03 ноември 2016

Религиозен туризъм на запад от София

Църквата предлага нови маршрути за културно-исторически и и религиозен туризъм 


Нови маршрути за религиозен и културно-исторически туризъм предлага Църквата. На организирания от Стандарт и КРИБ в Перник форум "Да на българските региони" от името на работната група за подпомагане усвояването на средства по европейските програми на Българската православна Църква йеромонах Никанор, игумен на Църногорския манастир, представи една стара идея, развита като проект за религиозен туризъм още през 2012 г.

 Освен многото християнски светини и паметници област Перник и съседните региони, в това число и през границата предлагат и много исторически и природни обекти, привлекателни за туристите.

Проектът  за национален и трансграничен маршрут за културно-исторически и религиозен туризъм „Граово – Знеполе – Нишава”   на Църквата е подчинен на идеята да допринесе за устойчивото развитие на част от Югозападния район на страната, обхващащ общините Брезник, Земен и Трън, както и на Трънска, Радомирска и Софийска духовни околии на Софийска епархия чрез туристически и поклоннически посещения на местни над 14 манастира и 35 църкви и др. места и паметници на културно-историческото наследство и природни забележителности, както и чрез участие в местни църковни, фолклорни и др. културни празници и събития. Районът е в съседство със сръбските общини Димитровград и Пирот, близък в историческо, културно и етнографско отношение и представлява единно пространство, което се характеризира с особеностите на своя релеф и климат, стопански поминък и бит на населението, говорни диалекти и фолклор.

Най-многобройни и с най-вълнуваща история и настояще са паметниците, свързани с християнската религия – църкви и манастири. На територията на посочените общини се намират 50 църкви и 21 манастира (18 в България и 3 в Сърбия), от които четири са действащи, с общо 25 монаси (16 в Сърбия и 9 в България). През 1920 г. по силата на Ньойския договор от 1919 г. е прекарана нова граница между България и Сърбия и тогава на сръбска територия остават 45 български църкви и манастири с 42 духовници.

Суковски манастир
Много от запазените църкви и манастири са паметници на културата от национално значение, а още повече са паметници на културата от местно значение. Освен тези религиозни сгради, които предизвикват интереса на посетителите от близо и далеч, в района са разположени и множество археологически паметници от неолита, античността и средновековието, като например Пернишката средновековна крепост и уникалното светилище от бронзовата епоха над брезнишкото село Гърло. Т. нар. Храм-кладенец Пусто Гърло е малко известен, макар да е добре проучен и се посещава само от посветени туристи.
Храм-кладенец  Пусто Гърло от бронзовата епоха


Наред с културно-историческите забележителности, районът е богат и с природни туристически атракции: ждрелото на р.Ерма, Земенския пролом, планините на Краището, желязната вода на Бърдото край Брезник, множество язовири, както и дивечовъдния участък „Букова глава”.


За осъществяването на проекта възможно най-бързо трябва да се направи договореният ГКПП Банкя-Петачинци, за да преминава туристическият поклоннически поток към с манастирите в Сърбия през Пернишкия край. Сега много туристи и поклонници от България посещават Суковския и Погановския манастир в Сърбия, стигат и до Темския и други манастири от другата страна на границата. До тях обаче се стига през Драгоман, а не през Трън, а Погановският манастир е само на 5 км разстояние от Трънското ждрело на река Ерма.

В капиталовата програма на МЗХ би трябвало да се включи рехабилитацията на съществуващите полски и горски пътища до манастирите Билински, Реброшки, Жаблянски, Велиновски и Чепински, подсказват от Работната група на Синода.

Църногорски манастир
Полезно сътрудничество може да се осъществи и с Министерството на туризма за повече информация за обектите на поклоннически туризъм, информационни и рекламни кампании.
Не на последно място е наложително да се пусне маршрутна линия от София до Църногорския манастир и други обители в района.



Още по-рационална и полезна е идеята да се разработи

дигитална карта

с дигитални маршрути за оползотворяване на уикенда и разходка до забележителности в района на Перник и близо до него. Всеки обект в тази карта може да е съпроводен с разказ за местата и обектите, до които се отива. Маршрутите могат да обединяват религиозни, исторически, културни, еко и хранителни маршрути. Картата трябва да покрива цялата област, но и да дава възможност да се преминава и в други области и територии, какъвто е примерът с манастирите в съседна Сърбия.

Ждрелото на река Ерма 

27 октомври 2016

Манастир "Св. Петка" в село Пенкьовци

Пенкьовци е пръснато на махали село в Краището. Административно се числи към община Трън, но е по-близо до Земен, а в миналото е било в Радомирска околия. Местните добре знаят и тачат църквата "Св. Петка", но и сред тях има такива, които не знаят, че на това място е имало манастир. За сметка на това в района е добре познато преданието, че за да бъде опазен от кощунствени посегателства, храмът е престоял години наред затрупан под могила от земя.

Историята на Пенкьовския манастир със затрупаната черква се корени в далечното минало. Кога точно е бил основан не се знае, но от исторически източници става ясно, че в периода 14-15 век е опустошен и изоставен. Смята се, че самото село е възникнало през втората половина на 13 век. Предание разказва, че по време на османската инвазия по тези земи се заселили трима братя – боляри, бегълци откъм Търново и сложили началото на три села – Пенкьовци, Докьовци и Одраница, а населението им дълго пазило самосъзнанието си за болярското потекло и даже не говорело на местното наречие, а по "купечки".

За някогашния манастир сега спомнят вековни дъбове и оцелялата черква. Храмът на света Петка е от по-късно време и се свързва с традиционно силния култ на местното население към светицата. В почти всяко населено място в района има предание, че тя лично е минавала и престоявала по тези места, макар това да не съвпада по време със същинското житие на света Петка Епиватска - Българска.


Местините разказват, че черквата е стояла дълги години затрупана под могила от пръст, за да бъде спасена от посегателства на злосторници. Един ден, когато в селото нямало живи хора, помнещи и знаещи за затрупаната черква, местен пастир забелязал, че една от козите му ближе нещо метално. Оказало се че това е кръстът от купола на старата черква. Хората я изровили от пръста , а в средата на 19 век пристроили кръгъл притвор, каквито се срещат само в този район на страната. Подобен има и пристроен към старата църква "Св. безсребреници Козма и Дамян" в Гигинския манастир. През същия период към югозападната фасада е изграден открит притвор. Към дървените колони са направени декоративни висящи аркади, характерни за архитектурата на този край. Стенописите са от 1867 г. и се приписват на македонския зограф Зиновия, но в храма има и по-стари фрагменти, някои от които покрити с дебел слой мазилка. 

През 20-те години на 20 век е вдигната камбанария от масивно дърво, дело на местен дърводелец, който е правил дограмите на царския дворец в София.
Близо до църквата има стара двуетажна сграда с няколко стаи, където е имало килийно училище, а по-късно и местни младежи са били обучавани за духовници. Запазени са свидетелства, че тук четири години до 1856 г. е учил изтъкнатият български възрожденски духовник, просветен деец и революционер архимандрит Зиновий Поппетров, родом от близкото село Враня стена.

По-малко е известно обаче е , че в село Пенкьовци е служил като свещеник св. Софроний Софийски. По сведения на българския книжовник от средните векове поп Пею, подгонен от турско насилие, енорийският свещеник на село Пенкьовци Стефан избягал в София със жена си. По това време по тези места са вилнели черкези и по преданията те са опожарили черквата „Св. Николай”, чиито руини сега са между вековни дървета в селското гробище.
Поп Стефан по-късно забегнал чак във Влашко при великия влашки войвода Радул. Там жена му починала и той приел монашество с името Софроний. Подир смъртта на войводата Радул калугерът се завърнал отсам Дунава в родината си и се поселил в манастир близо до Русе. Смята се, че това е бил Бесарбовския манастир, въздигнат в последните години, кагото Русенски митрополит беше настоящият български патриарх Неофит. Там монахът Софроний се подвизавал с пост, молитва, труд и милостиня. В житието му се разказва как дяволът не изтърпял неговите монашески подвизи и настроил против него един манастирски слуга, който го ударил с брадва по главата и така го лишил от живот. Три години по-късно Софроний се явил на живеещите в манастира, които изпълнили неговото внушение, разкопали гроба му и намерили мощите му нетленни и благоуханни. Те ги поставили в ковчег за всеобщо поклонение. Предполага се, че преподобни Софроний е живял през втората половина на ХV век и началото на ХVІ век, към второто десетилетие на който трябва да е пострадал. Българската православна църква почита паметта му на 28 май, а за година на неговото успение е приета 1515 г. и миналата година в негова памет имаше архиерейска богослужба, възглавена от Браницкия епископ Григорий. Предполага се, че понастоящем мощите на св. Софроний софийски са в сръбски манастир.


Името на светията при монашеското си пострижение е получил и калугерът, който сега бие камбаната в Пенкьовци. Отец Софроний се подвизава на това благодатно място от няколко години и в пост и молитва пребъдва в монашеското си старание за общение с Бога. В неговите трудове по грижата за манастира му помагат местни благочестиви хора и бизнесмени с корени от селото.

Близо до входа към църковния двор се издига вековен дъб, за който се смята, че е на повече от 800 години, а негов побратим се издига до сградата на някогашното училище, просъществувало като прогимназия до 60-те години на миналия век. Под него местните се събират на традиционен събор през юни. Вековните дървета също се радват на внимание, защото има хора, които идват при тях от години, за да "черпят" енергия, обгръщайки ги, но и за да проумеят, че благодатта на това място е от Бога.

12 септември 2016

Сурвакарите от Долна Секирна на събор на българите в Украйна

Крепостта Акерман под българска окупация за ден


Старинната крепост Акерман край украинския град Белгород-Днестровски в Одеска област за ден се оказа под истинска българска окупация. На 4 септември на това знаково историческо място се състоя VII всеукраинский болгарский събор, организиран от Асоциацията на
българите в Украйна, утвърдила се като най-мащабната неправителствена
организация с целенасочена дейност за консолидиране на българската диаспора и утвърждаване на културната й независимост сред над 100 дружства и организации на българи в Украйна, членуващи в нея.

Малко преди обяд към подстъпите на крепостта прииждаха хора с различни носии. Това бяха хората от съставите, които идваха за изява на събора. Организаторите обясниха, че са осигурили транспорт на проявата да дойдат 10 000 човека от всяко населено място в Украйна с българи, а и сега там има села с 98% българско население, където се говори само на
български. Отделно със собствен превоз също бяха дошли много хора. Даже със своя кола беше пристигнало семейство от Стара Загора, за да се види с роднините в Белгород. Смело може да се каже, че в района почти няма пътища или ако ги има, те са със спомен за асфалт и
огромни дупки като от бомби, но това не беше спряло хората да се притекат на събора.
Гости от България бяха сурвакарите от брезнишкото село Долна Секирна – двукратни носители на най-голямата награда от пернишкия маскарад „Сурва” и с богат опит от международни участия. Още докато приближаваха към крепостта, а после и към естрадата заради говора и
атрактивните костюми хората ги спираха и заговаряха. Оказа се, че знаят за Сурва, защото пазят обичая и при тяхи по Нова година деца със сурвачки обикалят селата. После вадеха телефони за селфита. „Истински българи!”, възклицаваха сънародниците от Украйна с радост и влага в очите и се триеха в кожусите, с които сурвакарите прекараха почти целия ден под палещото слънце.

Един през друг бесарабски българи разказваха: „Моят пра-пра дядо се е бил на Шипка... Имам
сестра в Пловдив... Лани ходих във Варна.” Привлечени от българската реч, която се чува от телевизора, местните хора се тълпяха край гостите от родината на предците им и говореха на старо наречие, отдавна забравено по земите, откъдето дедите им са се преселили отвъд Дунав. Говорете ми, всичко разбирам, прочела съм всички български книги, моли беловласа жена и пита дали някой е чувал някъде из България фамилията на нейните предци. Докато Украйна беше съветска искаха да ни претопят и да ни направят руснаци, но сега вече е друго,
обяснява жената и споделя: „Харен чиляк е Антон Иванич Кисе – той ни помага да се чувстваме българи през последните години и направи цялото това чудо."

Антон Кисе епо народност българин, родом от село Евгеновка в Тарутински район на Одеска област. От 2004 г. той е депутат в Украинския парламент Върховната Рада. Той е и председател на Асоциацията на българите в Украйна от нейното създаване през 1998 г. Атрактивният вид на сурвакарите от Пернишко не можа да надвие по интерес отношението на украинските българи към него, защото трудно може да се преброят ръкостисканията, прегръдките и снимките, които народният депутат си направи със сънародниците. Саде ( в смисъл на само) той мисли за нас отсабалем, казваха хората най-искрено на езика, който са запазили от векове.

А съборът наистина беше като чудо. В навечерието на националния празник на Съединението на България напрактика можеше да се види каква сила е единението на народа и любовта към Родината, даже когато родините са две. Около два века през поне 8 поколения диаспората е
запазила културата и традициите на предците си и не случайно съборът се превръща в кулминация на българщината по тези земи. През годините се е запазила традицията в българските села да има събори, най-често в деня на храмовия празник на построената от хората черква, споделя Светлана Драгнева, заместник на Антон Кисе в Асоциацията. Съборът се прави през две години и досега винаги е бил в Одеса. Целта му е да се съхраняват и развиват и да се преумножават историческите, културните и образователните достижения на българския етнос в Украйна, но всъщност е истински народен празник. Оказа се, че
до момента седмото му издание е най-мащабното от всички досега.

В гала-концерта участваха над 50 фолклорни формации от Украйна, а и от съседна Молдова, където също живеят бесарабски българи. От сцената се носеха старите български песни за
юнаци и любов, за Радка, Янка, Тодора и Калина. Думите си бяха същите като и в България, но понякога в аранжимента имаше по нещо от частушките. Вихрени хора показаха под изкусна свирня на гайди и акордеони млади танцьори от различни школи. Букет от сложни български народни танци представят деца от село Делен в Арцизки район. Облечени са в оргинални костюми от Граово - момичетата с литаци, а момчетата - с бели беневреци. Те станаха особено симпатични на сурвакарите, заради носията от родния им край. По път насам пернишката група научи, че първите преселници в днешните украйнски земи след османското нашествие из Българско са били 36 човека от пернишкото село Богданов дол, поели отвъд Дунава през 1765 г.

Хората се виеха и покрай етнографския кът, където имаше дегустация на български национални ястия за официалните лица - депутати от Европарламента и Върховната
Рада на Украйна и българското Народно събрание, ръководители на местните региони, българският посланик и владиката на Болград и Измаил епископ Сергий, певците от България Илия Луков и Веселин Маринов и още важни шефове.

Съборът беше приветстван с поздравителни адреси от президента на Украйна Петро Порошенко, роден в столицата на Бесарабия Болград, където българите са болшинство и от българския вицепрезидент Маргарита Попова. Поздравление поднесе българският посланик в Украйна Красимир Минчев. Но най-много аплодисменти имаше за Антон Кисе. Честта да обяви събора за открит беше предоставена на 92-годишния доайен на българското движение в Украйна и общественик Генади Коев.




Докато звучеше българския химн от очите на един от сурвакарите рукнаха сълзи. Към него се притече жена от публиката да го пита дали не му е зле, но след като маскираният мъж обясни, че просто се вълнува, ревнаха и двамата.




Трогателна беше и украинката леля Надя от състава на село Заря в Саратски район, чието име всъщност е Камчик. Тя подхваща песента за Илия, дето градил келия и всички й пригласят, а после обясняват, че в техния „етнографически” състав „Янка” няма баби.






Покрай тях на сергии са подредили майсторлъка с кошничар, кожар, млад момък преде с хурката на пра-пра баба си.



На сергии из цялата крепост има много сувенири от плат, керамика, дърво.


Майстор сече монети по поръчка.







Най-много са скарите, може да се опита и квас.


Лее се пиво и вино. Има и други питиета и мезета.




Украински българи се надпреварват да черпят гостите от България с домашно произведени питиета. Завършил българската военна академия пенсиониран полковник учи един от сурвакарите как да излекува псориазис по ръцете си.

 Докато чакат изявата си на сцената, при сурвакарите спира и Антон Кисе, снима се с тях и праща специални поздрави на пернишкия кмет, чрез когото те са получили покана за участие в събора. Предайте поздрави на д-р Церовска и кажете, че ще дойда на фестивала при вас, поръча той.








Ние сме българи, само дето живеем тука, обяснява възрастен мъж докато се подрежда пред сцената, за да чуе изпълнението на Веселин Маринов, който изпя за сънародниците най-популярните се песни. Украинската звезда Катя Бужинская, която се оказа българска снаха, раздвижи публиката с „Катерино моме” в съвременен аранжимент, а после хилядното
множество с нея скандираше „И Украйна в Европа, заедно с България”.



Вече по мръкнало дойде ред и на Илия Луков, избрал за своя жена бесарабска българка. Под негов съпровод в Акерманската крепост се изви най-дългото българско хоро. Танцът
продължи и под звездите, вече по мръкнало, но уморени сякаш нямаше. За да сложи все пак точка на знаменателното събитие, каквото не помни твърдината, която е била в територия на България през Второто българско царство, а според домакините по тези земи са били и водените от хан Аспарух българи, Илия Луков подхваща песента си „Молитва”. Молитвата
в тоя ден на всички дошли на всеукраинския български събор беше Господ
да пази българите, тяхната майка България и втората им родина Украйна.