03 октомври 2018

Църногорски манастир "Свети Безсребреници Козма и Дамян" - история (част 1)

Църногорският манастир „Св. Безсребреници Козма и Дамян” се намира на 5 км над брезнишкото село Гигинци в планината, наричана от местното население Църна гора, откъдето е и името на обителта.


Изцяло възроденият Църногорски манастир е едно от най- привлекателните места в пернишки регион. Светата обител, която през годините е изживяла редица превратности - била е концлагер, място за отдих на деца,  а в по-ново време неверници я превърнали дори в обор, благодарение на силния дух и воля на няколко монаси, отново възкръсна за живот.

Архимандрит Никанор
Хора от цяла България, а и отвъд границите, се стичат в манастира, водени тук от вярата, от чисто човешко любопитство, от харизмата на монаха-"брокер" Никанор  (игумен на манастира от 2016 г.), от многобройните разкази за изцеление.Десетки легенди се предават от уста на уста за обителта. Сред най- популярните е тази за лютия кърджалия Кара Фейзи, който разрушил всички църкви в околията, но го застигнала беда – дъщеря му се разболяла тежко. За да омилостиви Бог възстановил разрушените храмове, сред тях бил и манастирът.Днес светата обител е изцяло реставрирана, а монасите произвеждат биопродукти, които също привличат тук посетители.




Във  времето назад



Кой би могъл да каже колко хора са прекрачили прага на Църногорския манастир, колко от тях искрено са се помолили пред вратите на светата обител? Колко ли са влезли със съкрушено и смирено сърце в манастирската църква и са се  заслушвали в молитвените ектении, отправяни към иконите на Божията Майка и на светите чудотворци Козма и Дамян? Колко ли благодарни сърца са изливали през сълзи своята похвала към Вседържителя Бог и Неговите свети угодници?
Би ли могъл някой да назове броят на тези, които са се изповядали и причастили и завинаги са запомнили звука на манастирските камбани и благоуханния аромат на
тукашния тамян? Колко ли хора са направили своите очи и души съпричастни към неповторимата природна красота на местността, удивителната  манастирска  архитектура,  омайващата иконопис на зографите? По нашата човешка немощ можем само да гадаем и да градим предположения за това, а отговорът знае само Този, Който Е, Първият и Последният, Истинолюбецът, Човеколюбец и Господ наш Иисус Христос.
Историята на Църногорския манастир, посветен   на светите безсребреници Козма и Дамян,  е започнала  в края на XI и началото на  XII век. В планината Църна гора, наричана така по местното наречие може би заради гъстите си усои, а може би и заради многобройното монашеско чернодрешно братство,  дошли отшелници, повлияни от примера на великия пустиножител св. Йоан Рилски. Те съградили първите манастирски постройки върху останки от антични зидарии. Археолози са установили запазени основи на монашеско крило и на защитна кръгла кула като в Рилската обител.  Първоначално манастирът се е намирал в подножието на връх Китка. Още от времето на Асеневци е бил духовен, културен и търговски център на българите в районите на Софийско, Радомирско, Трънско и Граовско. Изследванията на краеведа Петко Асенов  показват, че в първите десетилетия след османското нахлуване по българските земи,   за разлика от много разграбени и порутени обители, Църногорският манастир не е пострадал.  
Смята се, че едва около 1737–1739 г.  манастирът е бил разбит и опожарен. Това съвпада с времето, когато мъченически е пострадал св. Симеон Самоковски и Софийски, станал Самоковски митрополит от Печката патриаршия през есента на 1734 г. Сега  частица от неговите чeстни  мощи се покои в светата обител.
Предание разказва, че след като бил основаван Пиротският панаир, тамошните османлии започнали да гледат с лошо око на Църногорската света обител  заради съперничеството на ежегодното многолюдно пазарище край неговите стени. И така, на един храмов празник те предизвикали сбиване, в което бил убит османлия. Това дало дългоочаквания повод за масово клане и подпалване на светата обител.
Предполага се, че тъкмо в този случай   смъртно бил  ранен и тогавашният софийски митрополит, който по пътя за София издъхнал край село Ярджиловци, а мястото и до днес се нарича Владишка падина.
Подпалените от османлиите пламъци  погълнали сградите и изпепелили иконите и безценната манастирска библиотека. Докъм средата на ХХ век на мястото, наричано Кръстато дубье, все още са стърчали руини. Сред тях се виждала църковната олтарна трапеза с изрязан на плота й равнораменен кръст с надпис в междурамията - IС ХР NИ KA, а също така и голям каменен кръст с надписи и декоративни елементи. Днес за кипелия на това място в миналото духовен живот говори само купчина едри камъни, вече почти напълно покрити от трева и храсти.

В народната памет битувала приказка, че  причината за разтурянето на манастира  било “омърсяването” му от вълчица,  която се окучила в сградите, но това е по-скоро само част от местния фолклор.

На сегашното  си място манастирът е възстановен преди около 200 години от хилендарски монаси, които при преминаването си през Църна гора открили по откровение свише заровеното аязмо и възобновили в близост до него  обителта.  Изграждането започва през 1814 г. и  продължава до 1822 г. В летописна бележка от  това време се споменава, че свещениците Игнатий и Здравко изпросват милостта на злокобния кърджалийски главатар Кара Фейзи, подарявайки му чифт волове. Това се потвърждава и  от каменния надпис над западната врата на църквата: „1814 знати се кога придоа попъ Игнатъ, попъ Заария при Кара Везя, та му се помолия заради монастиро, за святии чудотворцовъ и бесребрениковъ и придоа при славнаго кровавио и (харизаа) му чивъ биволе сосъ таками, сосъ чулъ…” .



Този паметен надпис и до днес стои над входа на манастирската църква (снимка: април 2011 г.)


По това време местните хора активно помагат на  манастира и постепенно той става привлекателно духовно и просветно средище за региона. Най-напред  още през 1817 г. е възстановено килийното училище, където  „деца от околността се учели на вяра, четмо и писмо, а някои от тях се подготвяли за свещеници”.

През  този период една от дейностите на манастира била преписването на жития и  съчинения на стари български писатели от Преслав, Охрид и Търново, което  допринесло значително за запазване на народностното самосъзнание.

През втората половина на XIX в. в килийното училище се преподават и светски  предмети от професионални учители: „Величко даскал, кой учеше деца у манастир на 1861 лето”. През различни периоди обителта е стопанисвана от български монаси и  свещеници от съседни села.

За домакинската работа и посрещането на многобройните поклонници помагат цивилни лица „магери, които са поставяни измежду намиращите се в манастира дяци, писци или даскали”.

Работата по стопанството е поверявана „на заможни първенци – епитропи, като чорбаджи Димитрия Игнатович от Брезник и чорбаджи Алекса Стефанов от Гигинци”.



В средата е ктиторът чорбаджи Алекси Стефанов (1775-1887) от с. Гигинци
Много селяни помагат в манастирското стопанство, но и монасите често ги подкрепят в тежки и неплодородни времена: „В сушавата 1843 г. жителите на три села, застрашени от гладна смърт, са били хранени изцяло от светата обител. В приписка магерът Ваклин отбелязва: „Тая година до месец август немà една капка дождо. До дека да расне берекето немà дожд, немà градини, немà трàва, немà жито пролетно, немà есеница, немà емиш; нищо, сал дренки и печурки – друго нищо“ .

В навечерието на по-големите църковни празници от всички околни селища са  пристигали мъже и жени, старци и деца; за всяко село е имало одая, в която посетителите да преспиват. Поклонници от близо и далеч се стичали към  Църногорската света обител за духовна полза и изпросване на здраве от светите братя Козма и Дамян. Случаите на изцеления не били рядкост и мнозина се връщали да благодарят на божиите угодници, като дарявали на тяхната обител имоти, пари и ценни вещи. Хора са идвали и за радостни поводи. запазен е спомен как гостите от село Слаковци, които "доодише, та седеше у големуту одаю, та играеше, та пропаде доле у зевникът".


Хоро в двора на манастира в началото на 30-те години на 20-ти век

Известно е, че Софийският митрополит  е имал обичай да ръкополага в  манастира свещениците за цялата околия. „Знати се кога дойде владиката Партени Пиротски у София, от София у Брезник та успопи многу попове у Софийско и у Брезничко и у Трънско, беше лето 1869 март”, разказва  приписка в стара  богослужебна книга.

В онова време манастирът е поддържал добри контакти със Света Гора. Доказателство за това е запазена печатна щампа на иконата на св. Богородица  „Ширшая небес”, купена през 1836 г.  В манастирския Требник от 1853 г. е записано:  „Да се знае кога аз, поп Андония, взех тоя требник от отчето Паомия от Света Гора и който знае да прочита това писмо, да помене отчето Паомия Илендарец”. По това време  манастирът притежава и множество руски и сръбски богослужебни книги, от които до 1969 г. са запазени едва около четиридесет.

Постепенно с усърдието на монасите се увеличават имотите на манастира. По-богатите и благочестиви родове от съседните села непрестанно правят дарения на манастира, като гигинския род Богослàви, който дарява значителен имот – гора и ливади над местността Куманов дол.
В цветущо състояние манастирът посреща деня, в който магерът Стоян Недялков записва на една от богослужебните книги: „1877 лето. Да се знае кога избегоя турци из България от руска сила и сръбска“.
Писателят Константин Еленков си спомня  разкази на неговия дядо, който знаел от  баща си, че като 15-годишно момче е принасял на Левски при отсядането му в този манастир.
Интересно е , че от свои ратайчета от Брезник писателят Иван  Вазов научил и написал затрогващата история на кърджалията Кара Фейзи, който започнал живота си злодейски, но го завършил като ктитор на Църногорския манастир и на много църкви в района.



Така е изглеждала сградата през 1962 г.


След Освобождението братството и местното население полагат още по-големи усилия за благоукрасяване на манастира. През 1881г. е направено разширение на източното крило, в което е предвидено допълнително място за приемане на гости и е изградена и фурна. На следващата година е ремонтирана сградата и е обновена вътрешността на монастирската църква „Св.св. Козма и Дамян“. За това  летописецът съобщава така: „1882 година месец марта 10 дан записувам това писмо знати се кога се прегражда царквата на манастиро на свети бесребреници. Майстор Никола от село Бегуновци, майстор Мана от Гигинци. Писец Куза Димитрович от село Гигинци, беше магер“. При това обновяване изцяло е подменена конструкцията на иконостаса, като са запазени много елементи от оригиналния, правен през втората половина на XVIII в. За този ремонт даряват средства хора от селата Гигинци, Кошарево, Ноевци, Богданов дол, Селищен дол, Калугерски чифлик и др.



На мястото на тази сграда сега се издига крилото с новия храм.


На една „Културна карта на Княжество България“ от 1908 г., съхраняваща се и до днес в  ъгъл на южното крило на Зографския манастир на Света гора, Църногорският манастир е показан като един от десетте най-значими български манастири по онова време.

През  1934 г. в манастира е поставен телефонен пост - удобство, което по онова време са имали само кметствата на селата. От 1935 до 1940 г. тук безплатно са почивали деца на бедни семейства от София и Перник. По решение на държавната власт през 1939 г. поделение на трудовите войски прокарва път от село Гигинци до манастира.

В годините на Втората световна  война светата обител  поема плащането на реквизициите, които селяните трябвало да дават за фронта. В манастирското стопанство „се отглеждали крави, овце, прасета, кокошки и пчелни кошери; обработвали се над 500 дка ниви"свидетелстват записки от онова време. Стопани и работници са били предимно хора от близките села.

Веднага след превратните събития от 9 септември 1944 г. духовните лица са отстранени от манастира. В обителта се разполагат партизани от Радомирския отряд, които държали под стража приближени на Двореца лица, по-първи хора от местното население и арестувани офицери от гарнизона на Пети конен полк от Брезник. Понякога били довеждани и концлагеристи от лагера край село  Богданов дол да секат дърва. Според свидетелства част от тях са зверски измъчвани и убивани без съд и присъда и набързо заравяни в близост до манастира. Две десетилетия след тези  събития, при поройни дъждове овчар от село Непразненци случайно открива кости на убитите и уведомява органите на властта. Предупреден е строго да не казва какво е видял, а милиционери идват и препогребват костите. Има идея на това място да се направи параклис, посветен на жертвите на "народната" власт.


При осъществяването на т. нар. "Царски проекти", някой беше
решил, че саморазрушаващият се манастир се нуждае от нещо като
караулка на входа




По-късно в годините тази власт прави от манастира и пионерски лагер, но за кратко. Забележително е, че въпреки настъпилото  войнстващо безбожие,  някои от ръководителите на летуващите в манастира деца  държали учениците задължително да участват в неделните и празничните църковни служби.
През 1960 г. духовните лица са принудени окончателно да напуснат обителта. Преди  това там за кратко  е имало и монахини под ръководството на дългогодишната  игуменка на Кладнишкия манастир "Св. Николай" легендарната монахиня Баба Павла. По това време ефимерий е свещеник Николай, изпратен тук, защото не се е ползвал с доверието на „народната” власт. Управител на стопанството е бил фабрикантът Максим Гуторанов. Отглеждани са 50-тина телета, овце, магарета. Над селото е имало малки дървени заслончета за сеното. В манастира се е правел много хубав кашкавал, пекъл се е и хляб на кръгли пити. Обителта е била все още в доста добро състояние и тук са идвали да почиват духовници от София. Имало е сутрини, в които са се пържили по 200-300 палачинки. Храмовият празник на 14 ноември (1 ноември сега) е  отбелязван особено тържествено.


Така изглеждаше манастирът преди Великден през  2005 г.

През 60-те и началото на 70-те години на 20-ти век Софийската света  митрополия отдава манастира и манастирските имоти  под наем. Арендаторите работели  манастирските земи и косели манастирските ливади, но се стига до там, че  в  манастирските сгради и даже в храма да гледат добитък.
Около 1962 г.  властите решават  всяка година на 2 май при манастира да се прави  народен събор. Повод е не църковен празник, а почивните дни около Деня на труда - 1 май. Хората от околните села се стичали по манастирските ливади и мнозина от тях намирали буренясалата пътека към храма, за да запалят свещ и да потърсят Божията закрила.   




Защо манастирът е Църногорски?


Планината, в която се намира манастирът на светите безсребърници Козма и Дамян  се казва Черна гора. Местните й викат Църна гора.  Може би защото някога е имало вековна гора по тая планина и горските усои са били тъмни и черни, но според друго предание местността е наречена така заради големия брой монаси, които я населявали. Толкоз много били черноризците, че от тях планината изглеждала черна. В годините на войнстващо безбожие наред с материалното опустошаване, светата обител е  ограбена и духовно.  Прави се опит да бъде лишена от нейното силно влияние над околното население и затова е подложена на  омаловажаване и забвение. Един от начините  за това се оказва и преднамерената замяна на историческото име на манастира „Църногорски”  с наименованието „Гигински” по името на близкото село Гигинци. Но  по-права линия съвсем  близо са и селата Ноевци и Непразненци, затова  не е коректно да се дава предимство само на едно от близките населени места.
С промяната на името се цели светлите спомени за някогашното процъфтяващо духовно огнище, които много хора от по-възрастното поколение в Пернишко, Радомирско и Брезнишко носят в сърцата си и предават на по-младите, да бъдат отнесени към някакъв вече забравен и като че несъществуващ манастир, а не към възстановената света  обител, наричана със сравнително ново и не дотам познато за местните хора име – „Гигински манастир”.
В историческите извори и  запазените документи,  върху географски карти и на отпечатъка от някогашния манастирски печат манастирът е изписан като Църногорски. Това е  единствено правилното и исторически обосновано наименование на манастира и според  единодушното мнение  на специалисти и краеведи. 




В сърцето на Граово



В сърцето на Граово - така местните хора определят местоположението на Църногорската света обител. Точно с това име, неслучайно  беше наречен и нов масов народен събор, състоял се за първи път през  2018 година по околните манастирски ливади. Църногорският манастир наистина е в сърцето на Граово и манастирските ливади наистина са прекрасно място за народно веселие. Хората от област Перник и в частност граовците заслужават да имат такъв голям народен фолклорен празник, за да си спомнят и покажат своите ценности.
Те,  граовците са малко особен народ. Различна им е  носията  - мъжете били пременени  в бели дрехи – ментета и беневреци и затова били наречени  белодрешковци.  Жените били с богато украсени литаци и големи хубавици. Говорът им също си има специфика, а песните им са уникални и по мелодия, и по начин на пеене и по съдържание, особено когато  разказват за легендарния герой Марко Кралевити- това са марковите "марковски" песни.
Самото Граово е особена област, защото навсякъде има по един обособен и утвърден център, а тука са два. В по-далечните времена по-важното селище е било  Брезник, а после, особено след като отворили мините за въглища, Перник превзел първенството. Така сега двата града са центрове на Граово.
Ако ги питате граовците, те ще ви кажат, че Граово си е Граово от памтивека и всеки ще се опита по негов си начин да обясни името на покрайнината. Учените припомнят,  че по тези земи някога живеело тракийското племе “агриани” и от там е името на областта. Има версии, че названието  идва от латинското "аграрио", което означавало “обработвам земя” или от  гръцкото “граоро”, което пък значи  "гъсти гори".
Едно от най-любимите обяснения е свързано с хорото. Много сме играорци, ще ви каже  граовецът и  е прав,  защото само в селото  Витановци знаели по петдесет стъпки (“фатки”) на граовското или селското хоро, а дивотинци си имат свое, дивотинско  хоро и стъпките му са кодирани в гена на хората с корени от това село. Та  от играорци е станало Граово.
Най-много са тези, които търсят обяснението от това, че по тези места се е сеело много грах и  от там – Грахово и Граово. В по-старите книги тая историко-географска и етнографска област така е и записана – като Грахово. Иначе етнолозите, още по времето като били етнографи,  са решили, че Граово, колкото и да е  самобитно,  все пак е част от Шоплука. Шопи има на много места: в софийско са  “полянци”, в  трънско  - “знеполци”, в пиротско и нишко  - “нишавци”, в  годечко и искрецко - планинци”. На Радомирското поле му викат Мрака, а местните жители са “мраканци”. В  дупнишко  са “кекавци”, в  кюстендилско  шопите са  “потурнаци” или „скачкарье”, в  самоковско -  “кусаци”, в берковско  - “торлаци”, в  новоселско  - шаранодрешковци”. „Граовци”  са само в пернишко и брезнишко.
Някога в миналото старите граовци  са си устройвали срещи на родовете, всяко село е имало тачен светия и на неговия празник е вдигало събор с много веселба. По мегданите са се виели хора по няколко кръга. Местните хора с многолюдни фамилии  са си  общували и са се обичали.  И така от памти века, а  в това винаги са присъствали църквата, вярата и Господ  като неразделна част от същината на българина, защото човек без своята вяра е като половин човек.

В сърцето на Граово - така местните определят местоположението на Църногорския манастир. 

Миналото на Граово е магическо, изпълнено с тайнствени легенди и предания. Истина и измислица  са така преплетени,  че действителното се губи някъде, незнайно къде. Вече е само предание легендарният Бреза манастир край Брезник, който имал седем престола. Чудни легенди се носят за кръвожадния кърджалия Кара Фейзи, извършил много золуми по Граово и Знеполе, но Бог му пратил знак да се поправи и той от разрушител на църкви и манастири станал техен благодетел. Чак до там, че дарил лични пари за възраждането на Църногорската света обител в началото на 19-ти век.
Когато през Граово минал Константин  Иречек видял  граовци така: “ Жителите по носия и външност съвършено приличат на шопите от Софийското поле, на които казват “полци”, но наречието им се приближава към трънското; едва в Мещица под Люлин почват формите на софийските говори... Покрайнината е по-богата от Висок, Царибродско, Бурел и Знеполе. Голяма пречка е липсата на гора; хляб и тухли пекат на сламен огън. Самото население е съвършено друго от туй в планините, от които идвам  (Трънско – б. авт.). Лицата на жителите са груби и тъпи, а техният духовен живот - много ограничен; на работа в чужбина не ходят, малцина от тях са виждали Трън или София, а по отношение на училищата са много лениви. Техният домашен живот е малко утешителен. Познати са като кавгаджии и пияници...”
„По онова време, около  1883 г.  граовци наистина не пътуват като знеполци и мрачани, но пък за какво да го правят, като всички големи пътища минавали през Граово. Чужденците минават от тук и граовци все едно са били по други земи. Стоят си в къщи, обработват земята и чакат чуждият свят да дойде при тях. И той идва. След 1878 г. отваря врати Мини Перник и граовци, нали обичали и обичат да се имат със земята, влизат в снагата й да добиват въглища. После и машиностроители, и металурзи стават, но пъпната връв със земята не искат да скъсват. Работници са, но си остават земеделци. И до днес граовци продължават да са най-добрите игроорци, сладкогласни певци на “маркови” песни, добри стопани”, коментира сега един от най-добрите изследователи на Граово  - историкът Симеон Мильов и допълва: „И продължават да пият  и да се веселят юнашки”. Ето за това е и Църногорският събор "В сърцето на Граово".


 
Църногорският събор "В сърцето на Граово" събира млади и стари и в светата обител. 



Няма коментари:

Публикуване на коментар