04 март 2014

Как Радомир стана Бозенбург

Единствената в света скулптурна фигура на божаджията, дело на проф. Евгени Кузманов
Планирали бузопровод от Радомир до София












Едно време, когато бозаджийството било широко развит занаят в Радомир и цяло Радомирско, имало планове да се направи бузопровод до София. Кой точно е дал тая идея не е съвсем ясно, но не е изключено това да е било предизборно обещание я на някой кандидат за депутатин, я на някой мераклия да го изберат за кмет на градчето. Тогава на Радомир почнали да му викат Бузенбург и от само себе си се утвърдил като безспорна столица на бозата.

В нови времена местен управник искаше да прави Фестивал на бозата. Тази идея на кмета на общината Златко Стойчев, вече покойник, си остана само мечта, но затова пък по негово време Радомир се сдоби с единствената в света скулптурна фигура на божаджията, дело на проф. Евгени Кузманов, и той радомирец.

Хората я приемат като паметник на ония свои земляци, които в началото на 20 век утвърдили бозаджийството като непреходна слава на Радомир. През годините на социализма имаше опит градът да стане родната Мека на тежкото машиностроене и черната металургия, но опитът изтрая за кратко. И макар традиционната българска закуска „баничка с боза” в съвремието да не остана така уважавана, както е шопската салатка с ракийка, и до днес бозата остава запазена марка за Радомир, а зевзеците проверяват дали едната ръка на радомирци не е по-дълга от другата, разтеглена от носенето на тежките гюмове с боза из цялата страна.

В детските спомени на по-възрастните българи още живее човекът с метален гюм в едната ръка и алуминиево канче в другата, който върви по улицата и вика „Бозаджиятааа...Медена бозааа...”. Много от бозаджиите били албанци и още се спори дали радомирската или албанската боза била по-майсторска. Но и в Радомир също е имало албанци бозаджии. Разказват, че последният бил някой си Али Сербез, чието потомство днес живеело в турския град Измир. А градска легенда твърди, че разцветът на бозаджийството в Радомир настъпил след войнишкия бунт през 1918 г. Тогава разбили интендантските складове на радомирската гара и за една седмица разграбили захарта и брашното.

Правенето на боза било печеливша работа, но и много трудоемка. Първо се приготвял квас от пшеничено брашно, размито с вода до получаването на гъста каша. Сместа се покривала с топла кърпа и престоявала около 12 часа. Когато се появявали мехурчета се доливала вряща вода. Хубавата боза ставала от просено брашно, но се правела и от ръжено, а за разкош се прибавяло и малко пшеничено. Брашната разбърквали с хладка вода и я оставяли да ври на слаб огън, като бъркали непрекъснато, докато се сгъсти. Сварената смес изсипвали в дървено корито да изстине до стайна температура и тогава добавяли кваса. Разбърквали отново и я оставяли за половин денонощие да престои и вкисне леко. Тогава добавяли студена вода, прецеждали сместа и накрая подслаждали бозата. Първите бозаджии произвеждали бозата без захар. За производството се използвали бакърени казани от 100-150 литра, корито за изстудяване и вкисване на кашата, наричано текме, дървена бъркалка с бакърен накрайник – кюския, каца за прецедената каша, дълбоко сито и дървена или метална решетка -пармак. За разносната продажба на бозата били необходими дървени или метални гюмове и канчета, които се носели на колан - силях .

Корените на слуха за бузопровода от Радомир до София са от около 30-те години на миналия век, когато пак имало голяма икономическа криза, но нямало еврофондове и така идеята пропаднала. Сега радомирската боза се прави в цех с модерни автоклави в близкото до столицата на бозата село Долни Раковец, а тайната на вкуса й е в местната минерлана вода, с която се разрежда кашата от брашна. Местните поддържат традицията на занаята и преданията, че за мъжете бозата е като афродизиак и е полезна за мъжкото достойнство, а на дамите може да послужи вместо силиконови импланти за увеличаване на гръдната обиколка и за повече мляко на майките кърмачки. Преди години бозата се добавяла за здравина и към боята, с която масово се варосвали стените, но днес за това се използва латекс, а бузопроводът е само шега, осъвременена с крайни точки не само до София, а и към други европейски стоолици. Защото ако някога сър Уинстън Чърчил прозрял, че Ориентът започва от там, където се пие боза и тоалетните миришат, то сега бозата си е европейско питие, макар и със затихнала слава.

Няма коментари:

Публикуване на коментар