иван Рилски, така че туристите могат да се поклонят на небесния покровител на града и на миньорите. Според преданието св. Иван Рилски се явил в съня на един човек, посочил му тъкмо това място и и му казал да копае там, защото ще открие черно злато. Така наистина били открити въглищата. Години по-късно, когато рудникът вече работи, група миньори били затрупани при срутване на земния пласт. И тъкмо, когато губели надеждата за спасение, пред тях се появява белобрад старец в бели одежди и светилник в ръка и ги извежда над земята. Човекът, който е сънувал „черното злато”, казва: „Аз го познах. Това беше св. Иван Рилски, който дойде да ни спаси”. Оттогава миньорите вярват, че св. Иван Рилски е техният небесен покровител и някои от пернишките рудници имало подземни параклиси, на над входа към галериите пишело „Бог на помощ”.

В камерите на подземния музей могат да се видят подкопни машини, дървен и метален крепеж, фронт с хидравлични стойки, съвременни механизирани комплекси за добив на въглища, осветителни тела, сигнално табло, вентилатори, различни модели водоотливни помпи, които служели за изпомпване на вода от галериите, истински рудничен телефон и клетка за канарчета. В подземните галерии се образува един опасният газ, наричан гризу. Той е много силно запалим и при най-малката искра може да предизвика взрив, но няма нито цвят, нито мирис. Липсата на измервателна техника в миналото се компенсирала с канарчета, защото при наличие на газ пилето започвало да нервничи и да се блъска в клетката.

До входа на подземния минен музей има вкаменено дърво на повече от 70 милиона години. Наричат го „дърво на щастието” и разказват, че при влизане в рудника миньорите го докосвали за късмет.

Само за първата половина на тази година Подземният минен музей е посетен от около 7 хиляди туристи. Обектът е сред най-препоръчваните дестинации в близост до София и от април 2013 г. е сред 100-те туристически обекта на България. Най-голям интерес проявяват учениците, немалко са и организираните пенсионерски екскурзии от цялата страна. В списъка на посетителите са и доста чужденци. Музеят под земята е бил разгледан от туристи от Непал, Египет, Латвия, Израел и САЩ.

Въглищно камъче на 25 млн. години е най-предпочитаният сувенир, който гостите отнасят със себе си. Той е придружен със сертификат, указващ произхода му.

За перничани е обичайно Подземният минен музей да е място за различни културни прояви. Провеждат се концерти, спектакли, театрални постановки, модни ревюта. В музея има мултимедийна зала, където се правят презентации. Там може да се види и първият документален филм за Перник.

Радомир празнува на Димитровден

Радомир празнува Ден на града на Димитровден. Това е така,  защото съществуващата от 1866 г. черква в града е наречена на св. Димитър Солунски и Чудотворец, смел войн и мъченик за вярата. В това има и нещо символно, защото след Освобождението в Радомир се установява Трета опълченска дружина и слага началото на гарнизона в града, т.е. има много военни години наред, а като мъченици за вярата в новото време, непосредствено след 9 септември 1944 г., комунистическата власт избила без съд и присъда десетки от първенците на града заради идеите им.

Радомир в края на ХІХ в.

Същата тази власт прекъснала традицията да се прави събор в Радомир в деня на св. Димитър, както не е бил особено тачен и храмовият празник, независимо от практиката във всеки български град или село този ден да е голямо народно празненство. Възроди я един от новите радомирски градоначалници, покойният вече Златко Стойчев, като вдигна голям събор преди години на този ден. Той се сети и за един от символите на Радомир – Арката, вдигната на входа на града, в непосредствена близост до казармите, за да бъде посрещнат там княз Александър Батенберг, дошъл в града за втори път да постави сребърна  скоба на счупената дръжка на Самарското знаме, престояло в Радомир от Освобождението до 1882 г.

А веднъж  в предизборно време Златко Стойчев като бивш футболист употреби в кампанията си бабата и дядото на известния футболист Валери Божинов. Неговата майка Снежана е родом от махалата Джамалица на радомирското село Друган и там живееха нейните родители дедо Велчо и баба Рилка. Като кандидат за кмет Златко Стойчев заведе в дома им кохорта журналисти, та пред тях да изкаже благодарности на старците, също вече покойници, за техния внук, който май че така и не е идвал в родната къща на майка си.

През социализма съборът на Радомир беше партизански и се правеше през лятото в планината Голо Бърдо, в местността Растова глава. Трябва да е имало някаква връзка с Радомирския партизански отряд, партизанския командир Славчо, но не Трънски , а Радомирски и най-младият партизанин Георги Стоилов, който се включва в партизанското движение едва 15-годишен, а после става архитект, четири години е кмет на София, след това е и министър на архитектурата и благоустройството. Там се настанявали сергиите с пластмасови джунджурии и балони, доколкото ги е имало, а от естрадата самодейци пеели народни песни, някои от които партизански.

Радомир в края на ХХ в.

По-късно в годините тази местност беше завзета от гиганта на социалистическото тежко машиностроене заводът „Червена могила”. Още като го строяха имаше скептици за съдбата му, защото кабинетите на директорите бяха вдигнати на мястото на тогавашното градско сметище. Сега от тази социалистическа гордост са останали два завода. От около година частните им собственици се обединиха в обща марка, за да пробиват по-лесно на международните пазари, но гледката от пътя е покъртителна, защото внушава по-скоро разруха, отколкото възход. Хората казват, че всичко, което е можело, било нарязано за старо желязо, в това число и нови машини, но такива имало и в основите на завода, защото според една градска легенда в ров бил затрупан цял нов, новеничък багер.

В самия град от това време са останали и грозните панелки с празни апартаменти, което личи от изтърбушената дограма, а в центъра му пустее хотел на легендарния „Балкантурист”, минал в частни ръце чрез РМД или някаква друга форма на опустошителна приватизация. Хотелът така и не възстановен, затова пък послужи за декор на филма „Тилт” и актьорите в главните роли после споделиха, че това им помогнало много да се потопят в атмосферата около началото на промените у нас.

А радомирци имат вкус към киното. В града се давали филми още в началото на 20 век. Момчетата, които вече са дядовци, и до днес си спомнят как в лятното кино по няколко пъти са гледали „Фанфан лалето”и „Червено и черно” с Жерар Филип, както и филмите с Фернандел. През зимата, като нямало сняг за пързалки, но било студено за игри навън, те се промъквали в киното в сградата на читалището, минавали на пръсти край гишето за билети, където седяла леля Любич - красива като актриса, макар и с позавехнала хубост, тичешком се качвали в кабината откъдето се прожектирали филмите и слушали обясненията на батко Венци, който им разказвал как от лентата през машината образите от филмите стигат до екрана. По-младите пък се събираха в първия в страната младежки дом, създаден от Георги Цветанов - и той вече покойник,  и там се срещаха и с актьори. Радомирци се гордеят, че тяхна съгражданка е актрисата Емилия Радева, а по-възрастните си спомнят за частните посещения в града на легендарния Георги Парцалев.

Радомир е родно място и на известни журналистите сред които някогашният шеф на БТА Ненчо Хранов и синът му Александър, Симеон Идакиев, а от новото поколение – собственикът на „Офнюз” Владимир Йончев. Малко известно е обаче, че в продължение на 20 години преди 9 септември 1944 г. в Радомир е издавал вестник самоукият съдебен писар Стоян Бумбаров. Три пъти сменял името му,  но редовно списвал хроника на събитията в града.

Симеон Мильов

Ако има някой, който знае много, за да не кажем всичко, за Радомир, това е историкът и неуморим изследовател Симеон Мильов. Той събира зърната от хамбара на историята години наред и ако го питате за нещо си, свързано с Радомир, Радомирско и Мрака, както се казва историко-географкската област наоколо, Симо ще отвори една лакърдия и така ще ги навърже работите, че ще мине от древността до историята на прословутата радомирска боза, увековечена с фигурата на бозаджията, изваяна от роденият в Радомир скулптор и писател Евгени Кузманов, който сега се представя с богата самостоятелна изложба в града.


Мильов може да разказва дълго за първата в България Радомирска република, обявена от Райко Даскалов на 27 септември 1918г. Той ще ви заведе в щаба на Войнишкото въстание, ще ви върне във времената на Радомирската буна - почти два века преди Освобождението и дълго ще разказва истории за възрожденеца архимандрит Зинови Поппетров. Някои от всичките малко известни факти, събития и истории знае от Елена Рибарова, сложила началото на музей в града. Като събирал зрънцата в хамбара на историята в крината му попаднали и безценни дребни камъчета, които наглед са обикновени, но са скъпоценни , защото ако не ги е записал са щели да бъдат отнесени от вятъра на промените, а сега са станали безценни. Ако искате да ви разказва иманярски истории, те също няма да имат край. Според неговата теория навсякъде, където има православен храм отдолу почти сигурно е имало някое древно светилище, но то е проучено не от археолози, а от иманяри. Има бая хора които са забогатели от имането, но по-често ги стигала проклетия или по-скоро ги погубвала страстта към богатството. Още по-интересни са историите за богаташите, които натрупали състояние с мародерство, защото след освобождението заграбили имотите на турските семейства, които си тръгнали от тези места.

Бучалото-1935 г.

Негова тема е и водата, защото няма село наоколо, в което да не блика изворче с лековита вода, а Радомир е единственият град с естествен водопад в разширения си център. Бучалото, както се нарича тази местна природна забележителност, се спуска от около 10 метра височина. С течение на времето и под въздействието на външните земни сили се е образувал своеобразен купол, в средата на който тече река Изворска. Наоколо е направено изкуствено езерце, мостчета и места за отдих, а местните идват на това място, за да се сещат, че има непреходни неща и където е текло, пак ще тече.

Избори в Трън: Куде власт, тамо и глас

Стара трънска поговорка за времето на избори гласи „Куде власт, тамо и глас”. Трънчани си я спомнят всеки път като дойде ред да се гласува, независимо дали за парламент или за местна власт.
Едно време в Трън имало повече от 60 кръчми и кафенета, сега трудно се преброяват 6 и макар да са малко, рядко в тях няма свободно място. В деня на изборите картинката не е по-различна. Хората са бедни, мнозина и безработни и даже кафето си е лукс за мнозина.
Още преди обяд активното население се е стекло към училището и пред урните се извиват опашки. То и без друго в неделя в Трън няма какво да се прави, оправдават се мераклиите да гласуват, вместо да се припичат по пейките на пиац, както му викат в Трън на площада. Младежи си правят майтап със селфи. Момче, макар и да не е сред петимата претенденти  за кмет, застава като кандидат-властник пред телефона на приятелката си и декларира, че е гласувал за по-добро бъдеще на пограничния край и за кандидата, който гарантира, че ще върне хората в това забравено и от Бога място. После се сеща, че Господ може и да мисли за тях, защото през последната година са ремонтирани с по няколко стотин хиляди лева и двете черкви в града, ако и попът им да пътува от София и трябва да го чакат да пристигне като трябва да изпратят някоя бабичка по последния й път. Нещо с видеото не се получи и двамата млади не успяха да го качат във Фейсбук, но желанието им за майтап отмина, защото се събраха с група приятели и се отдадоха на друг тип веселба.

Смешки си разказват и група по-възрастни веселяци. Преди време пак по избори в стара книга за Трън те изровиха едно разказче за дните преди изборите при цар Фердинанд и Стамболов. И тогава времето е определено като истински цирк, в който народът може да се смее безплатно и най-вече безопасно. И тогава избирателите научавали толкова много за кандидатите, че им стигало за приказки и смях до следващите избори.
В ония времена  кандидат на стамболовистите бил известният в Трънско Тако Пеев. Той обикалял по събрания и обвинявал противника си Заария Байкушев, че накарал жена си да му шие кратки гащи, за да пести платното и  не и давал да готви само прясно месо, но да го смесва с ланското пушено свинско, за да се изяде и то.

Старата трънска чаршия

В спомена се разказва и как един ден в кръчмата „Широката механа” влязъл претендента за властта Цветко Радков и помолил собственика дядо Петър да му предостави една маса. Привиквал двама цигани, които изкарали масата на „пияц” и се покачил върху нея. Бръкнал в джоба на палтото си и извадил пистолет-барабанлия. С гневно движение го насочил нагоре към небето, в което изгърмял шест пъти. От околните дюкяни, учреждения, кръчми, от аптеката на Георги Тричков се сукнал народ, който наобиколил масата. И тогава кандидат-властникът произнесъл кратка назидателна реч: „ Народе, народе, мамицу ти е-м! От слово бегаш, на куршум налиташ!”, а цветущата трънска псувня била приета безропотно от съгражданите му. Най-богат от кандидатите бил представителят на управляващите тогава Гьора Шойлев. Той  бил сигурен, че ще го изберат защото можел да почерпи всекиго. И силно  убеден в своята мощ, предупреждавал по събранията много-много да не го ядосват, защото ако се разсърди може да тури за управник най-големия овен от своя булюк. Пък и чиновниците били на негова страна и тогава се родила поговорката за зависимостта на гласовете от властта.

Такива спомени вълнуват хората не само в града, но и по селата, където гласуват предимно трънчани с постоянни адреси в София. Те искат асфалт до селото, подмяна на водопровода и ако може по-често да им се събира боклукът, затова са активни и са си осигурили правото да гласуват по настоящ адрес на село.  Пък и там няма кой да ги контролира дали в деня на вота не надигат половинката с домаашна трънска "граздова" от джанки.

Петима бяха ĸaндидaтите, пoжeлaли ĸмeтcĸия cтoл в Tpън на 25 октомври 2015 г.. B нaдпpeвapaтa зa минипapлaмeнтa, ĸoйтo e c 11 мaндaтa, ce вĸлючиха 45 пpeтeндeнти. А кибиците в кръчмата, които така и не отидоха да гласуват, поглеждаха с едно око към паметника на трънския  майстор Гига Ранчин, отправил бронзов взор към сградата на общината  и си говореха, че ако нещо зависи от изборите управниците, които са все едни и същи, без значение от партията, отдавна да са ги забранили...

Перник - град като във виц

Перничани имали рулетка и мол преди европейците

Пред винкела `сички са равни, пред голфО `сички са бавни. Ето така днешните зевзеци описват перничани, но избягват да го правят в тяхно присъствие, защото да спориш с перничанин си е изкуство, при това по-често бойно. Едва ли има българин, който слуша, чете или сам разказва вицове, да не знае поне един за Перник. Приписват майтапите на различни автори, но всъщност си ги измислят самите перничани и то много преди да ги е имало винкелите и голфовете. Защото днешният Перник и най-новата му история са  направени от кюмюра и Мината. А миньорите – тези физически здрави и издържливи мъже, които всеки ден рискували живота си под земята, умеели да се шегуват. 

След тях майтапи са разказвали и металурзите, а после и машиностроителите, които са преобладаващото население на бързо превърналото се от малко село в град сърце на социалистическата индустрия на България.

Легендарен е бил един стругар с прозвище Жуцата. Той бил фамозен в професията, но и майтапчия,  и кърканде. Майтапите му се раждали докато смучел мастика в една от кръчмите на централния градски площад. Веднъж докато си седял там да си вземе редовната доза, той гонел с вилица маслина в чинията пред себе си. При него приседнал приятел взел вилицата от ръката му и набол маслинката. Жуцата го изгледал неодобрително и му казал: „Да бе, да! Уцели я, но вече я бЕх омаломощил.” Тази случка се разиграла още преди пернишкият площад да е бил покрит със скъп гранит и до ги има там мемориалът на миньорите и седемметровата фигура на комунистическия вожд Георги Димитров в младежка възраст, когато като синдикалист бунел на стачки пернишките рудничари. Сега и тях ги няма, защото след грандоманията на соца дойде ред на европроектите проекти и вековният гранит беше изринат, за да бъде сменен с далеч по-нетрайни плочки, които надали  ще изкарат петте години, дадени им като трайност, задължителна за всеки обект, направен с европейски пари. 

Всъщност селището Перник го има поне от 8 хиляди години. През Средновековието, по времето на цар Самуил,  славата на пернишката крепост излиза извън пределите на държавата, защото тогавашният местен феодал Кракра дръзва да води самостоятелни битки срещу Източната Римска империя, позната ни днес като Византия. Крепостта е популярна и днес, но  като пример как не трябва да се реставрират старините. Заради полимерите, с които бяха „визуализирани” крепостните стени, си доби прозвището на бутафорна Кракраленд. Замисълът сам по себе си беше добър, защото по идеята на проектантите със съвременни материали трябваше да се покаже величието на старината, но изпълнението я направи за кашмер.

Всъщност Перник преживява истинския се разцвет по време на най-добрите години на  мините. Още преди да е станало град, селището има водопровод и канализация, павирани улици,  модерни за времето си квартали, в които живеят миньорите и техните семейства,  минните специалисти, дошли от Западна Европа. Кварталът, който е най-близо до центъра и сега се казва „Монте Карло”. Това не е случайно, защото тъкмо тук била монтирана първата рулетка у нас, с която се развличали дошлите от Франция, Германия и Австро-Унгария инженери и маркшайдери. Това се случило само 10 години след откриването на казино в кралство Монако. 

Западноевропейците посяват своята култура на това място и Мината прави градски оркестър,  театър, стадион, плувен басейн, които си съществуват и до днес.  

В грижата за работниците се влагат значими проценти от печалбата на държавните мини, които всъщност от 1925 г. са автономно предприятие. През септември 1928 г. в ново минно помещение е открит огромен магазин, подобен на днешните молове.  Продоволственият обект бил предназначен за работния персонал на Мината, който пазарувал там  на най-умерени цени почти всичко необходимо за домашни нужди – хранителни стоки, посуда, платове, обувки и даже бижута и парфюми за миньорските булки. После пак мината построила градските хали, които отдавна са разрушени, за да отворят място за грандиозния площад. Съвременници на дните когато ги разрушавали, днес разказват, че ги съборили по-трудно, отколкото мавзолея на Георги Димитров.

Освен западноевропейските  минни специалисти своята култура в Перник привнасят и голяма група белогвардейци, побегнали от Русия, заради болшевишката революция. Те започват да се заселват в Перник през 1918 г. и към 30-те години на миналия век вече са около 5 000 човека, на фона на 15-хилядния Перник по това време. В брой на вестник „Пернишки миньор” от 1931 г. се съобщава за художествена изложба  в пернишкия квартал „Хумни дол”, където живеели руските емигранти. Сред тях имало и художник модернист, който показал инсталация от цигарени кутии, изобразяваща змей, а това се оказва и първата у нас демонстрация на модерно изкуство. 

С мината е свързана и появата на първата рок група у нас „Пернишките братя”, създадена през 1962 г,, почти едновременно с появата на „Бийтълс”. После през годините тъкмо Дома на миньора – синдикална културна институция за насърчаване на любителското творчество сред миньорите по времето на соца, започва да организира и рок фестивал „Китариада”, чието първо издание е през 1967 г. С пари от ЕС беше направен опит това начинание да се възроди и да стане нова културна марка на Перник, но осъществяването му беше само пародия на нещо като асамблея „Знаме на мира” с участието на възрастни и пак се получи обективност като във виц.

Мината е изградила и централния православен храм в Перник. Строежът на черквата започнал през още през 1909 г., но заради войните се забивал и бил осветен едва през 1920 г. В деня, когато Църквата почита св. Иван Рилски. Този ден бил празник на миньорите, а сега е и Ден на града в Перник, пак  по наследство от Баба Мина. В най-ново време нелепицата край храма е надгробен паметник, на който пише, че на това място са гробовете на двама от директорите на Мини Перник със заслуги за построяването на храма – Иван Симеонов и Георги Коняров, но това далеч не е така. Тленните останки на Симеонов наистина били край храма след 1920г. , но комунистическата власт ги извадила, а гробът на Коняров е във София,  но обелискът си стои на лично място, за да показва несъществуващ гроб.

Последният обект на майтапи от страна на перничани е обновеният  площад. Те нарекоха автобусни спирки някакви нелепи сенници от бетон, с които беше преградено пространството към входа на градския универсален магазин, под чийто свод са и сергиите на местните книжари и сега достъпът към тях е ограничен. Ремонтът е по проект за зелена и достъпна градска среда, но заради избуелите до пояс бурени из новообособените градинки хората решиха, че с тая зеленина се компенсират унищожените от ненужно широки плочници тревни площи и отрязаните дървета. 

На забодените в градинките нови растения веднага беше посегнато. По сигнал на граждани полицията хвана мъж и жена да крадат китки с корен от площада. Преди тях трима 13-годишни хлапаци посегнаха на поливната система, а още докато ремонтътъ беше в разгара сси 65-годишен мъж краде плочки, като първо ги натовари на стария си Мерцедес с пернишки номера, но като се строшило от тежестта немското возило, крадецът докарал "Зил", с който го и закопчаха. Но все пак нали има един такъв виц, че в Перник била открита открадната от НАСА совалка, вече с пренабити номера, а за пернишките хакери се знае, че крадат пароли заедно с компютрите. 

От центъра на града изчезна композиция на световно известния скулптор проф. Казуми Танака, в забвение и на унищожение е оставена работа на почетния гражданин на Перник проф. Емил Попов, с каквато се гордеят много световни центрове на изкуството. Затова сега една група съвременни зевзеци, които се наричат „кръжок на бръснарите” предлагат монументалната украса да се осмисли с някой пореден европейски проект като се направят скулптурни фигури в естествен вид на градските чешити. Идеята е на площада да седи Жуцата и да гони маслинката, балтонът си да развее местният самобитен поет-боксьор Круме Мекрото, написал класическото четиристишие „Мома седи у ливада/ и пие лимонада. / От водопада вода пада/ и става на вада.” Има място и за  бай Пешо Паприкаша, който по времето на соца забогатя от продажбата на семки, както и за Роби с цигулката, който на младини печели световен джаз конкурс в Париж, но в родния Перник завърши живота си като уличен музикант. Така ще се увековечи животът на Перник като във виц.

По стъпките на св. Иван Рилски

Икона на св. Йоан Рилски на иконостаса в храма в Перник

В народната памет най-таченият български светия преподобни Йоан Рилски Чудотворец е останал като свети Иван, макар между светиите да няма друг Иван. За подвизите му по различни места и в прекрасната рилска пустиня разказват 16 жития, но има и едно народно, достигнало до днес от началото на ХІІ век и наричано „Безименното житие”, а в устните разкази от поколение на поколение с ангелски думи са се запазили и много предания и легенди.


"И стана пустинножителят отец Иван, и отиде на мястото, дето отпървом прие иночеството, под планината, чието име е Руен, на място, наречено Скрино, и си отиде оттам и никой го не видя, кога дойде и кога си отиде, и тоягата си по заповед Господна остави за знак на света и в памет на себе си.
И като се вдигна, отиде в Периг (Перник) и намери скалисто място близо до реката, наречена Струма и тук си направи обиталище.
И дойде при него ангел Господен и му рече: "Радвай се, служителю господен и събеседник на ангелите, направи, що ти е заповядано, стани оттук...”

По тези думи от народното житие на светията през столетията, които ни делят от времето, когато се подвизавал мнозина са търсили светите места, където св. Йоан се е отдавал на пост и молитва и безрезервно служене на Бога. Стари хора от селото Перник някога знаели къде на стръмните варовикови скали, наричани „Кървавото”, се намирали „Стъпките на свети Иван”, а сега има хипотези и къде пещерата, където се прислонил. Близо до тази пещера, на закътано място в планината Голо бърдо бил вдигнат манастир на св. Пантелеймон. Просъществувал до ХІV век, когато бил опожарен и унищожен, за да се въздигне отново през 1866. Днес на това място има черква, направена в началото на ХХ век, но осветена през 1921 г.

Лечебното дърво до храма "Св. Пантеллеймон" в Перник. През Х век на товяа място е имало манастир, а наблизо е пещерата, където се подслонявал св. Иван

 

Отвън непосредствено до олтара има чудновато дърво със странни образования по него, наподобяващи човешки органи – сърце, мозък, бял дроб и битува вярване, че допирът до него лекува, но това става по Божия промисъл и по молитвите на св. Пантелеймон и св. Иван.

В Земенско, край Струма също има една каменна ниша, за която се допуска, че е била убежище на светия мъж, но тя е трудно достъпна и малцина днес знаят местоположението й. Затова пък в църквата на Земенския манастир е един от първите изписани образи на св. Иван.

Стенопис с образа на св. Йоан Рилски от ХVІ в храм "Св. Йоан Богослов" в Земенския манастир.

Според местни легенди св. Иван прекарал някое време и в планината Витоша. Стари хора от село Кладница разказват предание, че като идвал от с. Курило, Софийско, светият мъж минал по тези места и като водел своя юнец, поискал "коматче леп" от селяните, що орали по нивите. Те не му дали. Той ги прокълнал, като им казал: "Кладница -Гладница". После си заминал. По тази причина в това село рядко има добро плодородие. След това минал през селото Крапец, което днес е на дъното на язовир „Студена”. Там също поискал от селяните - орачи хляб. Те го нахранили и напоили както подобава, и затова той ги благословил. По тази причина те имали от всичко доволно.



По особен начин Рилския чудотворец е свързан със съдбата на пернишките миньори. Предания, запазени в народната памет и записани от фолклористката Елена Огнянова разказват как свети Иван помогнал да се открие нов рудник, спасил затрупани в минна галерия рудничари и сам показал мястото, където да се вдигне минната църква.

Миньори с парадна униформа  в Перник  - 1932 г.

Според преданието един перничанин сънувал свети Иван, който в съня му показал къде да копае, за да намери повече „кюмур” и така се захванали „Старите рудници” Днес в техните забои е устроен единственият на Балканите и един от малкото в Европа подземни минни музеи, в които може да се види в естествена среда историята на въгледобива у нас.
Веднъж в същите тези „Стари рудници” станало срутване и били затрупани цяла смяна миньори. Малко преди да се задушат един от тях чул глас и видял сияние. Тръгнали след светилника и стигнало до пролаз, а когато излезли от под земята, спасените миньори видели пред себе си белобрад старец с кандило. Повикали го, но той без да се обърне си продължил по пътя. Тогава миньорът, дето открил въглищата се сетил , че това е свети Иван, а в тоя ден църквата го и почитала.
През следващите години на празника на свети Иван миньорите си намирали различни причини да не ходят на работа. Директорът на мината Иван Симеонов забелязал това и взел да разпитва и тогава миньорите му признали как светецът ги спасил и затова в знак на почит миньорите ни искали да влизат в забоите на този ден. Тогава Симеонов написал писмо до министъра на търговията и земеделието и в него помолил денят 19 октомври да е и празник на миньорите. Така на този ден през 1903 г. в Перник бил организиран първия миньорски празник с молебен и парад на работниците и чиновниците в Мини Перник и така било през годините до 1944 г. , а миньорите имали и парадни униформи.

За това време до днес спомня импозантната и сега сграда на Минната дирекция, построена през 1932 г. паметен за пернишките рудничари е останал миньорския празник, когато тя била открита, а над небето на Перник летели и аероплани.

Черквата "Св. Йоан Рилиски"в земенското село Мурено, построена през 1907 г. от миньори.

По идея на миньори от близките до Перник села в началото на 20 век по родните им места се направили черкви, посветени на св. Иван – в селата Копаница и Мурено.

На входовете на минните галерии било изписано „Бог с нам”

В подземния минен музей има възстановка на параклис на светията, каквито имало в някои от рудниците.

Преди да се направи сградата на Минната дирекция била построена минна черква на името на свети Иван. А мястото, където да бъде вдигната посочил сам светията.

Една вечер от “Старите рудници” излязъл много ядосан минен техник. В яда си той не внимавал къде стъпва и в тъмното се спънал в  камък, паднал и счупил крак. Лежал отчаян и безпомощен, докато не блеснало кандило, което държал висок мъж с бяла брада до пояса. Казал му, че след два дни жена от селото Ноевци ще дойде на неговия празник в Перник и ще го излекува. Сутринта работниците от първа смяна пренесли техника в дома му. Помогнала му и жената, казана от свети Иван. Оздравял след 40 дни и започнал да разказва за камъка, видението и изцелението. Тогава било решено на това място да се построи черквата. Строежът започнал през 1910 година. Заради войните се забавил и бил завършен през 1919 г., а на следващата година храмът бил осветен.

Сега в тази черква след 2009 г. се пази частица от мощите на св. Йоан Рилски за вечни времена. Тя беше донесена в града по тържествен начин лично от игумена на Рилската света обител Адрианополски епископ Евлогий, съпроводен от братя от манастира. Това стана след дълги моления от страна на перничани към Светия синод, който първоначално отказваше заради близостта на Перник до Рилския манастир и възможността при нужда перничани да идат да се поклонят пред мощите на светията там.

Така направила много години преди това перничанка, която била помолена за помощ от близките на болно дете. По божия промисъл жената отишла в Рилския манастир, за да търси застъпничеството на свети Иван за спасението на детето. Десетинагодишното момче паднало в язовир и се удавило. Успели да го извадят навреме, но в дробовете му останала мръсна вода и тиня. Детето било в болница и лекарите се готвели за сложна операция, за да спасят живота му. Докато близката на семейството се молела на колене пред саркофага с мощите на свети Иван, детето вече било под наркоза на операционната маса. Изведнъж в хирургическата зала се появило сияние, електричеството угаснало и лекарите се смутили. Операцията се осуетила, а когато момчето се събудило от упойката всички с почуда видели, че на тила  косата му е опадала във вид на кръст. Скоро след това момчето е изпратено на лечение в Германия и всичко минало благополучно, за да е жив и здрав човек и до днес. В семейството му свети Иван се тачи по особен начин, а с жената, измолила изцелението му се случило още едно чудо. След като детето оздравяло един ден тя се  сетила, че не се е върнала в манастира да благодари на свети Иван за застъпничеството и веднага се отправила на там. Било празничен ден и пред храма имало много народ, който чакал за поклонение пред светията и чудотворната икона на Богородица. И както жената стояла на опашката, нещо сякаш я дръпнало и тя бързо се озовала пред мощите на свети Иван с благодарствените молитви, които мълвяла.

В легендите има още едно село от Пернишко – Друган, разказана от историка Симеон Мильов. „Св. Иван Рилски бил слуга. Тръгнал от Софийско с волето си и бягал към Рила планина. Като минал през землището на селото, стигнал Дабйето и седнал да си почине. Тогава мястото било обрасло с големи дъбове. Орачи орали по полето. Св. Иван им поискал хляб. Те му дали. Дали му също и за по пътя. Той ги благословил да имат винаги хляб.” Мястото, дето отседнал светецът, станало оброчище. Всяка година на "Очовден", както по някои места наричат празника на св. Иван, на това място под дървото става събор на селяните от това и околните села. На същото място са пренощували мощите на светеца при връщането им в Рилската обител през 1495 г.,. И се оказва, че в Старо село (Друган) свети Иван Рилски е престоявал два пъти – като млад, а после мощите му.


На километри преди Старо село има още едно място, където се смята, че мощите на светията са престояли на път от Търновград към Рилския манастир. При днешния пернишки квартал „Църква”, която е бил село със същото име, от скоро в местността „Св. Спас” има нов параклис. Местен жител, който желае анонимност, първоначално искал да вдигне храм на мястото на съществувала някога там черква. За строежа му трябвало и становище на археолозите, но когато те започнали да проучват терена са натъкнали на по-стари зидове в дълбочина. Предполага се че на това място е имало манастир или метох и се допуска, че тук са престояли мощите на светията. Затова съвременният ктитор, който не се отказвал от идеята, купил готов параклис от Гърция. Когато площадката за поставянето му станала готова, без да се засягат историческите пластове под нея преносимият параклис бил докаран.

Малко преди да стигне до мястото на разтоварването, камионът и платформата с параклиса се наклонили на 90 градуса, всички изтръпнали от ужас, че ТИР-ът и товарът му ще се обърнат и се  замолили  "Господи помагай!". Докато се опомнят, по чедодеен начин камионът се изправил на гумите си. И до днес очевидците и самият ктитор са убедени, че по молитвите на Богородица и на св. Иван инцидентът се разминал.

И макар в православието да не е прието да се правят скулптурни изображения на светци, съвременните перничани вдигнаха скулптура на светията от скъп гранит пред пред Двореца на културата в Перник. Автор е местният скулптор Минчо Тодоров, а дарител местния предприемач Антон Костадинов. Перничани често слагат там китки здравец и без повод, защото има легенда за това чудно цвете и светеца. Когато свети Иван се поселил в Рила планина, най-напред се качил на скалата “Кръста”. Първата му стъпка се отбелязала на камъка. В тази стъпка пораснал здравец. От там птиците разнесли семето на здравеца навсякъде, както се разнася заветът му: „ И, преди всичко, завещавам ви да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене. Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но ходете по царския път. Пазете се грижливо от светски увлечения и винаги помнете заради що сте излезли от света и заради що презряхте света и светските неща.”

Св. Иван или св. Йоан

В богослуженията и от духовниците най-таченият български светия старателно се именува св. Йоан Рилски Чудотворец. Така е  изписано името му и на посветените нему храмове.  Всъщото време в популярния съвременен език е прието да се казва св. Иван Рилски. Дискусия по темата от няколко години се води и във Фейсбук където има общодостъпна група „Да върнем името на св. Йоан Рилски”.  В основата на разсъждения по темата е статия на проф. д-р Тотю Коев, публикувана в брой 20  на "Църковен вестник" от 2003г., където се подчертава, че всяко име  носи в себе си определена идея и притежава определено съдържание, а промяната на името означава и промяна на личността.

Трудно е да се каже кога св. Йоан Рилски е наречен за първи път свети Иван и защо. Може би това е израз на нашето желание за близост до светията и за неговото дълговечно застъпничество за нас пред Господ.  Или защото най-често срещаното мъжко име у нас е Иван.  В същото време трябва да се припомни, че казваме  и пишем Йоан Предтеча, Йоан Богослов, Йоан Златоуст, Йоан Дамаскин, Йоан Екзарх и няма нито един монах с името Иван.  А приемащият монашество научава и получава новото си име в момента на пострижението. В духовен смисъл монахът става нова личност с ново име. Той губи човешкия си образ и получава ангелски.

„Ние не знаем какво е кръщелното име на св. Йоан Рилски, но със сигурност знаем, че при приемане на монашество неговият духовен родител го нарекъл Ivauuhz; (тогава в употреба бил гръцкият език, особено в религиозната област).  Гръцкото му име Ivauuhz преминава в старобългарския език като Iwaннь, в църковнославянския - Иwаннь, в новобългарския - Йоан.  Разликата между трите езика (старобългарски, църковнославянски и новобългарски) е само в ортографията, в изписването на думата, без нейната семантика да се измени или да се отклони от гръцката. Във всичките 15 на брой жития на Рилския подвижник, писани в различни векове на старобългарски или на църковнославянски език, и в службите, посветени в негова чест и възпоменание, е употребено само неговото монашеско име Йоaн, което е безусловно правилно преди всичко от гледище на самото име. Запазена е семантиката на името и връзката му с неговия носител. Прави странно впечатление и буди сериозно недоумение това, че десетилетия наред в научната и до голяма степен в църковно-богословската литература у нас името на Рилския светец по непонятни причини е изменено от Йоан в Иван. Някои езиковеди го обясняват с развитието на езика.”, обяснява проф. Коев.  Той настоява, че щом при приемането на монашество младежът от Скрино е получил от духовния си родител името Йоан, никой няма  право да изменя монашеското му име. Той е наречен Йоан и ние следва да го наричаме Йоан. Иначе без никакво основание, като сменяме монашеското му име, го връщаме в светския живот, от който той доброволно се отрекъл и се уединил в суровата планина, за да се отдаде на пост и молитва, на самовглъбяване и размисъл, да се извиси духовно и да достигне съвършенство и святост.

С това са съгласни и коментаторите във Фейсбук и един от тях е написал: „Не само не е редно а и неморално, престъпно и грозно. Променяйки името на някого ти се стремиш да заличиш онова, което стои зад него. Името е подписът на човека в неговото минало, в корените му. Родителите или кръстниците когато дават името, целят това. Свързват го с рода си в неговото начало а от там в началото на всичкото. Полученото свещено име в обред в който е получил името Йоан е съзнателно калемен към дървото на светиите. Той става част от тяхното дърво и клон от тяхната свещена слава. Променяйки името му се цели скършването и изваждането от този свещен образ на светиите и принаждането в един друг, сътворен от отцепника симилерен и лъжлив клон.”

Почитаме св. Иван три пъти в годината

 В църковния календар има три дати, на които се отдава почит на св. Йоан Рилски.  Основният празник на покровителя на всички българи и православни,  когото още приживе наричали земен ангел и небесен жител,   на 19 октомври. 
На 18 август 946 година св. Йоан напуснал този свят и се отбелязва неговото успение. Тридесет и четири години по-късно  св. Йоан се явил на сън на своите ученици и им заповядал да изровят нетленното му тяло и да го пренесат в Средец. Там мощите на светеца били пазени в продължение на два века.

На 1 юли Църквата празнува връщането на мощите на св. Иоан Рилски от Търново в Рилската обител. През 1195 година цар Асен тържествено ги пренесъл в столицата Търново. През 1496 година, след като получили разрешение от султана, монасите от Рилската обител върнали мощите на светеца от Търновград в основания от него Рилски манастир. По пътя на мощите ставали и стават чудеса.

Предполага се, че канонизацията на св. Иван Рилски е извършена през X век, след пренасянето на мощите му от Рила в Средец, където в негова чест е построена църквата "Свети Лука". 

Молитва към свети Иван Рилски Чудотворец 

О предивни отче Йоане, Рилски чудотворче, бърз помощник в бедите, закрилник в нещастията и утешител в скърбите! Чуй нас, смирените и грешни твои чада, люто страдащи от множество напасти в днешните лукави дни. Изпроси от Господа Иисуса Христа прошка на греховете ни и ни дарувай сърдечно съкрушение и дух смирен. Вдъхни у всички нас любов към Христа и Неговата православна Църква – да пазим чиста и непорочна светата православна вяра, да следваме във всичко спасителната Божия воля, та да се удостоим да бъдем истински Божии чада. Бди над нашето мило Отечество, пази ни от войни и междуособици и ни помогни да живеем в мир, благочестиво и богоугодно и да достигнем с твойта помощ крайната цел на всеки християнски живот – безбурното пристанище на вечното спасение. Амин 

Възродиха манастир до родното село на светеца

Когато се споменава свети Йоан Рилски, обикновено го свързваме с  Рилския манастир и Рила планина. Но както се разказва в неговите жития, пътят му на отшелник и  свят човек е започнал от село Скрино, което съществува и до днес в община Бобошево, недалече от Дупница.

Там, близо до първата отшелническа пещера на светеца, в негова чест преди няколко години беше  изграден нов манастир.

Руенският манастир е разположен в  близост до с. Скрино – по-високо в планината.  Намира се  на около 12 км западно от международния път София – Кулата. Разположен в красива местност, сред стара букова гора.  

Изграждането на манастира започва през 1995 г.и завършва към 2002г. Местните разказват, че техният съсеселянин Борислав Канайков, който бил на работа в Канада често сънувал един и същи сън, че на това място трябва да се издигне черква. По Божия промисъл Борислав споделил своите видения с архитектката от Благоевград Анелия Параскова, която също имала странен сън, свързан със святото място. Така, двамата се свързалив общо добро дело. Арх. Параскова изготвила и проекта за черквата, такава каквато я е видяла в съня си – каменна с двускатен покрив.

При изкопаване основите за новия храм работниците се натъкнали на основите на две средновековни църкви, изградени последователно една след друга. Под тях се оказало, че има и по-ранен културен пласт. Предполага се, че това е  езическо светилище. Около църквите били открити и гробове на монаси.  Експерти допуснали, че на това място се е намирал манастирът ”Успение на пресвета  Богородица”, в който св. Йоан Рилски е бил подстриган за монах. Поради липса на средства и опасност от иманярски набези,  не били проведени археологически разкопки, а разкритите основи на старинните църкви били запечатени и върху тях е изграден сегашният манастирски храм.

Освещаването на основите на новия храм е извършено на 20 август 1995 г. от тогавашния игумен на  Рилския манастир Драговитйски епископ Йоан, който заедно с четирима  монаси и свещеник от Бобошево благословят начинанието.  Манастирската черква е завършена през  1998 г. не без трудности и недостиг на средства. Освен  Борислав Канайков и арх. Анелия Параскова, помагат бившият  кмет на Дупница и депутат Панчо Панайотов, Елена Костова с Фондацията  си „Бъдеще за България“, гръцкият бизнесмен  Йоргос Скурас и особено Мария – жената с опит от Ресиловския манастир, която остана като послушничкатам.

По това време в манастира се настанява и монашеско братство от неколцина монаси, които започват да служат по светогорските правила. Игумен става о. Поликарп, който е духовно чедо на монахините от Ресиловския манастир и по тяхно наставление тръгва по духовен път. Преди него в манастира вече живеят и бъдещите монаси Макарий и Серафим, които са семинаристи.

През следващите години манастирът постепенно придобива днешния си вид. Построена е приветлива жилищна сграда. Прокаран е асфалтов път. Вдигната е камбанария. Монашеското братство започва да издава религиозна литература и да излъчва първото православно он-лайн  радио в България "Сион". То беше отговорност на Кристин Апостолов, който  е свещеник на българската общност в Хамбург.

След 2006 г. братството се пръска. Поликарп стана Белоградчишки епископ във Видинска епархия, въпреки появили се в публичното прастранство обвинения спрамо него за липса на необходимото образоване, за финансови злоупотреби и самоуправство. Духовникът отговори публично с покайно писмо и беше въведен във високия сан. Един от братята – йеромонах Ефрем сега е игумен в Одранишкия манастир „Св. Ап. Петър и Павел”, а другите монаси също са намерели своето място другаде под небето.

Сега  монасите в Руенския са двама -  Йоан и Лука, а поклонничеството посещение там дарява истинска благодат.

След молитва и общение с Бога,  насладилият се на тишината в манастирския двор поклонник може да посети и други интересни места в района. От манастира по живописна пътека се стига до пещерата, в която според преданието св. Йоан Рилски се е подвизавал най-напред. Малко след нея, в източна посока, пътеката продължава до голям метален кръст, поставен върху скала, извисяваща се почти над пътя. От нея  се разкрива красива  панорамна гледка към околните село и нивя. Кръстът обозначава мястото, от което според преданието една девица се е хвърлила,  за да се спаси от гонещите я турци.  В долчинка не далече на запад от манастира се намира и Светата вода – манастирското аязмо.