09 април 2016

Владимир Димитров Майстора

През 30-те години на ХХ век село Дивля, сега в община Земен, а тогава - Радомирско,  било дивна община. През 30-те години на ХХ век държавата имала такава система - да се създават образцови  селища за пример. За това помагала и Американската близкоизточна фондация, чийто представител Фелдман в Дивля наричали Вуйчото от Америка. А фондацията давала пари  за повишаване на битовата култура на населението и за благоустройването на селището. Всичко това ми се стори много интересно и започнах проучване по стари документи и публикации. Така попаднах на книгата на Константин Еленков "Нова книга за Майстора" (2003). И понеже от 3 март насам вестник "Стандарт" прави приложение наречено "Моята България" ми се стори за уместно да се опитам да направя една страница за Владимир Димитров Майстора. Първоначално възнамерявах с помощта на Константин Еленков да разкажа за моделите на Майстора от Дивля, както го е направил той в книгата си, но в по-кратък вариант. После видях, че в интернет се тиражира биографията на Майстора с много малко разлика в детайлите, т. е. повторена с "копи-пейст", както  и две "жълти" твърдения, които не почиват на реални факти и поради това, а и заради уважение и преклонение пред великия несравним, недостижим и свят български творец няма да цитирам. Е,  ето какво се получи в опита да съставя и свой разказ за Майстора:


В обувките на Майстора

Он така го е наредил обичал да казва Рисовачо Владе . На моделите плащал и подарявал картини, за децата винаги имал бонбони, а на босите си давал обущата



Колкото и да е далече от галериите и художниците, вероятно всеки българин има някаква своя представа за Майстора. Така е и защото не много отдавна от кориците на читанките и христоматиите грееха неговите мадони на фона на плодородието на българската земя. В съзнанието лесно се появява и богоподобният му образ на сух, аскетичен мъж с достолепна брада. По някакъв необясним начин художникът е закодиран в българската същност и е заел неотменимо място в националния ни ген. Съвременниците му са запазили спомени, изкуствоведи са опитали да обясняват неподражаемия му художествен свят, публицисти са разказвали за моделите му и сякаш всичко се знае за този най-разпознаваем български художник.



„Он така го е наредил”, казвал и за природата, и за картините си. В разговор с всеки, употребявал обръщението „Майсторе” и така то станало част от името му още когато бил студент. Знае се, че Майстора не е слагал нито подпис, нито заглавие на картините си. Винаги плащал на моделите си, а често им подарявал копие от картината, която правел за себе си. На благодетелите си – американецът Джон Оливър Крейн, а по късно и българското Министерство на просвещението, надлежно давал всички нарисувани картини. Дълговете си плащал редовно, не обичал да е богат. Обичал да странства не само географски, но и във времето и пространството и не само физически, но и с духа си, за да премери сили с великите в Париж, Рим, Неапол, Венеция, Лондон, Дрезден, Мюнхен, Прага, Америка. Рисувал из селата по поречието на Струма, Шишманица, каквото е общото име на местата, свързани с битките със сърбите през 1356 г. на цар Иван Шишман, че даже и в трънските села.
Моралът бил над всичко за Майстора. Той смятал, че изкуството е свещенодействие. „Без дух може ли да се върши работа? Не може да се построи общество без дух и вяра ...", казал веднъж той. И даже когато рисува само цвете, то пак е свързано с идеята за вечния живот. Вярва в доброто, следва стъпките на Христа и в последния си миг изповяда, че душата му е безсмъртна.
Неговото верую е, че "живописната творба има две точки: естетическа и етическа - да усъвършенства вкуса ни, та да станем чрез нея естети и да добие по човечни качества, да знаем какво да вършим и какво да не вършим".
На децата раздавал скъпи бонбони, на моделите – също, за да не заспят докато ги рисува. Помнят се много случаи, когато при вида на бос бедняк Майстора свалял обувките си и ги подарявал досущ като св. Йоан Кронщадски, за когото било обичайно вечер да се прибира в дома си без обувки или връхна дреха. Но колкото са познати картините му, толкова празноти има в житието и страданията му, които трябва да се знаят като на свят, ако не в друго, то в българското народно изкуство човек.


Художникът се ражда на 1 февруари 1882 г. в село Фролош, Дупнишко. Родителите му са бежанци от македонското село Магарево край Битоля и през 1889 г. семейството им се преселва в Кюстендил, където Майстора завършва втори прогимназиален клас. Недоучил заради недоимъка, Ладе се хваща да работи - продава вестници, 15-годишен прислужва в софийска гостилница, откъдето го връщат на майка му тежко болен от коремен тиф и едва оживял става помощник-бояджия. Накрая, макар и още момче, заради красивия си почерк става писар в Окръжния съд в Кюстендил, където прекарва следващите пет години. През това време дарованието и призванието на художник не го оставят намира и той рисува на всяко свободно място, че и по съдебните тефтери. Това не остава незабелязано и по инициатива на няколко адвокати и съдии, сред които съдията Никола Чехларов, на 11 май 1903 г. в гимнастическия салон на Педагогическото училище в Кюстендил е открита първата изложба с негови рисунки. Местният вестник „Изгрев” отбелязва това събитие с показване на „произведенията на самоука-рисувач г. Вл. Димитров, писар в местния окръжен съд. Както от разните портрети, така и от най-дребните работи (скици, етюди, драски и пр.) ясно изпъква, че г-н Димитров има и то немалък талант... Тоя доморасъл художник е свършил само II клас и е напуснал училище поради сиромашия. Изложбата бе уредена по инициатива на неколцина граждани, които възнамеряват да издържат г. Димитрова в Соф. рисувално училище, с което безспорно принасят истинска услуга на българското изкуство, защото при едно правилно и системно специално образование г-н Димитров би станал един рядък художник.“ Дописката е от 17 май 1903 г. и се оказва пророческа.
И наистина, с доброволно събраните средства от оценилите таланта му кюстендилци той стига пеш в София и учи в Художественото индустриално училище като извънреден ученик при проф. Жеко Спиридонов, проф. Антон Митов, проф. Иван Мърквичка. В своя начален период рисува главно портрети и пейзажи . Отличен студент, активно участва в училищните конкурси и често ги печели с награди.
Един от основните сюжет в картините си, с важен философски подтекст, Майстора носи още от своите първи 7 години в родното си село. Там баща му бил селски пъдар и веднъж двамата обикаляли из селото и полето. По небето пъплели тежки градоносни облаци, готови всеки момент да плиснат. На този фон видели белееща се фигура на самотна жена, която бързала да ожъне нивата си. Бащата вдигнал пушката и стрелял в свъсеното небе, за да помогне на закъснялата жетварка. „ Този гръм като че ли разтвори небесата …“, си спомня много след това Майстора пред своя приятел проф. Асен Василев. „Майстора не можеше да се отърве от този спомен до края на живота си”, свидетелства той и цитира точно неговите думи: „Тогава като че ли за първи път пред мен се откри всемирът и нищожеството на човека, а бурята - това са тежестите на живота.”
Баща му Димитър умира, когато Майстора е студент, а година по-късно художникът печели конкурс и със спестени пари посещава Одеса, Киев, Москва, Петербург, апо-късно и Венеция. След като завършва с отличие рисувалното училище през 1910 г. отново е на път – Венеция, Флоренция, Рим и Неапол.
На следващата година Майстора отказва да замине на специализация на Запад и е назначен като учител по краснопис и физкултура в Свищов, а през това време избухват войните - Балканска, Междусъюзническа и Първата световна. И Майстора става художник в състава на Рилската дивизия на българската армия и в редица картини отразява българското участие в тези войни и живота на фронта .
След войните се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство. По този повод приятелят му проф. Ас Василев казва: „Беше ходил в чужди галерии и беше схванал вече големите противоречия между акадамечиския труд и неговите лични новозародили се идеи” . През 1922 излага картини от цикъла си "Жътва". През 1923 г. работи и в Италия, където се запознава с благодетеля си Джон Крейн. На другата година пътува до Ню Йорк, където престоява само два месеца и се връща подтиснат и болен от ... „страхове и чувства”. Отношенията с Джон Крейн, който е платил 300 000 лева за римската му изложба, уговаря в Прага.

Около 1951 г. художникът си прави снимка за спомен със своите модели , слага фотографиите в рамки и подарява по една на всяка от момите.
От около 1924 се установява като за постоянно в кюстендилското село Шишковци, където и днес го почитат – с паметник, който се наложи да бъде възстановяван след брутална кражба и нарязване на бронзовата фигура на 18 парчета, с музей, в който се пазят лични вещи на Майстора, с публични събития в памет на Рисовачо Ладе, както го наричали местните. През това време заминава за Цариград и там в продължение на седем месеца рисува прочутата "цариградска серия". Част от картините довършва в София, а после я предава на Джон Крейн, но така и заради настъпилата икономическа криза двамата прекратяват договора си.

 Слава, Драга, Миланка, Стания, и Маца  и петте от радомирското село Дивля в картината „Девойки” (Композиция от 1930 г.)  

През 1930 г. от Министерството на просвещението го назначават като учител с уговорката да рисува за ведомството. В доклади много стриктно художникът отчита работата си. Най-напред обикаля цяла България, а впоследствие се движи главно в Шишковци, Дивля, Земен, Жабляно, Калище. Като обикаля селата в Кюстендилско, Трънско, Радомирско, по собствените му думи изучава и рисува българските типове и нрави. Около 130 платна влизат в депата на министерството, Националната художествена галерия и Етнографския музей.
Майстора умира на 29 септември 1960г. в столичната болница ИСУЛ в ръцете на своята племеница Донка Паприкова - българската Майка Тереза, която направи в София за тежко болни хора "Хоспис Милосърдие" през 90-те години на ХХ век, а жена не е имал, както твърдят през последните години жълти писания. Отива си скромен и смирен, но като всепризнат майстор в изобразителното изкуство, самобитен, уникален, мащабен. Творчеството му е получило оценка като едно от най-оригиналните и значими явления в изкуството на 20 век-оригинално по стилистика и национално по дух, с всеобхватен хуманизъм.


Нарисувал портрет на трънчанин


Наред с момите и невестите в носии – българските мадони на Майстора, са познати и направени от Майстора няколко портрети на мъже. Един от тях, почти неизвестен е на Симо Лазаров от трънското село Цегриловци. За него се споменава в доклад до Министерството на просвещението от 1938 г. Симо е почти набор на Майстора и двамата вероятно се знаели от времето, когато трънчанинът завършил педагогическото училище в Кюстендил, а тъкмо там, в гимнастическия салон била и първата изложба на „самоука-художник”. Симо бил директор на прогимназията в село Реяновци, когато една мома от селото отказала на Майстора да я рисува. „Абе, Симо, тебе ще рисувам.”, рекъл художникът и така се появил портрета. За това разказват снахата на Симо Ангелина Керелезова и внучката Вера пред Константин Еленков, автор на „Нова книга за Майстора”, в която обстойно се разказва как и кого Майстора е рисувал в родното му село Дивля. Освен моделите на Майстора от Дивля Константин Еленков познава и се среща лично и с други от рисуваните от художника жени. Като орач на браздата Майстора обичал да казва: Ако че ми Бог поможе...", впечтлява се от разказите им той.

На снимката:  Малко познатият  портрет на Симо Лазаров от трънското село Цегриловци, рисуван от Майстора през 1938 г. (предоставена от Константин Еленков)

Реди изложба в Дивля


„Жетварка”, „Моми”, „Хоро”, „Невеста”, „Момиче” са част от картините, които Майстора направил в Дивля. Нарисувал и портрет на заслужилия към просветното дело най-стар учител, а на Илинден през 1930 г. , когато ставал съборът на селото, устройва изложба от всички работи, които е направил там. Вернисажът е на открито на едно място, където имало хан, дарак и тепавица, от които сега има само жалки руини. От платната гледали сестрите Миланка и Маца Трайкови, Слава Аначкова, Стания, баба Митра, Драга Котева (Божурина), баба на именитата от близкото минало волейболистка Цветана Божурина, че и много други дивлянски моми – някои красавици, а други минавали за грозновати, но на портрети на майстори всички били прекрасни.

На снимката: Руините на дарак и тепавица в село Дивля, където Майстора подредил изложба от работите си на Илинден през 1930 г. (предоставена от Константин Еленков)


Къщата в Дивля, където художникът отсядал  при посещенията си между 1925 и 1937 г. (предоставена от Константин Еленков)
Майстора си подарявал обувките

За това как майстора си подарявал обуките си спомня Евга Димитрова - една от неговите моделки от село Шишковци. Калта била до колене и децата ходели до селското школо с щулци (кокили ). Според тогавашната мода Майстора носел върху обувките си гумени галоши. Покрай него минало цигане, което газело босо в калта. Майстора събул галошите си и му ги дал. Оти, Майсторе му ги даде?, попитали го хората. Па оти да не ги дадем, зер я че носим два чифта, а оно нема да има ни един. Кога има пари - има, кога нема - нема, отвърнал простичко Майстора. Случката е разказана в книгата "С Майстора в рая" на Владимир Алексов, където има още един подобен и много по-любопитен случай. Веднъж Майстора си тръгнал от Кюстендил за Шишковци с влак. на гарата съгледал облечен в дрипи носач. Спрял се и го заприказвал. Попитал го защо е толкова лошо облечен и не му ли е студено. Човекът разказал чистосърдечно тъжната си орисия. Имал кон и каруца, с които работели изхранвал многолюдното си семейство. В началото на зимата обаче конят се разболял и умрял. Майстора се трогнал и му дал всичките пари, които имал в себе си. Дано ти стигнат да си купиш и кон, и каруца, извинявайки се казал на човека художника. но като се качвал във влака се досетил нещо и пак привикал човека: Ей, майсторе, я ела., Бедният носач се усъмнил, че брадатият чудак ще си поиска парите, но отишъл при него. Художникът го завел до влака качил се във вагона, изул си обувките и му ги дал. Вземи и ги носи със здраве, рекъл, а човека се възпротивил: Но как така, ти бос ли ще ходиш. Във влака е топло, а аз живея близо до гарата, отвърнал Майстора и помахал за сбогом.


Ех да можеха съвременните творци и всички българи "да влязат в обувките на Майстора", си казват днес хора които знаят и помнят тези случки.


 Константин Еленков с  рисуваната от Майстора Тодорка от село Невестино.  Снимка Росен Елезов, предоставена от Константин Еленков

1 коментар:

  1. МНОГО ДОБРО НАЧИНАНИЕ! МНОГО СЕ "ПРОБВАТ" НА ТАЯ ТЕМА НО ЯВНО ЗА РУМИ БОРИСОВА ТОВА Е НЕ САМО ТЕМА!...ПОЗДРАВЛЕНИЯ!

    ОтговорИзтриване