В края на селото, на една могила се белееше църквата, сякаш винаги е била там. Прясно варосана,със строително скеле отпред, тя беше най-прекрасното и ново нещо в околноста. Сгреших - най-прекрасни бяха харата, които я строеха - скромни,родолюбиви и упорити трънчани. Седяхме на масата под камбанарията. Над главите ни двестагодишната камбана пропяваше тихо от вятъра. Храмът се беше облегнал на двата бора и очакваше своите зографи. В далечината околовръс се простираше обагреното Знеполие, обрамчено от планини. Църковният хълм беше осеян с полегнали и уморени кръстове на нашите предшественици. Паднали букови листа ,димитровчета и прецъфтял повет. На масата жълти ябълки, орехи и двойно препечен трънски джин. И майсторите. На ракия, на приказки, на храмове. Това са спонтанните впечатления на моя приятел Ники.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.