Когато преди много, много години попаднал на това място, Щастливеца – Алеко Константинов възкликнал „Какво?Швейцария ли?”. Едноименият негов пътепис е от 12 октомври 1895 год. и разказва за дивната природа около Погановския манастир.
Сега светата обител е на територията на Република Сърбия, но сигурно има защо да се спори дали манастирът е български или сръбски.
Не това ни води тука обаче, нито само любов към природата, особено в тази нетипична мартенска вечер, защото вместо да се усеща полъхът на пролетта, се извива снежна виелица.
Времето не е пречка в Погановския манастир да дойдат на визита монасите от Църногорския манастир „Св. св. Козма и Дамян” край брезнишкото село Гигинци в България, който по епохата на създаване – около 14 век, се родее с този край Поганово.
Игуменът архимандрит Евгений и йеромонах Никанор от месеци са в контакти с православни духовници в т. нар. Западни покрайнини. Те имат идея и желание да свържат своя манастир в обща дестинация за религиозен туризъм между Сърбия и България. Българските монаси познават своя домакин йеромонах Мардарий, игумен на Погановския манастир - миналото лято той им е бил на гости и сега връщат визитата. Идват от вечерта, за да не изпуснат богослужбата, която ще започне в 6 часа на другата сутрин.
О. Никанор е едновременно и развълнуван, и отговорен, защото в този и другите околни манастири, които до 1920г. са били на българска територия, от тогава не са служили духовници от България. Службата е в превърната в параклис монашеска килия, защото през зимата в стария храм е много студено. Такава практика има в повечето православни манастири. Освен петимата местни монаси, послушниците в манастира и гостите от България, за службата са дошли е миряни от близкия град Цариброд, който още се носи името Димитровтрад. После те ще споделят, че така правят по празничните дни – отиват в църква или манастир в околността, а в района действащите манастири са десет.
Одеждите на българския монах са същите като на сръбските му „колеги”. Същата е и св. Литургия и о. Никанор е в свои води. Това, което политиците са се старали да направят през годините – да сеят вражда между двата народа, православието заличава за миг, защото пред Бога и в чина, всичко е еднакво и братско, коментира след службата о. Мардарий.
Разговорът, който е започнал още през нощта, продължава след службата. И сръбските, и българските монаси имат една и съща болка – манастирите са запазени, по Божията промисъл и с техните усилия се развиват, но хората ги няма или са малко. След войната страданието е обърнало много сърби към вярата, но все още са малко. Крайт на света ще дойде, когато всичко се обърка и когато сърбите се върнат към Бога, имат съвременна поговорка комшиите.
Както му е обичаят, приказката е и за времето, но не за намръщената Баба Марта, размятаща снежна парцали отвън, а за забързаният му ход, особено в последните години. Земният ни живот е бързотечен и не забелязваме колко скоро отлита той, но през последните години всичко сякаш се случва по бързо и Антихриста сякаш настъпва по-смело и решително, за да не забелязваме изкушенията, които ще решат вечната участ на човешката душа. `
О. Мардарий като истински пастир на своя православен народ, се е заел да отучи сърбите да псуват Бога. На няколко места из манаситра, в това число и на входната порта е сложил надпис: „Православни србине, ако си стварно православац, НЕ ПСУJ БОГА …”
Той е готов даже да запретне полите на расото и да влезе в пряк двубой с юмруци с твърдоглавите сквернослови. Тези, които са най упорити трябва да ги биеш, да ги биеш, докато започнат да се молят. А като почнат да се молят, да им кажеш, че така трябва да се молят на Бога, а не на този, който ги бие, обяснява монахът. По тоя повод се ражда и шега – като прокарвали нова граница между България и Сърбия след подписването на Ньойския договор през 1920г., разделила села, роднини и даже къщи, критерият бил тоя – който псува Бога отива в сръбско, а който не - си остава българин.
Погледът на о. Мардарий е благ и мил. Той е служил дълго в манастира „Сопочани” в средновековния комплекс Стари Рас. В Погановския манастир е дошъл през 2002г., което на сръбски звучи като „две и друга”. Тука заварил монахини, но те се преместили. Сега братството е от петима монаси. Има и толкова послушници. Обителта е потегната. Старинният й вид е съхранен, но реставриран. Има ток и топло, скоро ще има и по-надежден сигнал за мобилните телефони. Ще има и интернет, за да се разменят мейли с други духовници и с началството.
Отскоро манастирът си има стадо от 50 кози. Родили са се вече 15-20 яренца. За тях се грижи пастир от близката село.
В двора стои още опакована нова машина, тя е за производството на восъчни свещи. Манастирът има развита свещоливница, прави свещи от различен калибър. Част от тях продава, а другата е за собствени нужди.
Печалбата се реинвестира в нов строеж на манастирска сграда. В Сърбия му викат „конак”. Сръбският игумен показва с гордост градежа на гостите си и пета как върви при тях строителството. Българските духовници попиват опита, договарят се да се снабдят с машина за правене на свещи и заръчат ако някъде в околностите някой сее хлебвя на пшеница с осил, такава от която хлябът става уханен, да им осигурят семе, ще си го купят.
Да, разговорът и за бизнес, защото монасите не са се оттеглили от света, не го отричат и не са лишени от любов към него, а тъкмо напротив. Монасите страдат за всяка загубена душа и се молят за света, защото страдат за него, и преди всичко за онези, които живеят далече от Бога и Неговите радости. Те са готови да изслушат всяка изповед и да насърчат всекиго в покаянието му. Имат своите духовни чеда и заради тях са готови на своя подвиг, така както Бог иска от тях. О. Мардарий не си скъпи труда и бърза прави молитвена броеница с 33 възелчета, за да броим молитвите с нея.
Идва тука една жена, иска да се изповяда и разказва, разказва, но усещам, че още нещо й тежи, разказва сръбският игумен. И когато я насърчил да каже какво, чул дълбока въздишка, сякаш стоварила тежко бреме от себе си.
А когато преди ден срещнал малкото момиченце на свои близки, а то го попитало: „Како си? А како е Бога?” с широко отворени очи, значи размишлява над това как се чувства днес Господ и дали не Го гневим много.
Любовта побеждава всичко и трябва да се научим злите мисли да обръщаме в добри, нарърчават духовниците. Примерът е показателен – служили са литургия заедно и защо не като Небесният ни Отец е един и същ, като сме един и същи народ и по вяра сме най-близки.
Някога Щастливеца написал:
„Слизаме на Пагоновския манастир. Бедният манастир. Да останеше на неговите полусрутени сградици, и десет в година не би се полакомили да го посетят, макар че от магерницата му стърчи комин, строен от великия защитник на Перник, от Кракра. Какъв поразителен контраст между вехтите полуизгнили къщички и величествените отвесни скали, които се издигат зад тях, и девствените гори, които ги окръжават. Вий си подкрепяте с храна и почивка силите и бързате да напуснете сиромашката печална сграда, за да потънете в омайното царство на вечно тържествуващата разкошна природа.
Има бъдеще нашата хубава България!”
В послеслов той добавил:
„P.S. Ще доживеем ли до свободни екскурзии по Пирин и Шар планина, господа туристи?”
Сега Погановския манастир е потегнат и всеки ден в него звучи молитва. Идват туристи от България. Идват и духовници, досега на екскурзия, но вече и за обща молитва. Светини като Погановския манастир и като възродената обител край Гигинци са забравеният път обратно към духовната ни същност.
