Селото около църквата беше като умряло, в нито една землянка не блещукаше ни най-малка светлинка - православните християни вече спяха, защото рано сутринта, щом просветлееше зората, църковните камбани отново ще приканят всички на служба и горко му на този, който не дойде!
Упълномощеният по духовността заедно с казаците-пазители на благочестието ще домъкнат на площада бедния човечец до монумента на Твърдото отстояване на каноничността. Там под звуците на покайни стихири ще го накажат безпощадно заради оскърбените чувства на вярващите.
На пода в притвора на старата катедрала седяха много възрастен полусляп старец с голям дървен кръст на гърдите и слабичко момченце, послушник на стареца. И двамата бяха облечени в смрадливи овчи кожуси.
Огнени отблясъци огряваха в тъмнината лицето на момчето - измъчено, с огромни сини очи. То с напрежение преглъщаше плесенясала просфора и я прокарваше с вода от крив нащърбен черпак.
Старецът изглеждаше заспал, но възлестите му и криви пръсти, отдавна немити и с траурни лентички под ноктите местеха грубите зърна, направени от връзки за обувки - много дефицитна стока. Огънят не ги спасяваше от студа, а гладът пречеше да беседват по отвлечени теми.
"Батюшка, благословете да попитам!", внезапно се оживи момчето, справяйки се с горния печат на просфората.
"Е, какво има, Правокалендарий? Наяде ли се? Хайде сега спи, че утре ни чака служба да служим!" недоволно отвърна отец Z.
"Аз се наядох, батюшка. А може ли трохите да отнеса на мама? Тя от празника за Присъединяването на Крим хляб не е виждала."
"За хляб, а също и за просфора се дава благословение само на свещено- и църковнослужители. На миряните - само на двадесетте държавни празника. Не си ли спомняш указа на Министерството на православието, който беше прочетен от пратеника на владиката-митрополит пред Монумента на Светейшия Патриарх.
"Помня, батюшка", помръкна послушникът.
"Тъй де! Ти си иподякон и как така свещен хляб на някаква мирянка ще носиш? Епитимия от пълномощниците по духовността ли ти се прииска?"
Въпросът увисна във въздуха. Правокалендарий внимателно, така че, не дай Боже да го забележи Бог, наблюдаващ притвора от огромна разлепена икона, окачена на колоната, сложи парченце просфора в джоба на кожуха.
Мушна го и изплашено се огледа - Бог не е видял нищо? Няма да го накаже? Бог от иконата, изглеждащ като невисок, плешив мъж в сако, гледаше безучастно. Отляво и отдясно на главата на Господ се четяха буквите "Владимиръ Вседержитель".
"Батюшка, благословете да попитам! Едва сега монах Кримнаший разказа, че тази седмица през Великата стена на Благочестието някакъв човек с крила долетяп. Бръснат, казват, бил и облечен не в подрасник, ботуши и кожух, както се полага за истинно православните, а в някакви немислими дрехи. Казват, господин полицаят веднага с шашката го обезглавил, а трупът бил хвърлен на кучета на охраната. След това пълномощникът по духовността дошъл с бричка и крилата, с които оня през стената прелетял, в Управлението на вътрешната духовност закарал. Вярно ли е това, батюшка?"
"Това, Правокалендарий, е бил гейропеец. Страшни хора са това, да не дава Бог", погледна отец Z към иконата на Бог и се презвезди.
"И още казват, Библия имало в него, с греховни руски букви написана!"
"Много дрънкаш ти, таралеж такъв. Няма да ти благословя да спиш днес. Цялата свята Рус вече век и половина на светия църковнославянски език разговаря. Запомни, който се моли на руски, той е предател, даже разколник " - разгорещи се отец Z.
Момчето въздъхна тежко, стана и олюлявайки се от глад, тръгна да търси опрощение и вразумление от Бога.
Беше 2169, 150-годишнина от пълната самоизолация на Русия от целия останал свят...
Текстът е превод на публикация под заглавие "...ским курсом" в блога на популярния руски православен блогър дякон Андрей Кураев.
Илюстрацията е произволно избрана от интернет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.