 |
| Протоиерей Георгий Митрофанов |
Протоиерей Георгий Митрофанов за жертвите на репресиите и потребителското отношение към светиите. Духовникът, който повече от 20 години е член на Синодалната комисия по канонизация на светии смята, че почитанието на новомъчениците в Русия не се получи.
Гордеем се с това, от което трябва да се срамуваме, казва свещеникът и църковен историк.
На 9 февруари се празнува Събор на новомъчениците и изповедниците на Църквата на Русия. Има много популярни светци, към които може да се обърнем с молитва, ако сме неудовлетворени от здравната система, социалното осигуряване, правоохранителните органи или съдилищата. Протойерей Георги Митрофанов разсъждава за какво може да молим новомъчениците, които са били обикновени хора, жертви на репресии; защо човек се разочарова, четейки техните жития; за проблемите около канонизацията им и отношението към руските новомъченици
Вече около 30 години в нашата Църква тече процес за прослава на новомъченици и изповедници на 20 век. И аз, като свещеник и църковен историк, който 20 години работи в Синодалната комисия по канонизация на светиите, просто изпитвам нужда да се опитам да оценя резултата от тази дейност и да потърся отговор на въпроса в какво се изразява процесът на откриване и прославяне на новомъченици за съвременните православни християни.
Трудно е да се направи преценка за това накратко, но за мене е очевидно следното: новомъчениците и изповедниците на Руската православна Църква заеха много скромно място в пантеона (подчетавам тази полуезическа дума) на Божиите угодници, които почита нашият църковен народ. Сред практикуващите християни в Русия почитането на новомъчениците не се разпростани широко.
Да, има определени протоколни дни за честване на тяхната памет, има места за провеждане на възпоменателни богослужения, като например Бутово и Левашово. Но всичко това носи много, бих казал, маргинален характер, за разлика от почитането на такива светци като например блаженната Матрона Московска. Даже царят-страстотерпец Николай II, който изглежда е най-известният представител на Събора на новомъчениците и изповедниците, се почита много по-малко от разните там чудотворци и юродиви, често даже формално неканонизирани.
Като имаме пред вид, че Църквата, разбира се, е жив организъм, не бива да не се замисляме за причините и още повече за смисъла на случващото се в нея. Защото всичко, което се случва в Църквата, е благословено или допуснато от Бога за наше вразумление и назидание.
В първоначалния етап на канонизацията на светии важните проблеми, възникващи в този процес, ние даже не можехме да си ги представим. И това е напълно естествено след десетилетията на историческа забрава, подсилена от историческо митотворчество, което се насаждаше в културно-политическия и църковен живот на страната.
Неколцината църковни хора, дръзвали по съветско време да съхраняват някаква историческа памет, живееха в потайна парадигма на мита за руските новомъченици и изповедници, неподкрепена от истинно църковно-историческо познание.
В нашето съзнание многобройните жертви на комунистическите репресии над Руската Църква изглеждаха като мъченици за вярата. Нека напомня, че мъченик е този християнин, когото са принуждавали да се отрече от Христа със заплахата, че в противен случай ще бъде лишен от живота си и който предпочита да загине, но да остане верен на Христа.
Ние не си давахме сметка, че нашето духовенство и активните миряни, загинали по време на репресиите, са приемани от болшевишката власт за непримирими врагове не толкова от идеологическа, колкото от социално-политическа гледна точка.
По отношение на страната болшевиките провеждаха политика, напомняща геноцида срещу много народи и преди всичко - срещу руския народ. Но това не беше съвсем политика на геноцид - унищожавану на хора по национален или етнически признак, или расова принадлежност. По-правилно е политиката на комунистическата държава по отношение на Русия да се определи като политика на стратоцид – унищожаване на хора заради принадлежност към определени социални групи.
В този смисъл представителите на духовенството и активните миряни са били обречени на унищожение подобно на дворяните, търговците, представителите на казачеството и даже в значителна степен и на селяните, като класово чужди елементи.
Руската Църква е била подложена на гонения преди всичко като определен социален институт. Затова болшевиките били уверени, че ако конфискуват църковната собственост, земя, сгради и разрушат организационната й структура, Църквата ще престане да съществува, останалите незакрити храмове ще опустеят, а запазилите верността си към Църквата клирици и активни миряни ще се окажат незначителна група от населението, която няма да е трудно физически да бъде ликвидирана още през първоначалния етап на създаването на новото общество.
Антирелигиозна пропаганда е била прилагана, но в контекста на това, което се предполага от болшевишката идеология като цяло - формиране у широките маси на нов, изцяло наложен квазирелигиозен светоглед. И тук не е имало значение от кого ще направят марксист - дали той е монархист, либерал, социалист, православен, мюсюлманин или агностик - всички те е трябвало да изповядват новата комунистическа религия.
Защо при този мащаб на репресии новомъчениците са толкова малко
Какво следва от това? Гоненията на Църквата в Русия през XX век по нищо не приличат на гоненията от предните векове. Преобладаващото число жертви на комунистическите репресии сред представителите на духовенството и активните миряни, които сега са в състава на Собора на новомъчениците и изповедниците, са хора, пред които като правило не е стоял конкретно формулиран избор между това да се отрекат от Христос или да изгубят живота си от своите палачи, като в това число са и техните формални следователи и съдии.
В основните четири периода на усилване на гоненията през годините 1918-20, 1922-23, 1929-32 и 1937-42 репресиите се различавали по своята форма. Понякога били по-кървави, като например през 1937-42 г. ; понякога - по-малко кървави, но мащабни, като например през 1929-32 г. В периода на гражданската война е имало арести или просто задържания на хора преди всичко от обявените за класово враждебни социални групи. Те често завършвали с необуздани разправи или разстрели даже без каквато и да било формална съдебна процедура - човекът не успявал да разбере какво му се случва.
Антирелигиозна пропаганда е била прилагана, но в контекста на това, което се предполага от болшевишката идеология като цяло - формиране у широките маси на нов, изцяло наложен квазирелигиозен светоглед. И тук не е имало значение от кого ще направят марксист - дали той е монархист, либерал, социалист, православен, мюсюлманин или агностик - всички те е трябвало да изповядват новата комунистическа религия.
Защо при този мащаб на репресии новомъчениците са толкова малко
Какво следва от това? Гоненията на Църквата в Русия през XX век по нищо не приличат на гоненията от предните векове. Преобладаващото число жертви на комунистическите репресии сред представителите на духовенството и активните миряни, които сега са в състава на Собора на новомъчениците и изповедниците, са хора, пред които като правило не е стоял конкретно формулиран избор между това да се отрекат от Христос или да изгубят живота си от своите палачи, като в това число са и техните формални следователи и съдии.
В основните четири периода на усилване на гоненията през годините 1918-20, 1922-23, 1929-32 и 1937-42 репресиите се различавали по своята форма. Понякога били по-кървави, като например през 1937-42 г. ; понякога - по-малко кървави, но мащабни, като например през 1929-32 г. В периода на гражданската война е имало арести или просто задържания на хора преди всичко от обявените за класово враждебни социални групи. Те често завършвали с необуздани разправи или разстрели даже без каквато и да било формална съдебна процедура - човекът не успявал да разбере какво му се случва.
Например, първият убит новомъченик протоиерей Йоан Кочуров, чието житие съм написал аз, бил убит в Царско село до Петроград на 31 октомври 1917 г. почти случайно. Въоръжените болшевики и войниците на революцията задържали няколко свещеника в техните жилища за това, че те отслужили молебен за прекратяване на междуособните войни. Завели ги до сградата на местния съвет, поиздевателствали над тях умерено, изразили обществено порицание и ги пуснали. А отец Йоан не бил доведен от тълпата до местния съвет. Още по пътя започнали да го бият и да го пробождат с щиковете, а след това го засреляли и го захвърлили мъртъв на улицата.
През 30-те години започнала да доминира не толкова разпространената през 20-те години практика на многодневно или даже многоседмично следствие с прилагане на физическо въздействие. Арестуваните били принуждавани да дават показания като контрареволюционери (по-късно този термин е заменен с определението "враг на народа") срещу себе си и за други хора. И вопросът да спасиш живота си като се отречеш от вярата си като правило не е стоял и тогава. Да, с вярата можело да се пошегуват, но същността се състояла в друго - човекът трябвало да бъде унищожен по признака на социалното му положение на “църковник”, освен ако не му бил предоставян, впрочем, не винаги, реален шанс да спаси своя живот или в крайна сметка да прекрати изтезанията като даде показания за самия себе си или за напълно несъпричастни на каквато и да било контрареволюционна дейност хора.
Значи още от началото е бил необходим друг подход. Оказва се, че не всеки загинал по време на репресиите може да бъде смятан за мъченик. Изучавайки архивите, ние открихме, че не рядко тези, които са загинали по време на репресиите, не само са правили самопризнания, заради които после страдали други хора, но и са били тайни сътрудници на ЧК, НКВД, като при това такива е имало доста, а над 90% от последствените са правили "самопризнания".
И тук възникна нравствената дилема дали е грях желанието на човека да прекрати своите мъчения, признавайки се за уж японски, полски, английски шпионин, член на несъществуваща монархо-фашистска групировка, хулител на колхозния строй или Сталинската конституция? Ние достигнахме до извода, че в случаите, когато при наличие на безупречен от църковна гледна точка живот, въпреки факта, че е признал своя несъществуваща вина, за да прекрати мъченията си, за човекът, който не е оклеветил никого, вопросът за канонизация може да бъде приет за разглеждане. Но ако признавайки своя несъществуваща вина, човекът е посочил имената на други хора, които е можело да пострадат, това да се приема като пречка за канонизация. Ето защо 1500 новомъченици на фона на толкова многохилядни и даже милиони жертви на политическите репресии, изглеждат не така много. И това е напълно естествено.
Може ли всички жертви на репресиите да се наричат мъченици
Кои са те в крайна сметка? С какво се отличават от всеки друг, който е бил подложен на рапресии по признак преди всичко социално-политически? Значи ли, че те са жертви на политически репресии? Как в такъв случай да се оцени тяхната смърт и страдания?
Терминът “новомъченици” в дадения случай трябва малко да се изясни. Може ли да се нарича мъченически подвиг гибелта на жертвите на политически репресии, която до голяма степен е била вече предопределена и човекът не е можел да спаси живота си даже отричайки се от Христа? Нещастният свещеник, подобно на нещастният търговец, бивш помешчик, професор, чиновник, генерал бил обречен просто според заповедта да получи смъртна присъда или дългогодишен затвор. Но нищо вече не е можело да промени неговата съдба, освен някакво активно сътрудничество със следствието. Тук навлизаме в напълно различна сфера, където просто не може да се говори за святост.
Този обречен свещеник се оказва по-скоро страдалец, отколкото герой
Като изучавам вече тридесет години историята на гоненията над Църквата в Русия през ХХ век, аз думата “герой” не мога да я приема. Това е чисто езическа представа за човека. И колкото по-често си спомням свидетелствата за кръстната смърт на Христос, толкова по-добре започвам да разбирам колко е неприложимо към Христос определението "герой", което нерядко се приписва на много светии, в това число и мъченици, като се подчертава някакъв техен свръхчовешки статус. Но хората не са призвани да бъдат герои, макар мярата за търпение у всеки човек да е разилична.
В комисията по канонизация години наред се водеше дискусия, особено когато проучвахме репресиите от 1937 година, може ли чрез физически изтезания човекът да бъде принуден да признае всякакви неща. Някои казваха, че има, макар и не много хора, които могат да превъзмогнат всякакви изтезания. Техните опоненти не се съгласяваха, подчертавайки, че всеки човек може да бъде доведен до такова състояние, че да даде каквито и да са показания, стига неговите палачи да имат достатъчно време и умения, а страдалецът за негово нещастие да е със силен организъм. Аз съм склонен да се съглася с втората гледна точка. Човекът не е свръхчовек. Да, може да се случи "чудо" - той да умре, но това е единственото чудо, което би помогнало на човека в такава ситуация.
Чувство на разочарование и съмнение
Когато нашите съвременници, възпитани чрез житията на светите отци, четат животоописанията на новомъчениците, те изпитват чувство на разочарование и съмнение. Нито чудеса, нито изобличителни слова от устата на мъчениците към техните палачи, нито каквито и да било свръхестествени изцеления не срещаме. И се питаме що за мъченици са това, след като никакви чудеса не са съпровождали тяхната гибел? Или неизвестни чудеса на тези светии са останали скрити за нас? Някои намират успокоение във второто обяснение. Други започват да мислят, че светостта като такава е чиста измислица. Това е смущавало и смущава твърде много хора.
А нашата руска православна менталност много се страхува от съмнения. Но аз смятам, че това е много лошо. Само вярата, преминала през изпитанието на съмненията, може да бъде наистина твърда. А вярата, не преминала през такова изпитание, през съмнения, по-скоро се превръща в доверчивост, която с лекота може да се замени с доверчивост към всяко друго нещо. Това се е и случило в нашата история през 1917 г. - от създаване на "Светая Рус" на земята вместо Русия на светиите на небесата към създаване на комунистически рай на земята с квазисвети герои на комунистическото строителство, но двете се оказаха химера.
Новомъчениците са били обикновени хора, които не са се стремили да стават мъченици, даже са се страхували от това. Достатъчно е да припомним случая, когато през 1937 година един многодетен свещеник, сбогувайки се с членовете на своето семейство, дал благословение на най-големия си син още на другия ден да заяви, че се отрича от баща си и да подаде молба да бъде приет в комсомола, така че в семейството да има поне един човек, който да поеме бремето на грижите за майката, братята и сестрите.
Как да се отнесем към такава постъпка на новомъченика? Да благослови сина си за предателство не само спрямо баща си, но всъщност и спрямо Христа. Ще кажете, че на този въпрос може да отговори само Христос. А на мене някак си ми се струва, че в тази ситуация Христос би простил на сина-комсомолец и би разбрал свещеника-баща. Трагизмът в положението на нашето духовенство се усложнявал и от това, че те имали семейства.
Много години ние, членовете на комисията по канонизация, виждахме целта на своята работа в съставянето на достоверни животоописания на новомъчениците, които да открият на нашия църковен народ техния подвиг. Но стана ясно, че като ги чете човек от нищо не се вдъхновява, не се назидава и си мисли само едно: добре, че нищо подобно на мене не ми се е случило. Това поставя и въпроси, и съмнения. И за пореден път ни задължава да се замислим за правотата на разбирането, че въпросът за канонизацията на който и да е починал християнин трябва да се поставя само тогава, когато има някакво почитание у църковния народ. А осъзнато и отговорно и, главно, широко почитание към новомъчениците в руския църковен живот не е имало и няма.
Мнозина от надяналите раса и кръстове изпитват носталгия по съветското минало
Кои са всъщност светиите? Това са тази от християните - немощни и грешни хора, каквито са и всички християни, които по силата на различни обстоятелства, на някои свои лични добродетели и с Божията помощ в някой момент или през продължителен период се държат по такъв начин, че животът им може да служи за пример на други християни. И почитанието към тях започва тогава, когато сред християните съществува представа, че този човек е въплътил в себе си християнския идеал във възможно най-голяма степен.
Наистина, у нас са популярни тези починали християни, които преди всичко са били надарени с някакви свръхестествени способности и чудеса, които са имали способност да виждат в бъдещето, да изцеляват и т. н. т. Да, такива случаи има в историята, но те са крайно редки и дарът на чудотворство се явява допълнение към духовно-нравственото съвършенство на човека, а не обратното - когато нравствено съвървершенство може и да няма, стига само да има грабващи въображението чудеса, какъвто е случаят с блаженната Матрона Московска. Трудно е на нея да й се даде ясна етическа оценка. Тя сякаш стои над понятията за добро и зло. Само прави чудеса.
През 30-те години започнала да доминира не толкова разпространената през 20-те години практика на многодневно или даже многоседмично следствие с прилагане на физическо въздействие. Арестуваните били принуждавани да дават показания като контрареволюционери (по-късно този термин е заменен с определението "враг на народа") срещу себе си и за други хора. И вопросът да спасиш живота си като се отречеш от вярата си като правило не е стоял и тогава. Да, с вярата можело да се пошегуват, но същността се състояла в друго - човекът трябвало да бъде унищожен по признака на социалното му положение на “църковник”, освен ако не му бил предоставян, впрочем, не винаги, реален шанс да спаси своя живот или в крайна сметка да прекрати изтезанията като даде показания за самия себе си или за напълно несъпричастни на каквато и да било контрареволюционна дейност хора.
Значи още от началото е бил необходим друг подход. Оказва се, че не всеки загинал по време на репресиите може да бъде смятан за мъченик. Изучавайки архивите, ние открихме, че не рядко тези, които са загинали по време на репресиите, не само са правили самопризнания, заради които после страдали други хора, но и са били тайни сътрудници на ЧК, НКВД, като при това такива е имало доста, а над 90% от последствените са правили "самопризнания".
И тук възникна нравствената дилема дали е грях желанието на човека да прекрати своите мъчения, признавайки се за уж японски, полски, английски шпионин, член на несъществуваща монархо-фашистска групировка, хулител на колхозния строй или Сталинската конституция? Ние достигнахме до извода, че в случаите, когато при наличие на безупречен от църковна гледна точка живот, въпреки факта, че е признал своя несъществуваща вина, за да прекрати мъченията си, за човекът, който не е оклеветил никого, вопросът за канонизация може да бъде приет за разглеждане. Но ако признавайки своя несъществуваща вина, човекът е посочил имената на други хора, които е можело да пострадат, това да се приема като пречка за канонизация. Ето защо 1500 новомъченици на фона на толкова многохилядни и даже милиони жертви на политическите репресии, изглеждат не така много. И това е напълно естествено.
Може ли всички жертви на репресиите да се наричат мъченици
Кои са те в крайна сметка? С какво се отличават от всеки друг, който е бил подложен на рапресии по признак преди всичко социално-политически? Значи ли, че те са жертви на политически репресии? Как в такъв случай да се оцени тяхната смърт и страдания?
Терминът “новомъченици” в дадения случай трябва малко да се изясни. Може ли да се нарича мъченически подвиг гибелта на жертвите на политически репресии, която до голяма степен е била вече предопределена и човекът не е можел да спаси живота си даже отричайки се от Христа? Нещастният свещеник, подобно на нещастният търговец, бивш помешчик, професор, чиновник, генерал бил обречен просто според заповедта да получи смъртна присъда или дългогодишен затвор. Но нищо вече не е можело да промени неговата съдба, освен някакво активно сътрудничество със следствието. Тук навлизаме в напълно различна сфера, където просто не може да се говори за святост.
Този обречен свещеник се оказва по-скоро страдалец, отколкото герой
Като изучавам вече тридесет години историята на гоненията над Църквата в Русия през ХХ век, аз думата “герой” не мога да я приема. Това е чисто езическа представа за човека. И колкото по-често си спомням свидетелствата за кръстната смърт на Христос, толкова по-добре започвам да разбирам колко е неприложимо към Христос определението "герой", което нерядко се приписва на много светии, в това число и мъченици, като се подчертава някакъв техен свръхчовешки статус. Но хората не са призвани да бъдат герои, макар мярата за търпение у всеки човек да е разилична.
В комисията по канонизация години наред се водеше дискусия, особено когато проучвахме репресиите от 1937 година, може ли чрез физически изтезания човекът да бъде принуден да признае всякакви неща. Някои казваха, че има, макар и не много хора, които могат да превъзмогнат всякакви изтезания. Техните опоненти не се съгласяваха, подчертавайки, че всеки човек може да бъде доведен до такова състояние, че да даде каквито и да са показания, стига неговите палачи да имат достатъчно време и умения, а страдалецът за негово нещастие да е със силен организъм. Аз съм склонен да се съглася с втората гледна точка. Човекът не е свръхчовек. Да, може да се случи "чудо" - той да умре, но това е единственото чудо, което би помогнало на човека в такава ситуация.
Чувство на разочарование и съмнение
Когато нашите съвременници, възпитани чрез житията на светите отци, четат животоописанията на новомъчениците, те изпитват чувство на разочарование и съмнение. Нито чудеса, нито изобличителни слова от устата на мъчениците към техните палачи, нито каквито и да било свръхестествени изцеления не срещаме. И се питаме що за мъченици са това, след като никакви чудеса не са съпровождали тяхната гибел? Или неизвестни чудеса на тези светии са останали скрити за нас? Някои намират успокоение във второто обяснение. Други започват да мислят, че светостта като такава е чиста измислица. Това е смущавало и смущава твърде много хора.
А нашата руска православна менталност много се страхува от съмнения. Но аз смятам, че това е много лошо. Само вярата, преминала през изпитанието на съмненията, може да бъде наистина твърда. А вярата, не преминала през такова изпитание, през съмнения, по-скоро се превръща в доверчивост, която с лекота може да се замени с доверчивост към всяко друго нещо. Това се е и случило в нашата история през 1917 г. - от създаване на "Светая Рус" на земята вместо Русия на светиите на небесата към създаване на комунистически рай на земята с квазисвети герои на комунистическото строителство, но двете се оказаха химера.
Новомъчениците са били обикновени хора, които не са се стремили да стават мъченици, даже са се страхували от това. Достатъчно е да припомним случая, когато през 1937 година един многодетен свещеник, сбогувайки се с членовете на своето семейство, дал благословение на най-големия си син още на другия ден да заяви, че се отрича от баща си и да подаде молба да бъде приет в комсомола, така че в семейството да има поне един човек, който да поеме бремето на грижите за майката, братята и сестрите.
Как да се отнесем към такава постъпка на новомъченика? Да благослови сина си за предателство не само спрямо баща си, но всъщност и спрямо Христа. Ще кажете, че на този въпрос може да отговори само Христос. А на мене някак си ми се струва, че в тази ситуация Христос би простил на сина-комсомолец и би разбрал свещеника-баща. Трагизмът в положението на нашето духовенство се усложнявал и от това, че те имали семейства.
Много години ние, членовете на комисията по канонизация, виждахме целта на своята работа в съставянето на достоверни животоописания на новомъчениците, които да открият на нашия църковен народ техния подвиг. Но стана ясно, че като ги чете човек от нищо не се вдъхновява, не се назидава и си мисли само едно: добре, че нищо подобно на мене не ми се е случило. Това поставя и въпроси, и съмнения. И за пореден път ни задължава да се замислим за правотата на разбирането, че въпросът за канонизацията на който и да е починал християнин трябва да се поставя само тогава, когато има някакво почитание у църковния народ. А осъзнато и отговорно и, главно, широко почитание към новомъчениците в руския църковен живот не е имало и няма.
Мнозина от надяналите раса и кръстове изпитват носталгия по съветското минало
Кои са всъщност светиите? Това са тази от християните - немощни и грешни хора, каквито са и всички християни, които по силата на различни обстоятелства, на някои свои лични добродетели и с Божията помощ в някой момент или през продължителен период се държат по такъв начин, че животът им може да служи за пример на други християни. И почитанието към тях започва тогава, когато сред християните съществува представа, че този човек е въплътил в себе си християнския идеал във възможно най-голяма степен.
Наистина, у нас са популярни тези починали християни, които преди всичко са били надарени с някакви свръхестествени способности и чудеса, които са имали способност да виждат в бъдещето, да изцеляват и т. н. т. Да, такива случаи има в историята, но те са крайно редки и дарът на чудотворство се явява допълнение към духовно-нравственото съвършенство на човека, а не обратното - когато нравствено съвървершенство може и да няма, стига само да има грабващи въображението чудеса, какъвто е случаят с блаженната Матрона Московска. Трудно е на нея да й се даде ясна етическа оценка. Тя сякаш стои над понятията за добро и зло. Само прави чудеса.
А напоследък все повече започнах да се сблъсквам с това, че някои православни християни, влезли в Църквата от съветското минало, но без нравствено да се очистят от него, не приемат непримиримото отношение към властта на част от новомъчениците, например на митрополитите Кирил (Смирнов), Агатангел (Преображенски), архиепископ Серафим (Самойлович), епископите Виктор (Островидов) и Серафим (Звездински), а също и на не канонизирания Иосиф (Петрових). Те са били готови на преговори с властта, но не са могли да приемат всичките нейни условия, в частност, за тях било неприемливо да се назначават епископи само след съгласуване с ГПУ и НКВД. И това ги разграничило от митрополит Сергий (Страгородски).
Днес понякога може да се чуе и и такава критика: "Може ли тези антидържавно настроени духовници да се считат за святи? Правилно е постъпвал митрополит Сергий, който правел компромиси и смятал, че Църквата трябва да бъде със своя народ, т. е - със своята родина, със своята държава и тези, които я оглавяват. И в това се проявява засилената тенденция за одържавяване и сервилничене на нашата съвременна Църква и конформизма на нашите граждани в отношението към държавата, който, за съжаление, винаги е бил свойствен на нашия народ. Мнозина от нас даже слагайки на себе си раса, кръстове и панагии, изпитват носталгия по съветското минало и за главна трагедия на ХХ век считат не унищожаването на Руската империя през 1917 г. , а разпадът на СССР през 1991 г.
А пък феноменът “православен сталинизъм”!!! Всеки човек, който малко от малко познава историята, разбира, че най-страшните репресии са станали именно тогава, когато партийното ръководство било оглавено от Сталин. И въпреки това именно с него, в това число и някои православни, свързват много разпространения мит за това, че нашата държава достатъчно бързо се опомня от богоборческия ленинско-троцкистки мрак и се връща към традиционния православен мироглед. И от тази гледна точка изглежда е нежелателно мъчениците, които са загинали по времето на Сталин, да напомнят, че "великият таен православен християнин", който спасил Църквата от унищожение, напрактика е нейният главен палач в продължение на десетилетия.
Държавният конформизъм, който се насажда сега в обществото, все повече прониква и в Църквата и спомага за затихването на и без друго не съвсем пламенното почитане на нашите новомъченици.
Но чудото на светостта в Църквата се изразява в това, че често биват прославяни тези, които по време на техния живот официалната църковна власт е преследвала.
И чудото на събора, който обявява канонизациите, за мене е в това, че едни или други светии биват канонизирани от епископи, които иначе приживе биха ги преследвали. Но Църквата я ръководят не епископите, Църквата я ръководи Христос.
Християнинът не бива да бъде потребител
Трябва ли от новомъчениците да се очакват чудеса? Вече споменахме, че у нас са много популярни тези светии, към които може да се обърнеш с молба, неудовлетворена от здравеопазването, социалното осигуряване, правоохранителните органи, съдебната система. Би трябвало те да ни помагат в несъвършения ни, но обичаен живот още по-добре да се устроим и да живеем по-спокойно. Но това е не просто нехристиянско, това е примитивно езически подход, свързан с традиционния магизъм, при който човек съвсем сериозно не се замисля за своето духовно-нравствено развитие, а е напълно вглъбен в това как да оцелее в този свят и да привлече свърхестествени сили, които да му помагат по-леко да преживява или за разрешаването на някой конкретен проблем. “А аз на тебе за това също ще ти се отблагодаря, ще запаля свещ, ще направя дарение".
Какво може да се измоли от новомъчениците, жертви на това антихристиянско гонение?
Та тях , както и цялата страна, се опитваха да ги лишат не само от вярата в Христос, но и от нравствените им ценности, така че в страната да няма честни, духовно независими, мислещи хора. А това не е ли напрактика дело на антихриста? Нравствеността, творчеството, умът, свободата - това са все дарове Божи за човеците. И тъкмо от тези основополагащи дарове, помагащи на хората, някои от които е възможно и да не са познавали Христос, но да са живели достойно, по-християнски, се опитваха да ни лишат в продължение на десетилетия. А и самите ние често бяхме радостни да ги загубим.
От тази гледна точка аз поставям още един въпрос: защо сред нашите новомъченици преобладават представители на духовенството? Все пак сред жертвите на политическите репресии са попадали най-различни хора. И защо "батюшките" са повече от "матюшките"? Макар да има статистика, че свещениците са правели самопризнания по-често от монахините, тази тема изобщо не се поставя. И главното, защо не биват прославяни като мъченици тези православни миряни, които са се държали достойно до следствието, на самото следствие и след него - въоще в живота? Тогава се получава, че кандидатите за канонизиране ще се окажат много широк кръг хора? Какъв е тогава критерият на тази канонизация?
Офицерът, не преминал на служба при болшевиките и разстрелян за това - нима той не е достоен да бъде поменаван, уважаван и прославян? Отказалият да дава показания за своите колеги и заради това после разстрелян учен - нима той не е достоен? А селянката, която била арестувана и след това пребита до смърт за това, че през нощта носела храна на децата на разкулачените - не е ли достойна за почитание? Както се вижда, тук ние не повдигаме каквито и да било религиозни теми, а става дума единствено за човешкоо достойнство и нравственият избор на човека.
И макар да поставям остри въпроси, може би изглеждащи като свидетелство за свободно либерален подход към тази тема, в комисията аз винаги съм постъпвал според принципа "по-добре да не канонизираме, отколкото да канонизираме прекалено", но проблемът си остава.
Това наше потребителско отношение към святостта създава у нас неудобството да отправяме молитви към новомъчениците.
Да ги молим да ни избавят от нещастия и страдания би било доста странно. Техният пример веднага ни изправя пред ситуация, в която изпитанието на духовните качества на човека се осъществява, когато той е гонен и страда. Затова докато ние не разберем очевидната истина, че християнинът и в обръщението си към Христос, и към светиите е длъжен да бъде не потребител, а техен съработник и да ги моли да го научат как да направи своя духовен живот по-добър, да има сили да прави избор между доброто и злото, да води труден и достоен живот и по този начин да променя обкръжаващата го действителност, ние няма да разберем какво да е отношението ни към новомъчениците.
Изхитряме се да се гордеем с това, от което трябва да ни е срам
Нашите новомъченици са обречени на забрава не само в обществото, но и в Църквата, защото нашето общество е изпълнено с изторическа безпаметност. Сега тя се замества от историческо митотворчесто. На много от нас нашата страна започва да изглежда иманентно православна, винаги оставаща по-близо до Бога, отколкото другите държави даже и в периодите на своите най-големи нравствени падения и богоотстъпничество. "Народ-богоносец”, който дори и да гони Бога, Го гони от неравнодушие, за разлика от целия т. нар цивилизован свят. А руският човек живее на принципа "Такава е модата - молиш се на Бога , минава модата - да си гледа работата" (годится, так Богу молиться, а не годится — горшки покрывать). Или пламенно вярва в Бога, или пламенно преследва Бога.
Има още един проблем, който произлиза от Събора на новомъчениците: ние се изхитряме да се гордеем с това, от което трябва да се срамуваме. "Чуйте ни - вижте ни нас колко сме духовни, в коя друга страна има толкова много новомъченици?! Никъде. Значи у нас достойните християни са повече." Но струва ми се, изводът трябва да бъде друг. Ние сме най-бездуховната страна, щом такава трагедия е станала възможна. И мъчениците щяха да бъдат чувтвително по-малко от мъчителите, които също произлизат от същата тази Руска православна Църква. Винаги в такъв случай припомням кратката фраза на митрополит Кирил (Смирнов), който призовавал Патриарх Тихон да не прави компромиси с властта. В отговор на думите на Патриарх Тихон, че той прави компромиси, тъй като не може да не мисли за задържаните в затворите архиереи, митрополит Кирил казал: "Не мислете за нас, архиереите, ние това и заслужаваме - да седим в затвора."
Постигналите Русия гонения са и в резултат на това, че нашата църковна йерархия не съумя да възпита нашите миряни като достойни християни и си плати за това.
Как става канонизацията? Отначало се служи панихида, след това се чете акт за прослава на починалия християнин, изнася неговата икона и пред нея се извършва молебен. Т. е. ние констатираме, че този подвижник повече не се нуждае в нашите молитви да молим за опрощаване на неговите грехове, а обратно - към него може да се обръщаме с молба той да бъде наш ходатай пред Бога. Но за съжаление ние преживяваме и криза на агиографическия жанр, и в жанра на нашата иконография ...
Но аз не мисля, че трябва да се търсят нови пътища на почитание. Разбира се, нищо няма да се промени, докато не помислим и не разрешим тези проблеми, които споменах. Да, аз поставих доста въпроси и те остават въпроси в това число и за мене самия. Но сега много ясно разбирам, че когато възникват въпроси, това е добре. Това значи, че има жив живот.
А урокът на новомъчениците може да бъде един: свидетелството за Христа трябва да става не в някакви екстремални ситуации, а всеки ден и час от живота.
И когато ти в своите ежедневни дела правиш своя избор в полза на Христа, може би, на тебе няма да ти се наложи да се окажеш на мястото на мъченика и да правиш този избор с цената на собствения си живот. За да бъдеш свидетел за Христа, ще ти е нужно не да загинеш, а да живееш.
Християнин трябва да бъдеш в своя ежедневен живот, а проблемът на избора стои винаги, просто е под различна форма. Въпросът се изразява в едно - доколко изборът, който правите е християнски мотивиран.
Протоиерей Георгий Митрофанов
А пък феноменът “православен сталинизъм”!!! Всеки човек, който малко от малко познава историята, разбира, че най-страшните репресии са станали именно тогава, когато партийното ръководство било оглавено от Сталин. И въпреки това именно с него, в това число и някои православни, свързват много разпространения мит за това, че нашата държава достатъчно бързо се опомня от богоборческия ленинско-троцкистки мрак и се връща към традиционния православен мироглед. И от тази гледна точка изглежда е нежелателно мъчениците, които са загинали по времето на Сталин, да напомнят, че "великият таен православен християнин", който спасил Църквата от унищожение, напрактика е нейният главен палач в продължение на десетилетия.
Държавният конформизъм, който се насажда сега в обществото, все повече прониква и в Църквата и спомага за затихването на и без друго не съвсем пламенното почитане на нашите новомъченици.
Но чудото на светостта в Църквата се изразява в това, че често биват прославяни тези, които по време на техния живот официалната църковна власт е преследвала.
И чудото на събора, който обявява канонизациите, за мене е в това, че едни или други светии биват канонизирани от епископи, които иначе приживе биха ги преследвали. Но Църквата я ръководят не епископите, Църквата я ръководи Христос.
Християнинът не бива да бъде потребител
Трябва ли от новомъчениците да се очакват чудеса? Вече споменахме, че у нас са много популярни тези светии, към които може да се обърнеш с молба, неудовлетворена от здравеопазването, социалното осигуряване, правоохранителните органи, съдебната система. Би трябвало те да ни помагат в несъвършения ни, но обичаен живот още по-добре да се устроим и да живеем по-спокойно. Но това е не просто нехристиянско, това е примитивно езически подход, свързан с традиционния магизъм, при който човек съвсем сериозно не се замисля за своето духовно-нравствено развитие, а е напълно вглъбен в това как да оцелее в този свят и да привлече свърхестествени сили, които да му помагат по-леко да преживява или за разрешаването на някой конкретен проблем. “А аз на тебе за това също ще ти се отблагодаря, ще запаля свещ, ще направя дарение".
Какво може да се измоли от новомъчениците, жертви на това антихристиянско гонение?
Та тях , както и цялата страна, се опитваха да ги лишат не само от вярата в Христос, но и от нравствените им ценности, така че в страната да няма честни, духовно независими, мислещи хора. А това не е ли напрактика дело на антихриста? Нравствеността, творчеството, умът, свободата - това са все дарове Божи за човеците. И тъкмо от тези основополагащи дарове, помагащи на хората, някои от които е възможно и да не са познавали Христос, но да са живели достойно, по-християнски, се опитваха да ни лишат в продължение на десетилетия. А и самите ние често бяхме радостни да ги загубим.
От тази гледна точка аз поставям още един въпрос: защо сред нашите новомъченици преобладават представители на духовенството? Все пак сред жертвите на политическите репресии са попадали най-различни хора. И защо "батюшките" са повече от "матюшките"? Макар да има статистика, че свещениците са правели самопризнания по-често от монахините, тази тема изобщо не се поставя. И главното, защо не биват прославяни като мъченици тези православни миряни, които са се държали достойно до следствието, на самото следствие и след него - въоще в живота? Тогава се получава, че кандидатите за канонизиране ще се окажат много широк кръг хора? Какъв е тогава критерият на тази канонизация?
Офицерът, не преминал на служба при болшевиките и разстрелян за това - нима той не е достоен да бъде поменаван, уважаван и прославян? Отказалият да дава показания за своите колеги и заради това после разстрелян учен - нима той не е достоен? А селянката, която била арестувана и след това пребита до смърт за това, че през нощта носела храна на децата на разкулачените - не е ли достойна за почитание? Както се вижда, тук ние не повдигаме каквито и да било религиозни теми, а става дума единствено за човешкоо достойнство и нравственият избор на човека.
И макар да поставям остри въпроси, може би изглеждащи като свидетелство за свободно либерален подход към тази тема, в комисията аз винаги съм постъпвал според принципа "по-добре да не канонизираме, отколкото да канонизираме прекалено", но проблемът си остава.
Това наше потребителско отношение към святостта създава у нас неудобството да отправяме молитви към новомъчениците.
Да ги молим да ни избавят от нещастия и страдания би било доста странно. Техният пример веднага ни изправя пред ситуация, в която изпитанието на духовните качества на човека се осъществява, когато той е гонен и страда. Затова докато ние не разберем очевидната истина, че християнинът и в обръщението си към Христос, и към светиите е длъжен да бъде не потребител, а техен съработник и да ги моли да го научат как да направи своя духовен живот по-добър, да има сили да прави избор между доброто и злото, да води труден и достоен живот и по този начин да променя обкръжаващата го действителност, ние няма да разберем какво да е отношението ни към новомъчениците.
Изхитряме се да се гордеем с това, от което трябва да ни е срам
Нашите новомъченици са обречени на забрава не само в обществото, но и в Църквата, защото нашето общество е изпълнено с изторическа безпаметност. Сега тя се замества от историческо митотворчесто. На много от нас нашата страна започва да изглежда иманентно православна, винаги оставаща по-близо до Бога, отколкото другите държави даже и в периодите на своите най-големи нравствени падения и богоотстъпничество. "Народ-богоносец”, който дори и да гони Бога, Го гони от неравнодушие, за разлика от целия т. нар цивилизован свят. А руският човек живее на принципа "Такава е модата - молиш се на Бога , минава модата - да си гледа работата" (годится, так Богу молиться, а не годится — горшки покрывать). Или пламенно вярва в Бога, или пламенно преследва Бога.
Историята впрочем показва, че в Русия следват преди всичко Христос, но от време на време вярват и в някакви други богове и те са огромно множество. И в този пантеон може да се намери място и за Перун, и за "тайно православния християнин" Сталин, и за "Светия старец" Распутин, и за "христолюбивия" маршал Жеков, и за Иван Грозни, но само не и за новомъчениците.
Има още един проблем, който произлиза от Събора на новомъчениците: ние се изхитряме да се гордеем с това, от което трябва да се срамуваме. "Чуйте ни - вижте ни нас колко сме духовни, в коя друга страна има толкова много новомъченици?! Никъде. Значи у нас достойните християни са повече." Но струва ми се, изводът трябва да бъде друг. Ние сме най-бездуховната страна, щом такава трагедия е станала възможна. И мъчениците щяха да бъдат чувтвително по-малко от мъчителите, които също произлизат от същата тази Руска православна Църква. Винаги в такъв случай припомням кратката фраза на митрополит Кирил (Смирнов), който призовавал Патриарх Тихон да не прави компромиси с властта. В отговор на думите на Патриарх Тихон, че той прави компромиси, тъй като не може да не мисли за задържаните в затворите архиереи, митрополит Кирил казал: "Не мислете за нас, архиереите, ние това и заслужаваме - да седим в затвора."
Постигналите Русия гонения са и в резултат на това, че нашата църковна йерархия не съумя да възпита нашите миряни като достойни християни и си плати за това.
Как става канонизацията? Отначало се служи панихида, след това се чете акт за прослава на починалия християнин, изнася неговата икона и пред нея се извършва молебен. Т. е. ние констатираме, че този подвижник повече не се нуждае в нашите молитви да молим за опрощаване на неговите грехове, а обратно - към него може да се обръщаме с молба той да бъде наш ходатай пред Бога. Но за съжаление ние преживяваме и криза на агиографическия жанр, и в жанра на нашата иконография ...
Но аз не мисля, че трябва да се търсят нови пътища на почитание. Разбира се, нищо няма да се промени, докато не помислим и не разрешим тези проблеми, които споменах. Да, аз поставих доста въпроси и те остават въпроси в това число и за мене самия. Но сега много ясно разбирам, че когато възникват въпроси, това е добре. Това значи, че има жив живот.
А урокът на новомъчениците може да бъде един: свидетелството за Христа трябва да става не в някакви екстремални ситуации, а всеки ден и час от живота.
И когато ти в своите ежедневни дела правиш своя избор в полза на Христа, може би, на тебе няма да ти се наложи да се окажеш на мястото на мъченика и да правиш този избор с цената на собствения си живот. За да бъдеш свидетел за Христа, ще ти е нужно не да загинеш, а да живееш.
Християнин трябва да бъдеш в своя ежедневен живот, а проблемът на избора стои винаги, просто е под различна форма. Въпросът се изразява в едно - доколко изборът, който правите е християнски мотивиран.
Протоиерей Георгий Митрофанов
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.