Страстната седмица в храма

Да обикаляш черквата на Великден и да се провреш под масата на Разпети петък , не е това Възкресение Христово. Така една съвременна баба се опитва да обясни на внуците си какви са установените от Църквата правила в дните преди най-големия празник за православните християни. Откакто е пенсионерка възрастната жена помага в храма за чистотата и за реда, но на богослуженията е от малка. Може да изпее цялата Литургия, ако и да няма глас, защото следи всяка думичка, изречена от свещениците и изпята от църковния хор, украсяващ с песните си всяко богослужение. И ако почти всяка неделя и на повечето големи празници Литургията е все една и съща, то в дните преди Възкресение Христово се служи всеки ден по различен начин.
За радост на баба Вида внуците проявяват интерес, защото навън вали и не е за разходки и биркане на велосипед. Така в дома на възрастната жена се отваря семейната църква за важен урок за младите.

Като мине Лазаровден, когато Христос, възкресил като го върнал от смъртта своя приятел Лазар, а след това в неделята и Цветница, когато тържествено посрещнат, Господ влязъл в Йерусалим, започва Страстната седмица и всеки от дните се нарича велик и свят, реди бабата. Децата бързат да питат защо, но бабата търпеливо изчаква въпросите и продължава. Така е защото това били последните земни дни от живота на Христос, а Той знаел, че с живота си ще даде жертва за спасението на всички човеци и сам Той човек, но и Бог едновременно. И така във всеки ден от понеделник до петък доброволно вървял стъпка по стъпка към предначертаната Му неизбежна смърт, което Той добре знаел, както и знаел, че пътят му към хълма Голгота, където щели да го разпънат редом с разбойниците, е последният Му път, но и път към вечния живот.

През първите три дни на Страстната седмица, като се служи в църквата с избрани от преди много години части от Евангелието се напомня как Христос дошъл за последен път в Йерусалим, разказва бабата.

На Велики понеделник се припомня евангелското събитие как Божият син изгонил от храма в Йерусалим напълнилите го търговци. Той прекатурил масите им и поучил, че храмът е дом за молитва, а не пазар. В този ден се чете и тази част от Евангелието, в която се разказва как безплодната смокиня изсъхнала след като била прокълната от Господ защото ''Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън'' (Мат. 3:10), а това трябва да ни научи, че човеците са, за да дават духовни плодове като укрепват вярата си и не забравят молитвите си.
А ти това ли правиш сутрин и вечер пред кандилото, бабо, пита най-малкия внук, но баба Вида продължава своя разказ.

На Велики вторник през написаното в Евангелието Иисус Христос ни поучава как да даряваме като ни разказва за една вдовица, която дала всичко що имала, а не само излишното, а като разказва за десетте мъдри девици, които били винаги готови да посрещнат Спасителя, ни напомня, че не бива да се отчайваме, а трябва постоянно да се уповаваме на Бога, защото Той е с нас и в радостите и в скърбите ни. В този ден се напомня и притчата за талантите, за да си знаем, че трябва да се трудим и да сме отговорни към дадените ни от Бога способности и който пее или свири на барабани, като тебе , Дани, трябва повече да се упражнява, а на когото му е дадено да пише, не трябва да се разсейва с друго.

В деня на Велика сряда се припомня за ценното и скъпо миро, което една искрено разкаяла се за многото си грехове жена изляла върху главата на Спасителя. Тогава мнозина я упрекнали, че го е прахосала, но Господ им възразил и обяснил, че това ще прослави жената, защото е направила добро дело за Него. Нали и вие знаете, че когато е за Началника, както незнайно защо обича да казва премиерът Бойко Борисов, не бива да се скъпим. Но в същия този ден се припомня и решението на тогавашния съд, наричан Синедрион, да осъди Иисус Христос. Тогава Иуда Искариотски отишъл при иудейските първенци и уговорил да Го предаде за тридесет сребърника. Това пък трябва да ни накара и ние да се замисляме дали не предаваме Христа като не спазваме Неговите заповеди да сме добри и изпълнени с любов.

След Велика сряда молитвите се казват на колене, продължава урокът си бабата. За всичките хора, които са прекарали в пост предните пет седмици има много богослужения. По своите правила свещенниците ги наричат полунощница, утреня, часове с четене на Евангелието. В много храмове и особено в манастирите се служи различна Литургия, която е на преждеосвещените Дарове, защото освещаването им е станало в предната неделя. Тази служба се извършва в сряда и петък или поне в един от тези дни, а Лазаровата събота е единственият ден в годината, когато се извършва неделно богослужение не в неделя.
Четат се и части от четирите Евангелия, които се наричат часове. През тези дни песните, които се пеят в храма са за покаяние. Вратите на олтара, наричани Царските двери, остават затворени, за да покажат, че човекът е отделен от Царството Божие. В тези дни е прието свещениците да са облечени в тъмни дрехи, а когато са в лилаво, то е защото това е цветът на покаянието.

И така идва Велики четвъртък, когато се възпоменава Тайната вечеря. Нали знаете тази голяма картина, която може да се види във всеки храм. На тоя ден Иисус Христос бил на вечеря за празника Пасха в един дом в Йерусалим. По време на тази вечеря Господ ни е оставил посланието как да се причестяваме с Неговите тяло и кръв. Преди вечерята Той умил краката на апостолите и казал: ''не дойдох да служа, а да послужа''. После Спасителят преломил хляба и дал на учениците си – апостоли да пият от чашата с вино с думите: "Вземете, яжте, това е Моето тяло, пийте от нея, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете". И с това установил великото тайнство Евхаристия (Причастие). Първи били причастени апостолите без Иуда, който бил вече излязъл, за да осъществи предателството си. По великата си милост Господ и на нас дава възможност да приемаме Неговото истинско тяло и кръв по време на св. Литургия, та като приемам Христос вътре в нас, да се стремим да Го задържим чрез чистотата на сърцето си. След вечерята Христос с апостолите отишъл в Гетсиманската градина, дето се молил до идването на предателя. След усърдната молитва на Господа, дошли много стражари, иудеи и фарисеи, а Иуда им Го посочил с целувка.
Прието е в четвъртък вечерта да се четат така наречените Дванадесет евангелия - откъси от Евангелието, които разказват за страданието на Христос преди смъртта му. По време на богослужението вярващите държат в ръце запалени свещи, с което да се покаже величието на Спасителя по време на страданията му и духовното бодърстване на християните.
На този ден свещенниците изнасят кръста от олтара, като символ как Христос е носил към Голгота кръста, на който ще бъде разпънат. По време на маслосвета, всеки желаещ мирянин бива помазан с елей за здраве.

Велики петък е най-тъжният ден, защото бил най-тежкият от земния живот на Божия син. Първо Го арестували, после бил на съд и Пилат му издал най-тежката присъда, а тълпата Го ругаела и докато с тежкия кръст на гръб и венец от тръни на главата тръгнал към разпятието. Разпнали Го като най-позорен разбойник между други двама. Преданието разказва, че в този миг имало земетръс и затъмнение на слънцето, докато Христос издъхнал, приемайки смъртта, за да избави от смърт цялото човечество. После бил погребан в каменен саркофаг в пещера, пред която властите оставили стража и огромен камък на входа.

Неслучайно именно в този ден от Страстната седмица постът е особено строг - не се яде и не се пие нищо, дори вода. За това и на този ден и в днешно време не се работи. На този ден в храмовете се служи Неговото опело, когато с процесия, наричана лития се обикаля около храма. Предната вечер са прочетени откъсите от Евангелието, които разказват страданията на Христос, а в петък се извършва богослужението, наречено Царски Часове. Отново в храма се припомня всичко за страданията, смъртта и погребението на Христос.

Сутринта преди началото на службата, на специално по-високо място в средата на храма се издига "гробът" Христов, а на престола се поставя светата Плащаницa - изкусно извезан плат с изображението на положения в гроба Спасител. Върху плащаницата се поставят Евангелието, Кръстът и много цветя.
Хората в храма пристъпват към гроба на Христос и се покланят на плащаницата, както е на погребение на близък и скъп човек. Благоговейно се покланят на изображението, целуват последователно извезаното на плащаницата Христово тяло, Евангелието и Кръста и също оставят цветя.
На вечерното богослужение Плащаницата се изнася от олтара и се извършва специално богослужение, наречено опело Христово. Хората в храма получават текстовете на песните и разделени на два хора участват в опелото. Едната от песните е особено тъжна и се нарича "Плачът на Богородица" . Това е молитва в памет на мъката на Дева Мария, която стояла до кръста на своя Син.

Като се изнесе Плащаницата на вечерното богослужение, тъкмо тогава с нея се обикаля около храма и символично се извършва погребението на Христос. В края на вечернята свещеникът взема Плащаницата от престола и я полага в "гроба" в центъра на храма.
Поклонението на плащаницата продължава две денонощия, до късно в събота вечер, когато тя се внася обратно в олтара минути преди пасхалното шествие на кръста.
В представите на не малко хора Велики Петък се свързва с минаване под ''масата''за здраве, късмет, а според някои и опрощаване на греховете, но това е пълно суеверие, което за жалост и свещенници не опровергават. Преминаването под издигнатото място всъщност е израз на преклонение, смирение и скръб пред гроба Господен. После отново се покланяме пред издигнатия голям Кръст, изображението на св. Богородица и св. Йоан Богослов и ги целуваме. Свещеникът ни дава цвете за благословение и духовна утеха символ на надеждата и вярата, че още малко и гробът ще остане празен и Христос ще Възкръсне. Отнасяме цветето в дома си и го поставяме над иконите в очакване на великия ден, но и да помним и знаем, че греховете ни могат да бъдат простени единствено в тайнството покаяние и изповед.

Така настъпва Велика  съботата, когато вечерта в храма се стича многоброен народ, в много случаи със съзнанието, че ще го обикаля. За жалост и в този ден мнозина, макар и да са там, не са наясно какво точно случва и си тръгват след първия възглас „Христос воскресе” и отговора „Воистина воскресе”.

Баба Вида ще е сред малкото останали в храма до ранни зори, когато в края на цялата църковна служба ще вземе причастие след 40 –дневния пост и изповедта при своя духовен старец. И така до следващата година, когато пак ще се съпреживее чудото на възкресението.

Лъскат Перник с нови строежи

Перник-изглед от крепостния хълм

Вехтият вид на минния град постепенно ще придобива модерност

Наскоро в социалните мрежи придоби популярност видео на младеж, попаднал случайно в Перник и заснел обратната му страна - олющени фасади, разбити улици, запуснати градинки. Видеото вече е изтрито, но вехтият вид на голяма част от Перник си е налице. Перничани са свикнали с гледката около тях, ама като дойде ябанджия няма особен повод за възторг.

Сн. Василка Паунова

На града не му повървя и с европейските проекти. "Визуализираната" средновековна крепост на болярина Кракра стана повод за безброй подигравки и даже местни активни граждани изразиха в писма чак до Европейската комисия недоволството си от надграждането на старината с пластмасови плоскости и нахалост, според тях, похарчени близо 5 милиона лева.

Перник-Центъра

Почти три години се проточи и ремонтът на централния градски площад, който трябваше да придобие лъскав вид, но заради калпавата работа на изпълнителя и заради лошото задание към проектанта и от това обновление местната общност не е възхитена. И в духа на пернишката самоирония сътвори шеги и закачки като нарече "автобусни спирки" сенниците от "художествен" бетон, пусна шарени хартиени лодки в локвите, останали след дъжд по неравния плочник и подреди инсталация от бебешко бельо между винкелите, които трябва да са опора на проектирана зелена стена. Така местните веселяци, на които не им безразличен облика на града, решиха поне да го поразвеселят.

Кметът на града д-р Вяра Церовска и нейният екип обаче са решени да постигнат по време на мандата си видима промяна в градската среда. Скоро ще започне санирането на първите 37 жилищни блока, които се класираха за безвъзмездно финансиране по националната програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради. След обследване на енергийната ефективност на сгради на общинската администрация ще започне и тяхното обновяване.
Общината има подписано споразумение да получи 24 милиона лева за осъществяване на проекти от Интегрирания план за градско възстановяване и развитие. Те са гръбнака на ивестиционната програма за следващите четири години и се чака само одобрението й.
Предвидено е да се направят социални жилища в кв. "Тева", който ще бъде благоустроен. Ще се направи основен ремонти и въвеждане на енергоспестяващи мерки в 8-ма ЦДГ „Изворче“ и ОДЗ „Миньорче“. С целеви средства ще стане и планираната отдавна реконструкция на тесен мост над река Струма при ул. „Искър“.
Част от програмата е .изграждане на „Парк на предизвикателствата“ в местността Войниковец и така Перник ще се сдобие с нещо като свой Дисниленд.
Не на последно място е и заплануван основен ремонти и въвеждане на енергоспестяващи мерки в Общински младежки дом.

Заради горчивия урок с неблагоприятния резултат от споменатите вече проекти кметът Церовска се реши на непопулярната мярка да отложи ремонт на знаковата за града сграда на Двореца на културата. Проектът трябваше да се осъществи с безвъзмездни средства от енергийния фонд, но заради много неясноти в количествено- стойностната сметка обществената поръчка за възлагането му беше прекратена, а и сградата изисква специално внимание и не заслужава пластмасова дограма и стиропор по художествените орнаменти. .

В представена публично наскоро Стратегия за управления на общинската собственост е предвидено модернизиране на общинския жилищен фонд. Към края на миналата година той включва 673 апартамента и 17 къщи. Те са стари и зле поддържани, а постъпленията от наеми са недостатъчни за ремонти. Общината е с намерение да се освободи от амортизираните жилища като ги предложи за продажба, а старите къщи ще бъдат съборени и терените - разчистени. Общинската управа смята да обнови фонда чрез учредяване на право на строеж срещу нови жилища и договори за публично-частни партньорства.

В момента се почиства частен терен почти в центъра на града, където някога работеше първото в страната машиностроително предприятие - завод "Струма". В града се говори, че на това място собствениците ще издигат модерна жилищна сграда с магазини на партера.

 Още един крупен инвестиционен проект на местни предприемачи чака своята реализация и това е намерението до Съдебната палата да се построи 15-етажна бизнес сграда. Общината е партньор в проекта и под постройката ще има голям подземен паркинг на две нива. Тези две сгради ще променят облика, но пък в централната градска част е квартала "Твърди ливади", който е групов архитектурен паметник на културата. Заслужава си чрез механизмите на безвъзмездното финансиране по някои от инструментите и той да бъде обновен.

За амбицията за цялостно обновяване на сградите и видимо естетизиране на средата говори и намерението на управата да подмени лавките и павилионите из града с по-естетични, нещо повече - вече е обявена и обществена поръчка да се направи проект за еднотипни, красиви сергии, които да се предлагат на търговците по празниците в града. Вече се търси и изпълнител за четири нови детски площадки и още толкова спортни игрища в кварталите на града.

Тролеите спряха, но еко транспорт ще има

Част от инвестиционната програма за мандата е и проектът за т. нар. интегриран градски транспорт. Общинските съветници приеха вариант за обновяване на тролейбусния парк и инженерната инфраструктура със създаване на система за контрол на обществения градски транспорт и поставяне на информационни електронни табла на спирките. Тролеите в Перник са пуснати преди повече от 30 години след самооблагане на населението. През годините обаче паркът не е обновяван, а контактната мрежа е само кърпена. Заради натрупани сериозни дългове, основно за ел. енергия и грохналите тролейбусни коли, на които трябваше да се возят перничани, преди около година те бяха спрени и оставени в депото, за да отидат постепенно за скръб. Създадено беше общинско предприятие "Градски транспорт" с основна задача в града отново да тръгнат екологични превозни средства. Разработка за интегрирана система на обществения превоз на пътници има, но все още се прави анализ дали да се осъществи избраният вариант с нови тролеи и обновяване и удължаване на мрежата, или по линиите да се пуснат елекро автобуси, например. Проектът включва и изготвянето на план за мрежа от велоалеи. Кметът е категоричен, че вече започнатата велоалея по протежението на почти целия град ще бъде завършена още тази година.

Вяра Церовска-кмет

Кметът: Градът ще стане по-красив и зелен

Перник да стане по-приветлив и зелен град, уютен и удобен за живеене е сред основните приоритети на моя екип. Всичко това е залегнало в плановете за развитието на града и стъпка по стъпка вече се осъществява. Скоро ще бъде завършен Общият устройствен план на общината. Безвъзмездното финансиране по част от проектите, които вече са направени, ни дава сигурност, че те ще бъдат осъществени. Получаваме подкрепа от правителството за всичките ни начинания и сме убедени, че бързо в града ще има видим резултат от усилията ни. Искаме подобренията да засегнат и малките деца, и майките и възрастните хора. Перничани заслужават да имат истински европейски град, какъвто той е
бил, когато е започнала да строи през 20-те години в на миналия век Мината. Време е обаче да му придадем и модерност и естетика и аз като жена, с целия ми екип, с който действаме като един, сме решени да направим това.

Стандарт

Подкрепа за Явор

Сигурно можеше и двамата да са здрави и нормални деца, но явно трябва да минем през това изпитание. Така приема съдбата си Катя Йорданова от Перник. Тя е майка на две момченца близнаци - Явор и Ясен, единият с лошия късмет да не е съвсем като другите деца. На 23 май децата ще станат на 8 години. Откакто се е родил Явор не е усетил силата на краката си. Сънувам го, че ходи, споделя Катя мечтата си и не крие съжалението си като се събуди, че Явко още е далече от този ден, в който ще играе на гоненица с брат си.

Когато ражда близнаците, Катя е на 27 години. Мисълта, че отведнъж ще има две момчета я развълнувала. Не очаквала усложнения, мислела как ще се наложи семейството да увеличи доходите си заради двете деца, които ще дойдат едновременно. Сега младата жена не задава на глас въпроса „защо на мен?“, както често се случва в такива случаи. Тя разказва като филм драматичните мигове от живота си в борбата за оцеляването на втория близнак, защото с по-малкия с две минути Ясен всичко е наред и скоро той ще завърши първи клас.

Децата тръгват да излизат на белия свят около два месеца преди предвидения термин. Заради двете бебета бременността ми беше сложена в категорията на рисковите и сега все ми се струва, че с това оправдание докато се раждаха децата ми лекарите допуснаха грешка, размишлява Катя, но не обвинява никого. Новородените били много дребни и ги оставили в кувьоз. Всеки ден докладвали на Катя по колко са изяли и колко са акали мъниците. Едва като укрепнали тя се докоснала до тях и усетила, че с Явор нещо не е наред. Попитала какво му е и чак тогава разбрала, че едното бебе е имало масиран кръвоизлив в мозъка. Лекарите обяснили, че се дължи на стреса на бебето от раждането. Още в на четвъртия му ден заради особеното му поведение и затруднения в дишането те знаели какво е състоянието му, но не казали на майката, а когато изписали бебетата, посъветвали родителите да се откажат от едното си дете. Имате си едно здраво, млади сте ще си родите други деца, а това, ако го гледате, само ще вегетира - от него човек няма да стане, били категорични медиците даже след консултация с невролог. Но Катя и мъжът и Венцислав не искали и да чуят и си прибрали и двамата близнаци.

Съдбата ги срещнала с неврохирурга д-р Кръстев от „Пирогов”. Той и колегата му д-р Георгиева обнадеждили родителите и се наели да помогнат на Явор. В първите си дни заради хидроцефалията, бебето наддавало несъразмерно - телцето било слабо и неразвито, а главата ставала все по-голяма.Лекарите направили операция , сложили клапа в мозъка и наистина помогнали на Явор. Като го видяхме след операцията, първо забелязахме, че я няма сондата. Сестрата ни казва, че Явор вече се храни като другите бебета, може да суче и няма нужда от сонда, а от шишета. Сълзи на радост напълнили очите им с таткото.

Катя и Явор остават в "Пирогов" месеци. През това време за Ясен се грижи татко му и неговите родители и той се развива нормално..Укрепва и Явор, но сега Катя се пита каква е била тая клинична пътека , по която са ги лекували и къде е мястото на деца като нейното в здравната реформа. В продължение на 40 дни на Явор му даваха антибиотик, чиято доза на ден струваше 1 096 лева, разказва майката и иска това да се знае, защото смята, че така трябва да се помага на децата с особени потребности, а не да се налагат ограничения на лекарите, болниците и родителите. Доверието си в лекарското съсловие дължи на д-р Кръстев. Явор направил слепване на червата и се наложила операция на стомахчето по спешност. И понеже лошото не избира кога да дойде, това се случило на Бъдни вечер . Докторът оставил празничната вечеря и се включил в екипа.

За своите почти осем години Явор е преживял 24 операции. За дете с диагнози като хидроцефалия и детска церебрална парализа си е герой. Ръцете му правят нещо и от обикновени пластмасови сламки сътворява причудливи форми. Контактува и с мама водят диалози. Общува и с непознати и даже с готовност пее дълга песен за ден по чистотата, която по някаква негова си причина искрено го размива.
Четири пъти семейството е получавало подкрепа от Българската Коледа с по близо 1 000 лева. От фонда за лечение на деца също са ги подкрепили - последната интервенция – фибротомия, направил руски специалист в клиника в сръбския град Чуприя. Избрали го заради по-ниската цена.

За да е сред връстници Явор е записан в 11 ОДЗ Знаме на мира” в Перник и ходи там, когато ще има час с ресурсен учител. От детското заведение дойде идеята и за Коледа в Перник имаше благотворителен базар с изработени от деца картички, сувенири сурвачки и коледна украса , а събраните средства бяха за Явор. В ЦСРИ в Перник с Явор работи психолог и за тези часове не се плаща, но в столичен частен център за всеки 50 минути физиотерапия оставят по 30 лева. Семейството живее в общинско жилище под наем. Таткото е шофьор и е решил да отиде да кара ТИР за по-високо заплащане. Катя беше личен асистент на Явор, но с приключване на проекта загуби тази подкрепа, а не се очертава отново да има такава заплата. Заради нея пък за здравия близнак не получава детски надбавки, защото с няколко лева прагът на дохода бил надвишен. Борбената майка недоумява защо има толкова много пари за хората с увреждания, но те не стигат до тях, за да ги ползват пряко, а преминават през посредничеството на често пъти бездушни чиновници и така се разпиляват. Тя е част от протестиращите мами на деца с тежки заболявания, които искат адекватна държавна политика на отношение към техните деца. Те имат много конкретни предложения и искат диалог с управляващите. Защо да не сме като приемни родители на децата ни с особени потребности – нали ако се бях отказала от Явор щяха да му търсят приемно семейство, пита Катя и проверява графика с часовете, които имат с Явор за занимания. Ще се наложи някои от тях да се отложат, защото средствата не достигат, а физиотерапията е пътят към сбъдването на мечтата.

Ако искате да помогнете:
Банката е ОББ
ЯВОР ВЕНЦИСЛАВОВ ГЕНЧОВ
IBAN: BG 54 UBBS 8002 1014122840 BGN

Отново за православно образование

Въпросът дали и как ще се учи православие в българското училище беше тема на парламентарен контрол. На 1 април 2016 г. на въпрос по тази тема на народния представител Валентин Павлов отговори вицепремиерът и министър на образованието Меглена Кунева.
Тя припомни, че в рамките на задължителната подготовка в училищата религията се изучава в исторически, философски и културен план. Като самостоятелен учебен предмет религията присъства в задължително избираемата и свободно избираемата подготовка в две форми – християнство и ислям. От отговора стана ясно, че през последните 10 години броят на учениците, които са направили избор да изучават предмет "Религия" – задължително и свободно избираем, общо за християнство и ислям, е спаднал повече от три пъти – от 15 227 през 2006 г. на 4 854 за цялата страна през 2015 г.
Министър Кунева обяви, че има стремеж в рамките на заложените в закона възможности да се постигне задоволително ниво на религиозна грамотност и разбирателство в българското училище. Тя сподели, че иска да възстанови функциите на Съвета по религия към министъра на образованието с включване на по-широк кръг общественици в него, за да се търси консенсусен отговор на стоящите на дневен ред въпроси дали е редно религията да се учи конфесионално и какво да бъдат учебното съдържание, учебниците, преподавателите, дали да се изучава само традиционната религия, или да има и учебни предмети по други вероизповедания.


Извадка от Стенограмата на заседанието на Народното събрание на 1 април 2016 г.



ПРЕДСЕДАТЕЛ ЯВОР НОТЕВ: Благодаря, госпожо Кунева. Това беше дупликата на заместник министър-председателя.
Продължаваме с въпрос от народния представител Валентин Павлов към госпожа Кунева – относно застъпването в учебната програма на българските училища на православното християнство и религията. Заповядайте.

ВАЛЕНТИН ПАВЛОВ (РБ): Уважаеми господин Председател, уважаеми колеги народни представители! Уважаема госпожо Вицепремиер и министър на образованието и науката, в основния закон на Република България – Конституцията, в чл. 13, ал. 3 е записано, че традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание. Всеизвестно е, че в годините на тежки исторически изпитания Българската православна църква е била опора на народа и има водеща роля за развитие на образованието, вярата за съхранението на българския дух и моралните ценности.
Социологическите проучвания сочат, че и до днес Българската православна църква е институцията с най-голямо доверие, а през последните дни от чужбина дойде новината, че е предложена за Нобелова награда заради ролята на Българската православна църква в спасяването на българските евреи.
През годините на войнстващ атеизъм държавното управление успя да откъсне народа от неговата църква и това стана причина да се наруши традицията – познаването за вярата да се предава в семейството. През последните години нараства мнението сред българското общество за нуждата от предмет „Религия – православие в българското училище”. За това настоява и църквата. Практиката и наблюденията показват, че сред децата, които изучават религия като свободно избираем предмет в училище и в неделни училища към църквите, се наблюдава добро поведение и липса на агресия.
Във връзка с гореизложеното моля да ми отговорите: какво е мнението на Министерството на образованието и науката към настоящия етап и как православното християнство и историята на Българската православна църква са застъпени в учебните програми, които се разработват в момента?

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЯВОР НОТЕВ: Благодаря, господин Павлов. Заповядайте за отговор, госпожо Кунева.

ЗАМЕСТНИК МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ МЕГЛЕНА КУНЕВА: Уважаеми господин Председател, дами и господа народни представители! Доктор Павлов, хубаво е, че започнахте с позоваването на текста в Конституцията, защото на мен ми е особено скъп. Има само две конституции в цяла Европа, в които е споменато коя е основната религия в страната. Това са нашата и гръцката Конституция. По време на преговорите това беше обект на особена защита и особено настояване от моя страна – да остане.
Сигурна съм, че Вие сте проследили законодателното уреждане, но нека все пак за стенограмата и за народните представители да кажа:
В рамките на задължителната подготовка в училищата религията се изучава в исторически, философски и културен план. Като самостоятелен учебен предмет религията присъства в задължително избираемата и свободно избираемата подготовка в две форми – християнство и ислям.
Обръщам внимание, че през последните 10 години броят на учениците, които са направили избор да изучават този предмет – задължително и свободно избираем, общо за християнство и ислям е спаднал повече от три пъти – това е факт, който искам да споделя с необходимата доза загриженост с Вас – от 15 227 през 2006 г., не толкова отдавна, на 4 854 за цялата страна през 2015 г.
Как стоят нещата по новия закон? Изучаването на религиите в исторически, философски и културен план продължава да е застъпено в няколко дисциплини от общообразователната подготовка. Държа да подчертая, че във вече утвърдената програма по „История и цивилизация” за шести клас е обърнато изрично внимание на православието като опора на българите в периоди на изпитание за българския народ, като се отдава дължимото на приноса на християнската религия и на манастирите за съхраняване на българската идентичност. Запазена е възможността за изучаване на „Религия” като самостоятелен предмет в рамките на разширената подготовка – избираеми и факултативни учебни часове. Тоест разликите между стария и новия закон са единствено терминологични.
По-съществените въпроси, които стоят на дневен ред и по които ще се радвам да вземете отношение и Вие, и Народното събрание, са следните: редно ли е религията да се учи конфесионално? Какво да бъде учебното съдържание? По какви учебници да се преподава, от кого да се преподава – да е лице с педагогическо образование, или от духовни лица? Дали трябва да се изучава само традиционната религия, или да има и учебни предмети по други вероизповедания?
Разбира се, при взимането на тези решения не трябва да забравяме, че българското образование е светско, както и, че Конституцията на Република България прогласява ненакърнима свобода на избор на религиозни или атеистични убеждения. При всички положения обаче тава са сложни и чувствителни за обществото теми, към които аз изпитвам дълбок респект и те не могат да бъдат въпрос на еднолично решение.
Моето намерение е да търся по-широк формат на дискутиране на темата, затова, на първо място, искам да възстановя функциите на Съвета по религия към министъра на образованието и науката, а съставът му да бъде възобновен, така че да включва по-широк кръг общественици.
В последна сметка стремежът на Министерството на образованието и науката е най-широко разгръщане на заложените законови възможности, така че да се постигне задоволително ниво и на религиозна грамотност, и на разбирателство в българските училища.

Владимир Димитров Майстора

През 30-те години на ХХ век село Дивля, сега в община Земен, а тогава - Радомирско,  било дивна община. През 30-те години на ХХ век държавата имала такава система - да се създават образцови  селища за пример. За това помагала и Американската близкоизточна фондация, чийто представител Фелдман в Дивля наричали Вуйчото от Америка. А фондацията давала пари  за повишаване на битовата култура на населението и за благоустройването на селището. Всичко това ми се стори много интересно и започнах проучване по стари документи и публикации. Така попаднах на книгата на Константин Еленков "Нова книга за Майстора" (2003). И понеже от 3 март насам вестник "Стандарт" прави приложение наречено "Моята България" ми се стори за уместно да се опитам да направя една страница за Владимир Димитров Майстора. Първоначално възнамерявах с помощта на Константин Еленков да разкажа за моделите на Майстора от Дивля, както го е направил той в книгата си, но в по-кратък вариант. После видях, че в интернет се тиражира биографията на Майстора с много малко разлика в детайлите, т. е. повторена с "копи-пейст", както  и две "жълти" твърдения, които не почиват на реални факти и поради това, а и заради уважение и преклонение пред великия несравним, недостижим и свят български творец няма да цитирам. Е,  ето какво се получи в опита да съставя и свой разказ за Майстора:

В обувките на Майстора

Он така го е наредил обичал да казва Рисовачо Владе . На моделите плащал и подарявал картини, за децата винаги имал бонбони, а на босите си давал обущата

Колкото и да е далече от галериите и художниците, вероятно всеки българин има някаква своя представа за Майстора. Така е и защото не много отдавна от кориците на читанките и христоматиите грееха неговите мадони на фона на плодородието на българската земя. В съзнанието лесно се появява и богоподобният му образ на сух, аскетичен мъж с достолепна брада. По някакъв необясним начин художникът е закодиран в българската същност и е заел неотменимо място в националния ни ген. Съвременниците му са запазили спомени, изкуствоведи са опитали да обясняват неподражаемия му художествен свят, публицисти са разказвали за моделите му и сякаш всичко се знае за този най-разпознаваем български художник.



„Он така го е наредил”, казвал и за природата, и за картините си. В разговор с всеки, употребявал обръщението „Майсторе” и така то станало част от името му още когато бил студент. Знае се, че Майстора не е слагал нито подпис, нито заглавие на картините си. Винаги плащал на моделите си, а често им подарявал копие от картината, която правел за себе си. На благодетелите си – американецът Джон Оливър Крейн, а по късно и българското Министерство на просвещението, надлежно давал всички нарисувани картини. Дълговете си плащал редовно, не обичал да е богат. Обичал да странства не само географски, но и във времето и пространството и не само физически, но и с духа си, за да премери сили с великите в Париж, Рим, Неапол, Венеция, Лондон, Дрезден, Мюнхен, Прага, Америка. Рисувал из селата по поречието на Струма, Шишманица, каквото е общото име на местата, свързани с битките със сърбите през 1356 г. на цар Иван Шишман, че даже и в трънските села.
Моралът бил над всичко за Майстора. Той смятал, че изкуството е свещенодействие. „Без дух може ли да се върши работа? Не може да се построи общество без дух и вяра ...", казал веднъж той. И даже когато рисува само цвете, то пак е свързано с идеята за вечния живот. Вярва в доброто, следва стъпките на Христа и в последния си миг изповяда, че душата му е безсмъртна.
Неговото верую е, че "живописната творба има две точки: естетическа и етическа - да усъвършенства вкуса ни, та да станем чрез нея естети и да добие по човечни качества, да знаем какво да вършим и какво да не вършим".
На децата раздавал скъпи бонбони, на моделите – също, за да не заспят докато ги рисува. Помнят се много случаи, когато при вида на бос бедняк Майстора свалял обувките си и ги подарявал досущ като св. Йоан Кронщадски, за когото било обичайно вечер да се прибира в дома си без обувки или връхна дреха. Но колкото са познати картините му, толкова празноти има в житието и страданията му, които трябва да се знаят като на свят, ако не в друго, то в българското народно изкуство човек.

Художникът се ражда на 1 февруари 1882 г. в село Фролош, Дупнишко. Родителите му са бежанци от македонското село Магарево край Битоля и през 1889 г. семейството им се преселва в Кюстендил, където Майстора завършва втори прогимназиален клас. Недоучил заради недоимъка, Ладе се хваща да работи - продава вестници, 15-годишен прислужва в софийска гостилница, откъдето го връщат на майка му тежко болен от коремен тиф и едва оживял става помощник-бояджия. Накрая, макар и още момче, заради красивия си почерк става писар в Окръжния съд в Кюстендил, където прекарва следващите пет години. През това време дарованието и призванието на художник не го оставят намира и той рисува на всяко свободно място, че и по съдебните тефтери. Това не остава незабелязано и по инициатива на няколко адвокати и съдии, сред които съдията Никола Чехларов, на 11 май 1903 г. в гимнастическия салон на Педагогическото училище в Кюстендил е открита първата изложба с негови рисунки. Местният вестник „Изгрев” отбелязва това събитие с показване на „произведенията на самоука-рисувач г. Вл. Димитров, писар в местния окръжен съд. Както от разните портрети, така и от най-дребните работи (скици, етюди, драски и пр.) ясно изпъква, че г-н Димитров има и то немалък талант... Тоя доморасъл художник е свършил само II клас и е напуснал училище поради сиромашия. Изложбата бе уредена по инициатива на неколцина граждани, които възнамеряват да издържат г. Димитрова в Соф. рисувално училище, с което безспорно принасят истинска услуга на българското изкуство, защото при едно правилно и системно специално образование г-н Димитров би станал един рядък художник.“ Дописката е от 17 май 1903 г. и се оказва пророческа.
И наистина, с доброволно събраните средства от оценилите таланта му кюстендилци той стига пеш в София и учи в Художественото индустриално училище като извънреден ученик при проф. Жеко Спиридонов, проф. Антон Митов, проф. Иван Мърквичка. В своя начален период рисува главно портрети и пейзажи . Отличен студент, активно участва в училищните конкурси и често ги печели с награди.
Един от основните сюжет в картините си, с важен философски подтекст, Майстора носи още от своите първи 7 години в родното си село. Там баща му бил селски пъдар и веднъж двамата обикаляли из селото и полето. По небето пъплели тежки градоносни облаци, готови всеки момент да плиснат. На този фон видели белееща се фигура на самотна жена, която бързала да ожъне нивата си. Бащата вдигнал пушката и стрелял в свъсеното небе, за да помогне на закъснялата жетварка. „ Този гръм като че ли разтвори небесата …“, си спомня много след това Майстора пред своя приятел проф. Асен Василев. „Майстора не можеше да се отърве от този спомен до края на живота си”, свидетелства той и цитира точно неговите думи: „Тогава като че ли за първи път пред мен се откри всемирът и нищожеството на човека, а бурята - това са тежестите на живота.”
Баща му Димитър умира, когато Майстора е студент, а година по-късно художникът печели конкурс и със спестени пари посещава Одеса, Киев, Москва, Петербург, апо-късно и Венеция. След като завършва с отличие рисувалното училище през 1910 г. отново е на път – Венеция, Флоренция, Рим и Неапол.
На следващата година Майстора отказва да замине на специализация на Запад и е назначен като учител по краснопис и физкултура в Свищов, а през това време избухват войните - Балканска, Междусъюзническа и Първата световна. И Майстора става художник в състава на Рилската дивизия на българската армия и в редица картини отразява българското участие в тези войни и живота на фронта .
След войните се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство. По този повод приятелят му проф. Ас Василев казва: „Беше ходил в чужди галерии и беше схванал вече големите противоречия между акадамечиския труд и неговите лични новозародили се идеи” . През 1922 излага картини от цикъла си "Жътва". През 1923 г. работи и в Италия, където се запознава с благодетеля си Джон Крейн. На другата година пътува до Ню Йорк, където престоява само два месеца и се връща подтиснат и болен от ... „страхове и чувства”. Отношенията с Джон Крейн, който е платил 300 000 лева за римската му изложба, уговаря в Прага.

Около 1951 г. художникът си прави снимка за спомен със своите модели , слага фотографиите в рамки и подарява по една на всяка от момите.

От около 1924 се установява като за постоянно в кюстендилското село Шишковци, където и днес го почитат – с паметник, който се наложи да бъде възстановяван след брутална кражба и нарязване на бронзовата фигура на 18 парчета, с музей, в който се пазят лични вещи на Майстора, с публични събития в памет на Рисовачо Ладе, както го наричали местните. През това време заминава за Цариград и там в продължение на седем месеца рисува прочутата "цариградска серия". Част от картините довършва в София, а после я предава на Джон Крейн, но така и заради настъпилата икономическа криза двамата прекратяват договора си.

 Слава, Драга, Миланка, Стания, и Маца  и петте от радомирското село Дивля в картината „Девойки” (Композиция от 1930 г.)  

През 1930 г. от Министерството на просвещението го назначават като учител с уговорката да рисува за ведомството. В доклади много стриктно художникът отчита работата си. Най-напред обикаля цяла България, а впоследствие се движи главно в Шишковци, Дивля, Земен, Жабляно, Калище. Като обикаля селата в Кюстендилско, Трънско, Радомирско, по собствените му думи изучава и рисува българските типове и нрави. Около 130 платна влизат в депата на министерството, Националната художествена галерия и Етнографския музей.
Майстора умира на 29 септември 1960г. в столичната болница ИСУЛ в ръцете на своята племеница Донка Паприкова - българската Майка Тереза, която направи в София за тежко болни хора "Хоспис Милосърдие" през 90-те години на ХХ век, а жена не е имал, както твърдят през последните години жълти писания. Отива си скромен и смирен, но като всепризнат майстор в изобразителното изкуство, самобитен, уникален, мащабен. Творчеството му е получило оценка като едно от най-оригиналните и значими явления в изкуството на 20 век-оригинално по стилистика и национално по дух, с всеобхватен хуманизъм.

Нарисувал портрет на трънчанин


Наред с момите и невестите в носии – българските мадони на Майстора, са познати и направени от Майстора няколко портрети на мъже. Един от тях, почти неизвестен е на Симо Лазаров от трънското село Цегриловци. За него се споменава в доклад до Министерството на просвещението от 1938 г. Симо е почти набор на Майстора и двамата вероятно се знаели от времето, когато трънчанинът завършил педагогическото училище в Кюстендил, а тъкмо там, в гимнастическия салон била и първата изложба на „самоука-художник”. Симо бил директор на прогимназията в село Реяновци, когато една мома от селото отказала на Майстора да я рисува. „Абе, Симо, тебе ще рисувам.”, рекъл художникът и така се появил портрета. За това разказват снахата на Симо Ангелина Керелезова и внучката Вера пред Константин Еленков, автор на „Нова книга за Майстора”, в която обстойно се разказва как и кого Майстора е рисувал в родното му село Дивля. Освен моделите на Майстора от Дивля Константин Еленков познава и се среща лично и с други от рисуваните от художника жени. Като орач на браздата Майстора обичал да казва: Ако че ми Бог поможе...", впечтлява се от разказите им той.

На снимката:  Малко познатият  портрет на Симо Лазаров от трънското село Цегриловци, рисуван от Майстора през 1938 г. (предоставена от Константин Еленков)

Реди изложба в Дивля

„Жетварка”, „Моми”, „Хоро”, „Невеста”, „Момиче” са част от картините, които Майстора направил в Дивля. Нарисувал и портрет на заслужилия към просветното дело най-стар учител, а на Илинден през 1930 г. , когато ставал съборът на селото, устройва изложба от всички работи, които е направил там. Вернисажът е на открито на едно място, където имало хан, дарак и тепавица, от които сега има само жалки руини. От платната гледали сестрите Миланка и Маца Трайкови, Слава Аначкова, Стания, баба Митра, Драга Котева (Божурина), баба на именитата от близкото минало волейболистка Цветана Божурина, че и много други дивлянски моми – някои красавици, а други минавали за грозновати, но на портрети на майстори всички били прекрасни.

На снимката: Руините на дарак и тепавица в село Дивля, където Майстора подредил изложба от работите си на Илинден през 1930 г. (предоставена от Константин Еленков)

Къщата в Дивля, където художникът отсядал  при посещенията си между 1925 и 1937 г. (предоставена от Константин Еленков)

Майстора си подарявал обувките

За това как майстора си подарявал обуките си спомня Евга Димитрова - една от неговите моделки от село Шишковци. Калта била до колене и децата ходели до селското школо с щулци (кокили ). Според тогавашната мода Майстора носел върху обувките си гумени галоши. Покрай него минало цигане, което газело босо в калта. Майстора събул галошите си и му ги дал. Оти, Майсторе му ги даде?, попитали го хората. Па оти да не ги дадем, зер я че носим два чифта, а оно нема да има ни един. Кога има пари - има, кога нема - нема, отвърнал простичко Майстора. Случката е разказана в книгата "С Майстора в рая" на Владимир Алексов, където има още един подобен и много по-любопитен случай. Веднъж Майстора си тръгнал от Кюстендил за Шишковци с влак. на гарата съгледал облечен в дрипи носач. Спрял се и го заприказвал. Попитал го защо е толкова лошо облечен и не му ли е студено. Човекът разказал чистосърдечно тъжната си орисия. Имал кон и каруца, с които работели изхранвал многолюдното си семейство. В началото на зимата обаче конят се разболял и умрял. Майстора се трогнал и му дал всичките пари, които имал в себе си. Дано ти стигнат да си купиш и кон, и каруца, извинявайки се казал на човека художника. но като се качвал във влака се досетил нещо и пак привикал човека: Ей, майсторе, я ела., Бедният носач се усъмнил, че брадатият чудак ще си поиска парите, но отишъл при него. Художникът го завел до влака качил се във вагона, изул си обувките и му ги дал. Вземи и ги носи със здраве, рекъл, а човека се възпротивил: Но как така, ти бос ли ще ходиш. Във влака е топло, а аз живея близо до гарата, отвърнал Майстора и помахал за сбогом.


Ех да можеха съвременните творци и всички българи "да влязат в обувките на Майстора", си казват днес хора които знаят и помнят тези случки.

 Константин Еленков с  рисуваната от Майстора Тодорка от село Невестино.  Снимка Росен Елезов, предоставена от Константин Еленков