03 юли 2016

Румена войвода в комикс и филм

Къде се е чуло и видяло мома войвода да биде на седемдесе юнаци, със седемдесе маздраци? Така започва една от народните песни, в която е възпята Румена войвода. Песните и преданията за легендарната хайдутка от Осогово, наречена приживе Планинската царица, са много повече от документите, останали за тази реална личност от национално- освободителните борби. И все пак има какво да се прочете за подвизите и битието й, макар в опитите да бъде описана да има спорове. В последните години се появи комикс за нейните подвизи, а в началото на годината режисьорката Зорница София Попганчева приключи продължилите около пет години снимки на свой филм за легендарната жена комита.

Румена войвода се родила в село Гюешево през 1829 г. Расла и израсла като здраво, пъргаво, жизнерадостно, но и палаво девойче. Задомили я млада за кроткия ерген Герги, който пътувал по търговия и често го нямало вкъщи. Снажната невеста привличала мъжките погледи, а много пъти се опитвали и да я потурчат. И българи, и поробители се удивлявали на точната й стрелба. В двора си бастисала турчин, който влязал там с намерение да я насили и отвлече и така според почти сигурни данни през 1856 година Румена излиза в гората като хайдутин и събира след себе си чета от петнайсетина комити, двама от които са бивши войводи. След нея пръв тръгва Стоян Ковача от с. Кръкля и става байрактар на четата. Преданията разказват, че между двамата пламнала любов. Румена искала от мъжа си да я освободи от венчилото, за да се вземе със Стоян, но той не се съгласил. Тогава двамата влюбени поискали да ги венчаят в църква. Свещеникът отказал, защото били побратими. От своя мъж Георги войводката имала син Андон, а от хайдутската любов се родил и втори син на Румена – Карамфил, когото оставя да го гледат бездетните Аница и Иванчо Митеви от село Гюмюрджино – Кюстендилско.
За подвизите в битки с поробителя изследователите й са разказали много. Водила четата в сражения, нападала от засада потерии и кервани и все побеждавала с непримиримост в отстояването на правдата и въздаване на справедливост, макар и извън закона. Неосъществено остава желанието й да се включи в четата на Дядо Ильо Войвода и да замине в легията на Раковски.

Румена беше тънка, висока, с удивително тънка половина, лице черномурно, с червенина, очи черни, коси черни, тънки черни вежди като изписани и съставени между очите ѝ по дължината на носа; нос умерен; черни мустачки беха ѝ едвам проникли; не беше едра, ама «кескин». Така войводката е описана от мъжа ѝ дедо Герги, цитиран от първия нейн биограф краеведът Ефрем Керанов, който през 1886 г. издава “Румена-войвода. Очеркъ изъ осоговските планини”.
Всички автори, писали за живота на Румена войвода, красноречиво представят грижите й за нейните синове Андон и Карамфил. Пращала им пари, за да бъдат гледани добре, ходела е нощно време в Гюешево, за да ги види, да кърми Карамфилчо, излагайки живота си на големи опасности. Турците я търсели и преследвали, обещавали големи суми на този, който я хване жива и т.н. За това пък свидетелства в резултат на изследванията си доц. д-р Лилия Манолова. Тя е родственица на войводката, постветила очерк на нея в книгата си „Пернишки летописи и не само...” и стига до извода, че нейната майка Илинка е дъщеря на Румениия син Андон. Съжалява, че не е изследвала корените си, когато повечето родственици са били живи и сега има горещото желание потомците на войводката да се съберат и да заедно да отдадет почит и преклонение пред легендарната си предшедсвеница. Перничанката със значим научен принос в лингвистиката не е съгласна с тезата на Николай Хайтов за смъртта на Румена войвода. Според Е. Керанов Румена воевода и възлюбеният й Стоян са убити от ревност от хайдутина Спасе - според една версия с кол, според друга с пищов, докато двамата са заспали и така настъпва края на Планинската царица.

Но Николай Хайтов, разказал за Румена войвода в сборника си „Хайдути”, твърди, че тя е оцеляла и е лекувана няколко месеца известната по онова време лечителка баба Ружа от с. Преколница. Според него не е загинал и Стоян и след като четата се разпуснала двамата заминали за Букурещ, където се оженили и имали дъщеря.
Хайтов твърди това по спомени на внука на Румена Китан Андонов – Румата, който знаел от баща си, че през 1895 г. при Андон дошъл пратеник от майка му с предложение да отиде в Букурещ, но това не станало. „Да замине за Букурещ, да не се върне след Освобождението да потърси синовете си за мене е странно и необяснимо, даже невъзможно. Тя е била любеща майка, но женската й чест и достойнство вероятно са били много силни”, расъждава по този повод пернишката потомка на войводката доц. Манолова.

Според спомени на свои съвременници Румена Войвода е обичала да пее собствената си песен и “хем пеела, хем сълзите капели от очите й”:

Не ти ли е жално за твоето дете, Румено бре,
Моята е кукя гора зелена, дружино бре.
Не ти ли е жално за твоето дете, Румено бре?,
Моето е дете – дете-сиротинче, юнаци бре.
Деда че го рани, баба че го пере, дружина бре.
Който с байрак ходи, он си рода нема, дружина бре.
Камик му постеля, небо му завивка, дружина бре.

Историята на легендарната войводка през разказа на Хайтов развълнувала режисьорката Зорница София Попганчева силно и още като ученичка си мислела да се прекръсти на Румена. Очаква се филмът „Воевода да се появи идната зима и да покаже, че „Различният плаши и буди агресия у дребосъците”, както тя самата се изразява, но със сигурност ще е една вълнуваща история за една от плеадата български жени воеводи - Сирма, Боряна, Боянка, Яна, Рада, Неда Гига, Каймак Стойна, Цветна Войвода, сред чиито имена се откроява и това на Осоговската царица. Разказите за благородната войводкиня Румена дълго живеят в устата на народа из Осоговските планини като дивно явление, което си заслужава да се помни и знае.

Имала точен мерник

Всека година във време на жетва отиваха моми от Каменица в турско време чак по Овче поле за работа; обикновено момите си имаха един водач, който се наричаше крамарин, така и Румена е отивала до щипските села. Веднъж във време на жетва сеймени ставили на нишан едно яйце и се редили да го погодят с пушките си; никой не могъл да удари яйцето; а Румена щом взела пушката, из ръцете ѝ изгръмва и като от мълния се разпръсква яйцето, тогава булюкбашията казва: «От тебе, моме, къща и дом не може да бъди!» Също на яйце често тя гаждала в Гюешево и даже ставляла ябълка на главата на един турчин Алия, по прозвание Руменин и от 60 разкрача ударяла ябълката; когато казваха на Алия: «Може да те убие», той казваше: «Приятно ми е да умра от Румениния куршум.» Тя обикновено ставлеше на нишан треножните селски столчета и с куршума си изкарваше който крак от стола поискаха присъствующите, и то на големо разстояние; с куршумите си. (по Е. Керанов)


24 юни 2016

Еньовден


Във времената, когато нямало телевизия и интернет хората си имали други паралелни светове. Те били свързани с вярванията и страховете им, с културата и традицията. Още в древността било известно, че около 24 юли и по тогавашните календари е лятното слънцестоене. Смятало се, че след този ден най-яркото небесно светило започвало бавно да умира. Преди този ден звездите слизали от небето и дарявали всички растения с огромна лечебна сила, каквато след това нямали. А в онези времена нямало хапчета и илачи в стъкленици и народната медицина лекувала хората с богатата палитра от травки и цветенца от поляните. Според старите вярвания в нощта срещу Еньовден в полунощ границите на човешкия свят се отварят за зли и добри сили. Едва след езическите времена Църквата определила този ден като рожден за св. Иоан Предтеча и Кръстител, сигурно защото раждането му не станало по законите на естеството, а по Божията промисъл и защото подготвяйки пътищата Господни той дава на следовниците на Христа най-лековитата билка – покаянието. А хората го нарекли простосърдечно Дядо Еньо.

В старите времена се смятало, че на Еньовден при изгрев слънцето „трепери” и „играе” и след това денят започва да намалява, а свети Еньо намятал кожуха и отивал да моли Бога за сняг. Съвременните хора са се подали на модата да посрещат слънцето на 1 юли и да имат своя съвременен празник Джулай морнинг, но в старите времена имало повсеместна практика тъкмо на Еньовден да се посреща изгревът. Момци и моми излизали не на морския бряг , а на поляни и могили край селищата и с песни и танци очаквали появата на слънцето. А когато то се появело, точно по изгрев, всеки трябвало да се обърне с лице към него и през рамо да погледне сянката си. И млади и стари гадаели по нея за живот и здраве – ако тя била цяла, значи ще доживеят в добро до следващата година, но ако била наполовина, можело да ги сполети болест и даже смърт. По някои места имало вярване, че на сутринта на празника, щом изгрее слънцето, която мома първа го види – ще има пари и от здраве няма да се отърве.

За здраве и за отпъждане на злините и гадините се палел и се прескачал Еньовски огън, по някои места добивали „нов огън” , а в Странджанско нестинарите танцували по жеравата.

Хората знаели, че промяната на слънчевия път може да доведе небесни стихии и да има гръмотевеци и градушки. Затова за този ден била валидна строга забрана да се работи.

Култът към слънцето включвал и връзката му с водата. Според старите вярвания на Еньовден морето спира да се движи, а преди да поеме път към зимата слънцето се къпе в реки и извори. После се отърсвало и росата, която падала била с особена магическа сила. Затова имало обичай по ранина хората да се къпят за здраве и изцеление в реки, езера, извори и морето и да се търкалят по еньовската роса. Вярвало се, че който види сутрин рано окъпалото се в жива вода “играещо” и “трептящо” слънце, ще бъде здрав през цялата година.

На еньовската роса, особено в Западна България, се придавали различни магични сили. Те се използвали от магьосниците бродници и житомамници. През нощта срещу Еньовден, голи и възседнали кросно, бродели по чуждите ниви и произнасяйки заклинания, обирали с престилки росата, за да я изцедят в своите ниви. Стари баби разказват, че стръковете на нивата им се покланяли. Прав оставал само един стрък и това бил царят на нивата. Тогава магьосницата го откъсвала и го отнасяла на своята нива или на нивата на този, който е поръчал „краденето“. Вярвало се, че с царя тръгва и плодородието на нивата. За предпазване от такова „открадване“, срещу празника стопанинът сам жънел своята нива в средата или в четирите ъгъла, за да я намери житомамницата вече „обрана“. Понякога стопаните в нощта срещу Еньовден отивали на полето да пазят нивите си от такива жени. Ако бъде хваната, бродницата се прекарвала гола през селото и и всички я поругавали. Стари баби разправят, че всеки в село знаел коя е магьосницата. но не заради страх от нея, а заради грижата да се опази реколтата и страха от природните сили, но най-вече заради установените правила имало строга забрана на Еньовден да се жъне. Според поверието този ден е „хаталия“, „аталия“ (лош ден) и се вярва, че Свети Еньо ще порази с гръм нивата на онзи, който не го е уважил на празника му, а е отишъл да работи.


Мълчана вода

За лечение и гадаене се ползвала т. нар. “мълчана вода”. Тя се вземала при залез слънце срещу Еньовден. Наливало я чисто момиче или млада булка, облечена в сватбени дрехи. До мястото, където ще се ползва се носела при пълно мълчание, за да не се погуби от човешки глас магическата й сила. Оставяли я да пренощува на открито в глинен съд с китка еньовче, здравец и сребърен пръстен. Имало правило през нощта срещу празника да не се пие вода, нито да се налива, а в самия ден да не се пере, за да не се поболее член на семейството. Мълчаната вода се ползвала за защита от уроки, магии и всякакво зло.


Билките са най-силни на този ден

Още преди да се появи слънцето на небосклона , докато росата стояла по тревите се събирали и билки и цветя, за да се извият китки и венци. Според поверието в букета трябвало да има 77 и половина билки - за всички болести и за ,,болестта без име”. Каква ще да е била тази болест без има няма как да се знае. Казват, че хората боледували от рак и в миналото, но не ще да е много така, защото според съвременната медицина ракът е израждане на клетките в човешкото тяло, а когато човек живее подреден живот, това би се случило по-трудно. А в миналото народната култура и традициите и по-късно страхът Божий правели хората подредени в правилата на бита. Те не участвали в света през телевизора и компютъра , а пряко и даже си правели спектакли.

Еньова буля

В някои райони за гадания се изпълнявал обичая „Еньова буля“. Обличали като булка последното момиченце –изтърсак на някоя майка, слагали му накити и червено було. Четири моми го грабвали и обикаляли с него селото. После идвало ред на ладуването. Момите пеели песни, сетне изваждали от голям котел натопените си от сутринта китки с пръстенчета, наречени на ергените, а някъде замествали китките с паламарките за жънене. Гадаело се за всички – по моминските китки за женитба, на останалите — за здраве и плодородие.

На билявище

По-стори баби в Пернишко си спомнят, че на този ден отивали на някоя от нивите си да зажънат по малко, та да не ги обере житата някоя мъгьосница. „Ама преди това си опашеме кръстината с един клас, та да не ни боли това лето кръста докато жънем”, разказва една от бабите. Тя си спомня, че жетварите си опасвали кръста с някой по-голям стрък жито всеки път като отиват да жънат – всеки ден и на всяка нива. За възрастната жена брането на билки на Еньовден е по-избледняло като спомен. Затова пък разкзва ярко как като млада с други моми е ходила „на билявище” един ден преди Гергьовден. Моми и жени вземали малки мотички и торби и отивали в една определена местност, където имало кръст. Там първо пеели а после ходели и събирали по земята от всичко що е тръгнало от земята. После мъжете свирели с кавали и всички играели до някое време. Билките се прибирали в къщата и после се давали на стоката, но набраното на този ден не било за хората.

Затова на Еньовден, рано сутрин, моми и жени, врачки, баячки и магьосници берат билки, които използват за лек и магии през цялата година. От набраните билки, между които на първо място е еньовчето, жените правят еньовски китки и венци, вързани с червен конец. В някои райони правят толкова китки, колкото са членовете на семейството, наричат ги по именно и ги оставят през нощта навън. Сутринта по китката гадаят за здравето на този, комуто е наречена. Еньовските китки и венци се окачват на различни места из дома и през годината ги използват за лек. С тях кадят болните, запойват ги или ги окъпват с вода, в която са топили китките или венците.
С тях според народните вярвания се лекуват бездетни жени, прогонват се зли духове, правят се магии за любов и омраза.
С тревите и цветята, набрани на празника, увиват голям еньовски венец, през който се провират всички за здраве. Той също се запазва и се използва за лекуване.

Между събраните 77 1/2 билки на първо място е еньовчето, но има и вратига, комуника, звъника, равнец и маточина, невен, отайниче, омайниче. В народните песни се разказва, че момите криели босилек в пазвите си, вместо съвременните парфюми. Зеленият пелин имал неустоима магическа сила да привлича ергените и да ги кара да се “вият” около момите. А момците примамвали момите като носели китка смин на калпаците. Майките на моми и ергени, когато не одобрявали техните избраници, търсели “билки разделни”. Някои от целебните растения се сеели навремето в моминските градинки в дворовете. Момината китка, носена под забрадката или на ухото, имала голяма любовна сила. Ако е свита в нощта срещу Еньовден от 7, 9 или 12 билки, тя имала силата да привлича и омайва избраника на момата. В нея трябвало да ги има моминските билки – божур, седефче, иглика, невен, босилек, ружа, здравец, а за да ги любят ергените, момите добавяли още любиче, омайниче, лепка. Според народната вяра любовни и разделни билки се варят на края на селото, в запустяла къща. Водата трябва да заври постепенно, на бавен огън, запален от сухи стебла на бял оман, който прибавя своята сила към тази на врящите билки.

Еньовчето

Най-важната китка в еньовския венец е еньовчето. Навремето никой не се смнявал, че от него бягат навите, наричани още навяци. Баби разказват, че това били едни пилци, дето мяукат. Те морели малките деца , затова дрежките им не се оставяли на простора по тъмно и се събирали от простора още преди залез слънце. Ако се оставят, навяците щели да ги полеят а детето да залинее и да стане нефелно и после то самото да стане навяк. Та да си няма неприятности в навите всяка бременна жена, малко преди да роди се провирала три пъти през еньовския венец. Еньовче се слагало за здраве в коритото на бебето при къпане и за да не боледува от детски паралич. Да ги пази от болести момите го вплитали в плитките си си и така отивали по нивите, а за да са им дълги и здрави косите, ги миели с вода, в която преди това накисвали еньовче. Старите баби знаели, че отвара от тая билка се пие при кръвотечение от носа или се смъркат стритите му листа. Помага и при обилна менструация, сърцебол, колики, разстройство, при болна жлъчка и слабост. Със смес от изгорената билка и зехтин се маже при циреи, слага се във водата, с която се мият при очебол. Бялото еньовче служело на жените да пресичат прясното мляко за сирене. Слагало и в сандъците против молци.

Разковниче

Има поверие, че само през нощта срещу Еньовден сладката папрат разцъфтява с огненочервен цвят, наричан разковниче. Смятало се, че който го намери и успее да го откъсне ще може да отваря с него заключени врати, да намира имане, да превръща желязото в злато. По местата, където вирее сладката папрат жените берели от нея на Еньовден, слагали я под възглавницата през нощта и на сутринта я хвърляли в реката, за да изхвърлят с нея бълхите от къщата си и всяко зло.

Дядо Еньо

По утвърдени преди много време правила на този ден Църквата празнува рождението на св. Йоан Предтеча и Кръстител. В народната памет той битува и до днес като Свети Еньо или просто Дядо Еньо. На този ден той намятал кожух и отивал да моли Бога за сняг. Хората смятали, че е страшен човек и държи всички болести, но и предпазва от тях. На запознатите със светото писание е известно, че чудното раждане на Спасителя на човеците се предшества от подобно чудно раждане на Предтечата, роден от Елисавета в силно напреднала възраст. По Божията воля той проправил пътя на Христос и оставил на неговите последователи най-силната билка - покаянието. И ако на Еньовден слънцето спира в небето, за да огледа Земята, то за човека празника на рождението на св. Йоан Кръстител може да е повод да се вгледа в себе си и да се покае пред Бога за грешките си, преди да продължи нататък в модерния живот на технологиите, изместили паралелния свят на човека от миналото.



В различните географски области името се произнася по различен начин — в Област София името на празника е Яневден, в Струга — Иванден, в Охрид — Ивъндън, във Великотърновско — Иван бильобер или Драгийка.

На този ден своя имен ден празнуват всички с имена Еньо, Енчо, Йоана, Йоан, Яни, Яна, Янина, Янка, Янита, Янко, Янчо.

26 април 2016

Страстната седмица в храма


Да обикаляш черквата на Великден и да се провреш под масата на Разпети петък , не е това Възкресение Христово. Така една съвременна баба се опитва да обясни на внуците си какви са установените от Църквата правила в дните преди най-големия празник за православните християни. Откакто е пенсионерка възрастната жена помага в храма за чистотата и за реда, но на богослуженията е от малка. Може да изпее цялата Литургия, ако и да няма глас, защото следи всяка думичка, изречена от свещениците и изпята от църковния хор, украсяващ с песните си всяко богослужение. И ако почти всяка неделя и на повечето големи празници Литургията е все една и съща, то в дните преди Възкресение Христово се служи всеки ден по различен начин.
За радост на баба Вида внуците проявяват интерес, защото навън вали и не е за разходки и биркане на велосипед. Така в дома на възрастната жена се отваря семейната църква за важен урок за младите.

Като мине Лазаровден, когато Христос, възкресил като го върнал от смъртта своя приятел Лазар, а след това в неделята и Цветница, когато тържествено посрещнат, Господ влязъл в Йерусалим, започва Страстната седмица и всеки от дните се нарича велик и свят, реди бабата. Децата бързат да питат защо, но бабата търпеливо изчаква въпросите и продължава. Така е защото това били последните земни дни от живота на Христос, а Той знаел, че с живота си ще даде жертва за спасението на всички човеци и сам Той човек, но и Бог едновременно. И така във всеки ден от понеделник до петък доброволно вървял стъпка по стъпка към предначертаната Му неизбежна смърт, което Той добре знаел, както и знаел, че пътят му към хълма Голгота, където щели да го разпънат редом с разбойниците, е последният Му път, но и път към вечния живот.

През първите три дни на Страстната седмица, като се служи в църквата с избрани от преди много години части от Евангелието се напомня как Христос дошъл за последен път в Йерусалим, разказва бабата.

На Велики понеделник се припомня евангелското събитие как Божият син изгонил от храма в Йерусалим напълнилите го търговци. Той прекатурил масите им и поучил, че храмът е дом за молитва, а не пазар. В този ден се чете и тази част от Евангелието, в която се разказва как безплодната смокиня изсъхнала след като била прокълната от Господ защото ''Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън'' (Мат. 3:10), а това трябва да ни научи, че човеците са, за да дават духовни плодове като укрепват вярата си и не забравят молитвите си.
А ти това ли правиш сутрин и вечер пред кандилото, бабо, пита най-малкия внук, но баба Вида продължава своя разказ.

На Велики вторник през написаното в Евангелието Иисус Христос ни поучава как да даряваме като ни разказва за една вдовица, която дала всичко що имала, а не само излишното, а като разказва за десетте мъдри девици, които били винаги готови да посрещнат Спасителя, ни напомня, че не бива да се отчайваме, а трябва постоянно да се уповаваме на Бога, защото Той е с нас и в радостите и в скърбите ни. В този ден се напомня и притчата за талантите, за си знаем, че трябва да се трудим и да сме отговорни към дадените ни от Бога способности и който пее или свири на барабани, като тебе , Дани, трябва повече да се упражнява, а на когото му е дадено да пише, не трябва да се разсейва с друго.

В деня на Велика сряда се припомня за ценното и скъпо миро, което една искрено разкаяла се за многото си грехове жена изляла върху главата на Спасителя. Тогава мнозина я упрекнали, че го е прахосала, но Господ им възразил и обяснил, че това ще прослави жената, защото е направила добро дело за Него. Нали и вие знаете, че когато е за Началника, както незнайно защо обича да казва Бойко Борисов, не бива да се скъпим. Но в същи този ден се припомня и решението на тогавашния синод, наричан Синедрион, да осъди Иисус Христос. Тогава Иуда Искариотски отишъл при иудейските първенци и уговорил да Го предаде за тридесет сребърника. Това пък трябва да ни накара и ние да се замисляме дали не предаваме Христа като не спазваме Неговите заповеди да сме добри и изпълнени с любов.


След Велика сряда молитвите се казват на колене, продължава урокът си бабата. За всичките хора, които са прекарали в пост предните пет седмици има много богослужения. По своите правила свещенниците ги наричат полунощница, утреня, часове с четене на Евангелието. В много храмове и особено в манастирите се служи различна Литургия, която е на преждеосвещените Дарове, защото освещаването им е станало в предната неделя. Тази служба се извършва в сряда и петък или поне в един от тези дни, а Лазаровата събота е единственият ден в годината, когато се извършва неделно богослужение не в неделя.
Четат се и части от четирите Евангелия, които се наричат часове. През тези дни песните, които се пеят в храма са за покаяние. Вратите на олтара, наричани Царските двери, остават затворени, за да покажат, че човекът е отделен от Царството Божие. В тези дни е прието свещениците да са облечени в тъмни дрехи, а когато са в лилаво, то е защото това е цветът на покаянието.

И така идва Велики четвъртък, когато се възпоменава Тайната вечеря. Нали знаете тази голяма картина, която може да се види във всеки храм. На тоя ден Иисус Христос бил на вечеря за празника Пасха в един дом в Йерусалим. По време на тази вечеря Господ ни е оставил посланието как да се причестяваме с Неговите тяло и кръв. Преди вечерята Той умил краката на апостолите и казал: ''не дойдох да служа, а да послужа''. После Спасителят преломил хляба и дал на учениците си – апостоли да пият от чашата с вино с думите: "Вземете, яжте, това е Моето тяло, пийте от нея, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете". И с това установил великото тайнство Евхаристия (Причастие). Първи били причастени апостолите без Иуда, който бил вече излязъл, за да осъществи предателството си. По великата си милост Господ и на нас дава възможност да приемаме Неговото истинско тяло и кръв по време на св. Литургия, та като приемам Христос вътре в нас, да се стремим да Го задържим чрез чистотата на сърцето си. След вечерята Христос с апостолите отишъл в Гетсиманската градина, дето се молил до идването на предателя. След усърдната молитва на Господа, дошли много стражари, иудеи и фарисеи, а Иуда им Го посочил с целувка.
Прието е в четвъртък вечерта да се четат така наречените Дванадесет евангелия - откъси от Евангелието, които разказват за страданието на Христос преди смъртта му. По време на богослужението вярващите държат в ръце запалени свещи, с което да се покаже величието на Спасителя по време на страданията му и духовното бодърстване на християните.
На този ден свещенниците изнасят кръста от олтара, като символ как Христос е носил към Голгота кръста, на който ще бъде разпънат. По време на маслосвета, всеки желаещ мирянин бива помазан с елей за здраве.

Велики петък е най-тъжният ден, защото бил най-тежкият от земния живот на Божия син. Първо Го арестували, после бил на съд и Пилат му издал най-тежката присъда, а тълпата Го ругаела и докато с тежкия кръст на гръб и венец от тръни на главата тръгнал към разпятието. Разпнали Го като най-позорен разбойник между други двама. Преданието разказва, че в този миг имало земетръс и затъмнение на слънцето, докато Христос издъхнал, приемайки смъртта, за да избави от смърт цялото човечество. После бил погребан в каменен саркофаг в пещера, пред която властите оставили стража и огромен камък на входа.
Неслучайно именно в този ден от Страстната седмица постът е особено строг - не се яде и не се пие нищо, дори вода. За това и на този ден и в днешно време не се работи. На този ден в храмовете се служи Неговото опело, когато с процесия, наричана лития се обикаля около храма. Предната вечер са прочетени откъсите от Евангелието, които разказват страданията на Христос, а в петък се извършва богослужението, наречено Царски Часове. Отново в храма се припомня всичко за страданията, смъртта и погребението на Христос.
Сутринта преди началото на службата, на специално по-високо място в средата на храма се издига "гробът" Христов, а на престола се поставя светата Плащаницa - изкусно извезан плат с изображението на положения в гроба Спасител. Върху плащаницата се поставят Евангелието, Кръстът и много цветя.
Хората в храма пристъпват към гроба на Христос и се покланят на плащаницата, както е на погребение на близък и скъп човек. Благоговейно се покланят на изображението, целуват последователно извезаното на плащаницата Христово тяло, Евангелието и Кръста и също оставят цветя.
На вечерното богослужение Плащаницата се изнася от олтара и се извършва специално богослужение, наречено опело Христово. Хората в храма получават текстовете на песните и разделени на два хора участват в опелото. Едната от песните е особено тъжна и се нарича "Плачът на Богородица" . Това е молитва в памет на мъката на Дева Мария, която стояла до кръста на своя Син.

Като се изнесе Плащаницата на вечерното богослужение, тъкмо тогава с нея се обикаля около храма и символично се извършва погребението на Христос. В края на вечернята свещеникът взема Плащаницата от престола и я полага в "гроба" в центъра на храма.
Поклонението на плащаницата продължава две денонощия, до късно в събота вечер, когато тя се внася обратно в олтара минути преди пасхалното шествие на кръста.
В представите на не малко хора Велики Петък се свързва с минаване под ''масата''за здраве, късмет, а според някои и опрощаване на греховете, но това е пълно суеверие, което за жалост и свещенници не опровергават. Преминаването под издигнатото място всъщност е израз на преклонение, смирение и скръб пред гроба Господен. После отново се покланяме пред издигнатия голям Кръст, изображението на св. Богородица и св. Йоан Богослов и ги целуваме. Свещеникът ни дава цвете за благословение и духовна утеха символ на надеждата и вярата, че още малко и гробът ще остане празен и Христос ще Възкръсне. Отнасяме цветето в дома си и го поставяме над иконите в очакване на великия ден, но и да помним и знаем, че греховете ни могат да бъдат простени единствено в тайнството покаяние и изповед.

Така настъпва Велика  съботата, когато вечерта в храма се стича многоброен народ, в много случаи със съзнанието, че ще го обикаля. За жалост и в този ден мнозина, макар и да са там, не са наясно какво точно случва и си тръгват след първия възглас „Христос воскресе” и отговора „Воистина воскресе”.

Баба Вида ще е сред малкото останали в храма до ранни зори, когато в края на цялата църковна служба ще вземе причастие след 40 –дневния пост и изповедта при своя духовен старец. И така до следващата година, когато пак ще се съпреживее чудото на възкресението.