18 февруари 2018

Поклади, Прочки, Сирни заговезни

Всеопрощение преди Великия пост
Празнуваме прощалната неделя с клади


В своята традиция православната Църква е установила точно седем седмици преди най-големия си празник за Христовото Възкресение вярващите да си простят и след това да започнат Великия пост. В "неделя на всеопрощението", както е известен този ден, в храмовете се четат Христовите думи: "Ако не простите на човеците съгрешенията им и вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви." (Мат. 6:15).


Прието е след вечерното богослужение всеки човек в църквата иска прошка от другите чрез "ритуала на прошката", за да може да влезе в поста, който е време за очистване, размисъл, усъвършенстване и примирение със събратята.
В стиховете, които Църквата пее в началото на Великия пост се припомня, че „истинският пост е отдалечаване от злото, задържане на езика, успокояване на гнева, отлъчване от похотта, празнодумството, лъжата и клетвопрестъплението, а лишаването от всичко това е пост истински и благоприятен.” От всичко това, установено от Църквата, съвременният човек сякаш доста се е отдалечил и днес празникът се нарича повече Сирни заговезни , отколкото Прощална неделя. И вместо да си искаме прошка, ние се отдаваме на палене на клади. Това си има своите обяснения, защото във времето на атеизъм и утвърждаване на духовно невежество по-трайно сме запазили народните вярвания и обреди за този ден. Едно време хората смятали, че на този ден небето и земята се срещат, за да си простят грешките през годината. А щом те можели да го направят, така трябвало да постъпват и хората. Така в Пернишко и до днес на този празник му се вика "Поклади" , но и "Прочки".
Според традицията по-младите отиват у по-възрастните, за да им поискат прошка - децата при родителите, младоженците при кумовете, по-младите комшии при старейшините в махалата. Предната неделя за последен път на трапезата е имало месо, а сега за последен път ще се хапват яйца, мляко и производните му. Празничната вечеря започва чак след като млади и стари са си простили с целуване на ръка, а в Пернишкия край това било съпроводено и с отпиване на глътка ракия. Обикновено се казвало „Прощавай" с обръщение към този от когото се иска прошка, а той отвръщал: "Простено да ти е и от мене, и от Бога!".
На масата и досега в много домове, даже и да няма стара баба, се подреждат баници със сирене и с праз, варени яйца, бяла халва с ядки, кисело мляко, топла домашна погача и сирене. Ако домакинята е по-ръката и не разчита на купени кори за баница, а сама ги „точи” ако ще ги завива на зелник, ги ръси обилно с царевично брашно, което ги хем ги подсушава, хем им придава неповторим вкус.
Като има деца в семейството не се изпуска ритуалът ламкане (хамкане). След празничната вечеря на червен вълнен конец се връзва парче бяла халва или сварено, обелено яйце. Най възрастният в семейството го върти, а всички на трапезата и най-вече децата ги "ламкат" с отворена уста и без да си помагат с ръцете. Някога за ламкане се връзвали и сирене, и даже въглен. Според суеверието, който пръв успеел да "ламне" може да е сигурен, че ще е здрав през цялата година. Ако пък само докосне вързаната халва или яйце - зъбите му ще бъдат бели и здрави. После конецът се пали като се нарича за всеки присъстващ и от това колко буйно гори се съдело как ще живее.
По много краища на българската земя около Сирни заговезни се правели маскарадни игри. Днес етнолозите са решили, че това са кукерски игри, за разлика от сурвакарските в Пернишко, които са в навечерието на Новата година, но понеже в миналото това бил просто празникът Васильовден, те се свързват с него, а постепенно се утвърдило като име на обичая и Сурова или Сирова, дал началото на големия пернишки маскараден фестивал "Сурва". Изследователи твърдят, че всъщност паленето на огньове и носенето на факли сурвакарите заимствали от кукерите, след като си дали среща на този фест преди повече от 50 години. Дали е така, ще трябва да се доказва, но в Пернишко да се палят огньове на Поклади и да се "оратува" е традиция, запазена и в съвремието. И сега даже в големия град се палят огньове, не само по кварталите с къщи, но и между панелните блокове. Това налага всяка година кметовете да издават заповед със забрана да се палят автомобилни гуми и пластмаси, да се използват запалителни течности за разпалване и поддържане на горенето на ритуални огньове по повод празника Сирни Заговезни.

Някога хората въртели огън като на разцепена дълга тояга натъпквали слама и това се наричало "оратник". Днес дядовци и татковци в пернишко правят на децата "кишки" - връзват с тел парцали и ги напояват с лесно горима течност. В много от селата са запазени и традициите да се палят големи клади и после да се прескачат. Такъв обичай има във витошкото село Кладница, където местните самодейци разиграват "прошката" като спектакъл в читалището, а на самия ден на площада в селото се пали голям огън и се събират много хора.
В брезнишкото село Конска и сега хората се качват на хълм, наричан "Стражата" и оттам към ниското "търкалят" огън, е сега може да е и запалена гума.
Такава традиция имат и в трънското село Зелениград. Там много хора се изкачват на стръмния "Шильи камик" и на върха на зъбера палят големи клади. За тези, които не могат да стигнат на върха на "Шильи камик" , по достъпна е местността "Кръста", където за здраве също се палят огньове. Този обичай обаче се изпълнява вечерта в събота преди простената неделя, за да може на другия ден хората да се върнат в София, където повечето от тях живеят. Може би мнозина от тях са си поискали прошка, защото всъщност това се прави през цялата седмица след т. нар. Месни заговезни, но за всеки случаи прибягват и до пречистващата сила на огъня.



Лесно ли е да простиш?

Църквата учи, че Възкресението на Божия син трябва да бъде посрещнато с чисто сърце и затова човеците си искат прошка, за да освободят от тежест сърцата и съвестта си, да ги изпразнят от съмненията и тъмни мисли и да се изпълнят с любов и помирение. Вярващите знаят, че опрощение на хората можа да даде единствено Господ, но всеки човек е длъжен да прощава независимо от всичко.
За съвременния човек, отдалечен и от народната традиция и от вярата, прощаването и искането на прошка често изглежда трудно, но в същото време е известно, че нищо не обърква повече живота и не отключва болести и нервност, колкото омразата, завистта, обвиненията, сплетните, угризенията. Прощавайки, човекът се освобождава от яда и омразата, с които всъщност затормозява себе си. Някой би казал, че прошката е изкуство, но всъщност това е израз и на самоуважение. За да простиш само трябва да се поставиш на мястото на другия, да погледнеш истината през неговите очи. Нали Господ ни учи да постъпваме с другите така, както бихме искали те да постъпват към нас.

* Снимките от Зелени град са на Василка Валериева.

Няма коментари:

Публикуване на коментар