Свещопалници напълниха храмовете на Цветница

Свещопалници на тълпи окупираха днес храмовете. Големият хритиянски празник Вход Господен в Йерусалим докара до черковните двери народ, който се стичаше от ранни зори до късния следобяд.

Не по-малко бяха и продавачите на върбови клонки и алъшверишът вървеше защото православно безпросветният народ нямаше как да знае, че Божия благодат носят само благословените от свещеника клонки.



Търпелива опашка се виеше и пред централния градски храм „Св. Иван Рилски” в Перник. Преди обяда настроение там създаде и Духовият оркестър с диригент Трифон Трифонов, който изкара няколко парчета пред Минната дирекция.



Всеки дошъл до храма, намерил пътя към него само в този празничен ден, изчакваше да си купи свещ, защото до там се простира познанието му.

Платил стотинки на мургавите търговци, всеки стискаше клонки или увити на венче върбички.

И като гледаше тези преди себе си, по някаква незнайна суеверна причина, човеците се чувстваха длъжни да търкат по иконите с върбовите клончета. Добре, че образите на Иисус Христос, Пресветата Божия майка и другите светии са покрити със стъкло, та нямаше повреди.

За жалост не се намери кой да им обясни на свещопалниците, че иконите се докосват само с устни, че не се стои пред олтарните двери, особено когато свещенослужителят е пред тях, за да върши чина по богослужението.

Няма кой да му обясни на безпросветния народ и че по време на светата Литургия се стои благоговейно, мирно и не се приказва дори. А когато дяконът чете Символа на вярата и Отче наш и народът припява с него.

Тълпата не спря да се бута даже докато неколцина съзнателни християни се подредиха да вземат причастие. Насмалко щяха да бъдат избутани. Не знаеха чакащите да си търкат клончетата о олтарните икони и какво е анафора и защо и кой я взема.

По време на проповедното слово на отец Борис Котев така се шумеше, че трудно се чу евангелският разказ за влизането на Спасителя в Йерусалим.

Отиването в храма заради едното суеверие не е изход за разпътените ни души. Това обаче показва колко е петимен народът за вярата и колко много му е нужно познание за нея. Кога обаче вероучението ще стане нормален учебен предмет зависи от шепа безбожни политици, без значение от коя партия са. Воля за това не достига вече 20 и кусур години. Затова народът се тълпи в храма не заради вярата си, а от едното суеверие и надежда за спасение, но не в Царството небесно, а тука на Земята.

65 години безбожие стигат

Младеж помоли участници в публична дискусия, посветена на 20 годишнината от 10 ноември, да дадат с по една дума определение на годините на тоалитаризма и на времето на прехода у нас. Възрастните, повечето от които преки участници в бурните години на връхлетяването на демокрацията в България, импровизираха различно. Страх и перспективи, гнет и хоризонти, мрак и свобода и други подобни определения дадоха импровизирано ораторите.
Не се съмнямвам, че ако бъде попитан всеки от тях ще определи себе си като християнин. Най-вероятно даже всеки е получил и свето кръщение.
Нямам обяснение обаче защо на никому не хрумна една дума, която определя изначално и съдържателно както годините на управление на комунистическата партия, така и 20-те години на мъчителен преход.
Думата е „безбожност”.
В първите години на народна власт вярата и религията са преследвани със сила, храмовете са били поругавани, а ревностните християни преследвани. Но тогава все още е бил жив споменът и съзнанието за Божия закон.
През годините на войнстващ атеизъм обаче той сякаш беше отменен.
Едно от достиженията на демокрацията е, че накара и комунистите да влизат в храма и да запалят свещ, но Божият закон е просто забравен.
А колко хубаво би било всеки в себе си да е убеден, че не се лъже, не се краде, не се убива, бащата и майката се почитат и няма кумири нито на небето, нито на земята.
Това познание липсва на поколения българи, затова го няма в съзнанието. А ние още мъдруваме трябва ли училището да преподава и Божия закон.
Страхът от Бога е началото към мъдростта, ни учат истински мъдрите.