По Сурва злото се напомни… Животът продължава

Като наближи Васильовден по старому, по пернишките села настъпва небивало през другите дни на годината оживление. Тогава – на 13 срещу 14 януари през нощта е Сурова. Сега на празника незнайно защо му викат Сурва, като изпускат така характерното за пернишкия говор „О”. Мъже, а през последните 15-20 години и много деца и жени се маскират на какви ли не персонажи от битието и света на тъмните сили и тръгват да гонят злото. Или поне такава е традицията и така се казва.

Тази година обаче тъкмо по СурОва злото се напомни по зловещ, суров начин. На 12 януари, в навечерието на празника по пернишките села, беше открито заровено в земята голо тялото на 17-тодишно момиче от Перник. Малко преди да навърши 18, таекоундистката Мирослава Николова изчезна след тренировка. Повече от два месеца беше издирвана с надеждата, че ще се намери жива и здрава. И тъкмо преди дните, в които уж гоним злото, избухна новината, че е била отвлечена заради пари и убита по зверски начин. Новината се допълни и с информация за двама заподозрени за престъплението – 36-годишният Стойчо Стоев – Чочо, който още в същия ден по информация от МВР се самоуби при оглед на дома му в присъствието спец. ченгета, а другият – Марио Любенов, се оказа с тежко психическо заболяване, което обаче трябва да се докаже, защото според всички, които го познават, не изглеждал луд.

Новината стана още по-зловеща заради разноговоренето на всички хора, занимавали се с разследването на трагедията. Появиха се редица въпроси и съмнения спрямо версията, тиражирана от МВР и негови служители на различни нива. И опитът на журналисти да уеднаквят сценария не отговори на всички увиснали въпроси. Сол в раната сипа и премиерът Бойко Борисов с непремерена реплика за награда от пържолки за служебното куче, открило тялото. Политици от различни по цвят политически сили надигнаха глас за оставки и трагедията съвсем основателно придоби и политически характер, защото очевидно нещо в работата на МВР явно не е наред - въпреки самохваленето, крайният резултат не е добър. Злото шества по земите ни с пълна сила. И няма страх от Бога.

В официално тиражираните версии по случая Мирослава хората съзират липса на логика и явни противоречия. Премиерът се издъни с репликата си за пържолките. Независимо, че поиска „хиляди” извинения, после той продължи да настоява близките на жертвите да се извиняват на МВР, че не осигурило сигурността на близките им. Всичко това и основно липсата на справедливост, кара хората да се противопоставят на света, в който живеем.

По тази и по други, разбира се, причини след СурОвата по селата и преди традиционния фестивал на маскарадните игри, който се прави в Перник в края на януари вече всяка година след 2008-а, в интернет пространството се надигнаха гласове фестивалът Сурва през 2012 година да се отмени в памет на отвлечената и веднага след това убита Мирослава.

Като им се иска на хората абсурдът, в който живеем и който е около нас, да се промени, се стигна до там да се настоява и да се откажем от традицията, каквато е фестивалът Сурва.

Добре, тази година фестивал няма да има! И какво от това? Ще станем богобоязливи?

Та нали като се разказва за обичая все това се повтаря, че се гони злото. А какво? То все си остава. Колкото повече го гонят с хлопки, страшни маски, огньове, невъобразим шум и обилни количества алкохол, толкова повече то – злото, сякаш не си отива.

Хората си отиват. Мирослава я няма, Бог да я прости.

Злото, но и традицията остават. От години едва ли някой вярва, че сурвакарите и фестивалът гонят злото. Всичко това отдавна се е превърнало в едно простонародно шоу, което само осмива живата около нас.

В памет на жертвата, в памет на мъртвите (Царство им Небесно), по-добре е да покажем пародията на живота около нас чрез традицията, завещана ни от дедите.

Животът продължава!




Както всяка година от незапомнени времена и през 2012-та в нощта на 13 срещу 14 януари в селата по цяло Пернишко тръгнаха сурвакарите. Вълшебната нощ изживяха хората и техните гости в десетки села в района. Проглушителeн звън на хиляди тежки звънци, стотици факли и хора със страшни маски погнаха злото. Гориха го по огньовете на мегданите. Тази година обаче, тъкмо защото то – злото, се напомни по зловещ начин, СурОвата по селата започна с памет за Мирослава.



Игрите започнаха в село Богданов дол където кметът Кирчо Кирилов прикани маскирани и гости да сведат глава в памет на убитото момиче.
„Нека никога на територията на община Перник, на територията на нашите градове и села , няма случаи, като този на Мирослава, които да пълнят със сълзи очите на майките. Нека има радост и усмивки на лицата на младите хора и на децата”, каза кметът на община Перник Росица Янакиева, която и тази година направи традиционна обиколка из селата по СурОва.



Заедно с кмета бяха и нейните заместници Илинка Никифорова и д-р Симеон Василев. Този път водач на официалните лица беше експертът по разузнавателна защита на икономиката проф. Стефан Николов, който доскоро работеше в ЕПУ. През 60-години на миналия век неговата кариера започнала в Елов дол, където бил комсомолски секретар, но той предпочете да обясни, че бил обществено-политически работник.
Шоуто по селата си беше като всяка година.



По мегданите пламваха огньовете. Срещаха се групи от различни села. Майки, баби и най-често дядовци водеха за ръчица невръстни маскирани дечица. В Богданов дол сред предрешените беше и 2-годишния Димитър, който си е направо ветеран, защото още на 11 месеца получи медал от пернишкия фестивал.



В Габров дол част от сценария на шоуто включва даже предаване на традицията от възрастните сурвакари на детската група, а тя е по-многобройна от постоянните жители на селото.




В Елов дол от няколко години неизменна част от СурОва са двама столични журналисти – Руслан Йорданов от „Стандарт” и Александър Симов от „Дума”. „Те са ми наследство от брат ми.”, представя ги сестрата на отишлия си без време от този свят непоправим веселяк Пламен Първанов – Пандо, който беше душата на веселбата по СурОва в Елов дол.


Както и предишни години, в Габров дол Сурва беше грандиозен спектакъл заради участието на Майсторите на танца, които пък разиграха характерната сватба.



Сигурно през годините са употребени всичките думи, с които се разказва за Сурва и сурвакарските игри по селата. Едва ли някой вярва, че това е начинът, по който се гони злото, защото то остава. Съвременната Сурва пази традицията и е само един спектакъл – пародия на живота около нас. Участниците се самоорганизират и си правят майтапи с всичко, което ни заобикаля – доктора, попа и задължително полицая.



В Елов дол от години ролята на полицай се възлага на един и същи човек. Представителят на закона винаги е с начернено лице, с обилно боядисан в червено нос и уши и най-нагло изнудва всички, които минават по пътя да си плащат такса. Той е въоръжен с милиционерска палка и има свирка с формата на фалос. Казва се Радослав Петров и споделя:.”Не дават да ходим друг. Полицай и това е”.


Случайно обаче Цветан Цветанов се казва най-високият тъпанджия. Висок е 198 см, живее в Перник, но като дойде Сурва е с групата на Беренде.





Винаги край суроваскариете има поп, който също не е пощаден от черната ирония на празнуващите. Попът залита, пръска с вода всички, псува наляво и надясно, а функцията му в карнавала е особено важна, защото той трябва да венчае младоженците.



Неизменна част от СурОва из Пернишко е една голяма пародия на сватба с младоженец и булка. От джоба на кожуха на младоженята обикновено стърчи полупразно шише, чието съдържание е огнена течност. Тя се приема не за друго, а като вътрешно средство за сгряване и добро настроение. Булката задължително трябва да я пишем с кавички, защото тя също е мъж, но облечен в булчинска рокля. Невероятно красива булка тази година беше Радослав – с руси букли и вувузела.

Тези маскирани човеци и много други като тях са истинските герои на СурОва. Заради тях и за всички, на които традицията е в сърцата и в кръвта им маскарадният фестивал го има. Всяка година организаторите търсят съвременните му измерения. Все повече и хората от бизнеса намират своите ниши в него, за да стане традицията част от туристическата индустрия. Моята мечта е фестивалът да се пренесе по селата, където му е мястото, а в центъра на Перник да се пренася не всяка година по еден и същи начин.

Хайде сега наздраве! Излезте да аплодирате маскираните герои, които на 28 и 29 януари ще дефилират по площада в Перник. Това е техният и нашият начин поне за ден да забравим за злото.



И до догодина, пак да се посмеем на живота си! Животът продължава…

По Сурва с кмета

За Сурва от години кметът на Перник, който и да е той, прави почетен тур в няколко села, където се вдига шумния празник. Прието е за журналята, между които и моята скромна милост, да се организира транспорт с цел улесняването на писането на репортажи и рекламиране на празника. От години колегите все разказват преживелици и приключения от това пътуване. Аз обаче съм с тях само за втори път.

И тая година на 13-ти, към 6 часа вечерта се натоварихме и потелихме. С нас беше и медийния консултант на общината Ани Скримова. Тя си призна, че отива на празника по селата за първи път, а по пътя се роди и каламбур. Някой попита дали догодина същият кмет ще ходи по селата. Ани отговори – зависи кой ще му прави предизборната кампания тази година.

Първата спирка беше в Люлин. Оказа се, че досега това село не е било включвано в кметския тур. Така и ни обясниха защо тръгваме от тука, но колкото на шега, толкова и наистина си помислихме, че причината е друга. Настоящият кмет на Перник Росица Янакиева има къща в селото и това е известно. Имотът е наследствен, купен е от нейния баща още навремето и сега се ползва от нейното семейство. Нормално е да имаш сантимент към мястото, където е селската ти къща, пък било то и да се кмет.

Янакиева пристигна навреме. Идваше от важно с събитие. Същият следобед беше Вожурище, за да подпише споразумение за създаване на сдружение между общините в Софийския регион, с което по-лесно ще се печелят големи проекти. С нея по Сурва беше и красивата й дъщеря Александра. Внучката Росита не я бяха взели, останала при другата баба.


В Люлин всичко си беше както си му е редът. Площадът пред читалището - пълен с народ. Сурвакарската група загрява с похлопванията на звънците, а публиката отпива сладко от шишенцата, които носи. Спретнатият кмет Илчо беше помислил за всичко. И тържеството лумна. Групата сурвакари дойде от страничната улица. Площадът и цялото село се изпълниха с грохота на звънците. Запалиха ритуалния огън. Изви се сурвакарското хоро под съпровода на хлопатарите.


Най-интересен от всички сякаш беше Бойко. Но не премиерът. Нито болюбашията на люлинската група, който носи това име, води групата от 13 години, а с нея е още от малко дете.







Най интересен беше нагиздения в парцален костюм Бойко на 2 години с две звънчета – сурвакарчето с близалката. Кръстен бил на дядо си и като него влиза при сурвакарите съвсем невръстен. И докато големите му колеги колчем към тях се насочеше фотоапарат, с удоволствие позираха, малкият Бойко се въртеше като пумпал и беше много трудно да бъде сниман.

С групата беше и 5-годишният Иво Георгиев. Той имаше вече 5 звънчета. От две години го слагат в костюм. Бил само на 9 месеца, когато татко му Ивайло го взел в групата. И той от малък друса звънците. Работи като началник смяна в Мини Открит въгледобив – типично за Перник хем миньор, хем сурвакар.



В традицията са вече и по-големите батковци – Любомир и Денис. Малко сме децата в Люлин, не стигаме за футболен отбор, казват те в компанията на непредрешени свои връстници. За фестивала в края на януари обаче всички щели да са нагласени сато сурвакари.

Веселието е в разгара си. Оркестър „Радост” от Перник къдри граовски мелодии.



Певицата Виолета Огнянова от дивотинското читалище „Чичо Стоян” изкара няколко марковски и сватовски песни и по площада се плисна народното хоро.


Празникът в Люлин продължи, а ние се отправихме скъм Бела вода. Там вече бяха чинили адета. На площада догаряше огън, а разиграната пред народа сватба продължаваше в местната кръчма. Забраната за пушене тука не важеше и беше малко трудно да се ориентираме от дима. Не видяхме болюбашията, изглежда вече беше свалил премяната, но тамада на софрата се оказа пернишкия театрал Танани – Стоян Чифлички, До него, както винаги, беше и очарователната му съпруга Таня. А в компанията - и шефката на хуманитарните дейности в общината Нелета Вълева с нейта половинка. Отпиваха от филджан греяната ракия и усмивките по лицата на всички бяха заличили всяка грижа.







Танани много държеше да го снимам как целува ръка на кметицата. Такъв си е той – винаги галантен с дамите. Дългогодишният сценограф на пернишкия театър веднъж ходил на турне със сурвакарската група от Бела вода в Литва и от тогава си станал като част от нея, без да е отсъствал от никое събитие.


Гостите посрещна кмета на Бела вода Стефан Давитков. Много го беше яд, че сме се забавили. Затова пък видяхме страхотните булка и младоженик, хорото което извиха и се порадвахме на свирнята на млад и много талантлив гайдар.


След наздравицата кметът и репортерската групичка продължи към Батановци. Там купонът беше в разгара си. Събрали се бяха три групи – батановската, която тая година чества 40-годишен юбилей, каквото и да значи това – сигурно, че от тогава е по-организирана, сурвакари от Копаница и от Черна гора. Площадът грееше от сурвакарските огньове. А лампичките от коледната украса придаваха още повече празничност.


От сцената гърмеше оркестър, а в аванса пред него се бяха подредили куп малки дечица, направени на сурвакари, досущ като пуканки по сурвакарски калпак. В страни от сцената стоеше сърцатата директорка на местната детска градина Ани Паласкова. От години с екипа си от учителки тя прави така, щото и в групите децата да се възпитават в народната традиция.



От шаренията по площада човек можеше и да се ошашави. Зрелището беше невероятно. Погледът ми се натъкна на шарена група проститутки. Сводникът се возеше в М …, не мерцедес, а магарешка каручка.


Близо до тях група млади мъже в много стилни костюми по сигнал от водача здраво клатеха звънците. Танцът им приличаше на транс, а движенията им силно напомняха актове, които се показват по телевизора само през нощта.




Най-интересна ми стана една мечка. Огромна, също като Гризлито от илюстрациите в книгата за Винету – тази дето е любима на настоящия български премиер. Мъжагата под костюма сигурно беше над 2 метра и ми изглеждаше да е поне 200 кила.



Потърсих да го сравня с нещо на снимките и така попаднах на едно малко мече. Под маската беше 3-годишната Мелани, доведена от татко си и нагласена в перфектен косюм. Нямаше как да я снимам до огромния мечок обаче защото той беше обсаден от деца и девойки. Всички искаха да се снимат до него, щото ако трябваше да ги гази за здраве, както е според обичая, не се знае какво щеше да се случи.




От трибуната речи държаха кметът на Перник Росица Янакиева и на Батановци Петър Пенев - той каза нещо много важно – че тая година на фестивала в Перник батановската група юбиляр трябва да е № 1. Сбърка малко в аритметиката, защото според него групата била по-стара от фестивала, който сега е в 20-тото си издание., но и той се прави горе долу от 40 години и малко повече.



Оркестърът и домакините предизвикаха Янакиева на хоро. Поздравиха я със сватбарското и тя нямаше къде да ходи – поведе го. Даже байрака на батановчани и дадоха на развее.

Празникът се разгаряше с все по-яко настроение, сгрявано и напитките от донесените в пазвите шишенца.


От тука групите ще ходят в Копаница, ми обясни Симчо Мильов. Нямаше как да него срещнем тука. Ако има някой да знае най-много за Сурва из Пернишко – сигурно това е пенсионираният вече доскорошен директор на пернишкия музей. Е и колегата ме етноложка Цветана Манова, разбира се. Симчо е написал много за традицията, но и за родовете. Все не ми стига време да прочета всичко. Дано даде Господ да имаме чалъм да ми го разказва и обяснява, както само той може.




Оставяме народът да се весели и с буса тръгваме към Габров дол. Такъв е редът – огньовете се палят по график – последния лумвал в полунощ в Кошарево, обясни ми още Симчо Мильов. По път към следващото зрелище видяхме празника и в други села, макар и само от прозореца на колата. Това обаче си беше ясно свидетелство колко силна и мощна е традицията.

Сурва е в Пернишко!

Всяка година но Васильовден постарому в Пернишко народът сякаш пощурява. На 13-ти срешу 14 януари се празнува СурОва. Сeга на празника му викат Сурва, но в мойте детски спомени , а аз все пък съм живяла само малко повече от половин век, на тоя ден си му викаха СурОва.

И като приближи тоя ден и тия които си имат село, и такива, които си нямат, се юрват по селата. А там – и мало и голямо, и мъже, че и жени, особено млади момичета, го удрят на маскарад. Предрешават се в странни костюми.



В някои села по стотина човека, че и повече, навличат нещо като дрипи, но направено на ленти от нови парцали и даже специално купени платове. На главите си носят едни чудесии, на които викат „ликове”. Това са в повечето случаи много големи пана, направени от дървени конструкции и по тях има перушина и други части от дребни животни. Често на маските има рога може би като намек за Рогатия. И всичките носят на кръста и по други части на тялото звънци - от нормални до такива с огромни размери.



Част от групата на предрешените е и възстановка на старовремска сватба с невеста и младоженя, свекор и свекърва, девер и етарва и т.н. Сватбата не може и без поп и това е едно от най-смущаващите за мене неща – никак не ми се харесва поради домашно възпитание и ревностна вяра, подигравката със свещеника. Но хората ми обясняват, че попът у техно село си го заслужавал – не знаел молитвите и една литургия като хората не можел да изкара, но на софрата след помените на бабите много си го бивало.




Има и доктор, то сега по селата няма джипита.




И циганин има, и проститутки - та нали това било най-древна професия.



Задължително има и мечкар с мечка. Само дето сега мечката не гази за здраве, какъвто е обичаят, ами се снимат с нея.





Обичаят навсякъде е един и същ - пали се огън в центъра на селото, вият се хора около него, пие се се домашна ракия и други сгряващи питиета. Сурвакарите показват уменията си да дрънкат със звънците в синхрон. Често някои села си гостуват взаимно. После се разотиват и отзарана пак нагласени маскарадно обикалят по къщите и събират подаръци в продукти – месце и сланина от прасето, по някоя ябълка и круша, ако са останали в мазето и не са направени на джибри, орехи, а по възможност и пари. После парите се дават за благородни каузи, както се казва на модерен език – я да се направи някоя чешма или пък да се потегне черквата с селото. И идеята в маските, и костюмите е сходна. Това етнолозите са го разчепкали подробно. На мене са ми разказвали обаче, че във всяко село си има и различни табиети.

Като се пише за празника, пък и като се говори, все се повтаря, откакто аз помня, че с всичките тия салтанати се гонело злото и всичко се правело, за да победи доброто. Само че аз още не съм срещала сурвакар, който да е убеден, че е точно така. Та нал всяка година все го гонят злото, а животът си продължава – шарен и с добро и с по някоя беда, и с всеобща бедност и с по някой успял да се замогне, но много рядко с добро и по-често - с далавери.

Цялата работа си е едно страхотно зрелище. Маскираните се вкарват в роля, играят театър пред публика, по някакъв особен начин се чувстват важни, стойностни, интересни. Това се случва един ден в годината на село, после в Перник в края на януари на традиционния фестивал на маскарадните игри, който от скоро се прави всяка година, а преди беше през две и бивало и по-рядко. Много ог групите пътуват в страната и в чужбина за участие в сродни карнавали.

Подготовката за спектакъла трае дълго – още не отминала тазтодишната Сурва, вече се мисли за следващата. Добавят се елементи в костюмите, измислят се нови персонажи, а пред фестивалното жури се съчиняват и скечове. Понякога има много майтапи. Лани се шегуваха с птичия грип и кризата. Един даже се беше нагласил досущ като бат’Бойко.


Все повече и повече са децата в групите. Има даже понякога и пеленачета. Бебета на по месеци и около годинка са били нагласявани в стила н групата сурвакари от съответното село. Татковци, които нямат мъжки деца преобличат момиченцата си, само и само традицията да се пази. Та нали и те от малки сурвакарстват.

Доколкото зная и съм прочела, не е редно в групата сурвакари да има жени, но с времето това правило сякаш е отменено, защото много дами на Сурва надяват маските и барабар с мъжете гонят злото ли, какво ли.


Аз тая тръпка не я разбирам. Не ми е предавана. Имам само един спомен. Била съм много маленка. Трябва да е било един от първите фестивали в Перник. Кукерите, както събирателно им се казваше, обикаляха по стадиона. Е тоя фестивал аз го изгледах, качена на раменете на тате. После не помня много. А години наред се криех и не исках да чувам лумкането и да гледам предрешените хора. По някакво моя си причина хич не ми харсваха маските от убити животни и едни голи мъже в снега, които яко къркаха вино да не им е студено. Ако се случеше да съм в града по Сурва за фестивала ми ставаше лошо. В гърлото ми засядаше буца и се разревавах, даже понякога с глас. А от очите ми се лееха сълзи без причина. Кой знае – може пък точно така от мене да си е отивало злото.

Никога не бях ходила на истинска Сурва на село – до миналата година, когато за пръв ми се случи или се престраших. И тая година – бях. Невероятно е. Вече не рева и през цялото време ме подкарва в ритъма на хлопките, макар да не си падам по танците. Подсачам и даже уцелвам стъпките. От ракията не пия, само близвам. От каквото и да е варена, все е хубава, защото създава настроение като не е в големи количества.

Това е то Сурва –настроение, традиция, самобитна култура, празник и до небето - с илюминациите.

А на мене ще ми остане мечтата фестивалът, който се прави в града да се премести в селата – при истинския празник и при истинските хора. И там от него да се направи и индустрия.

Нова година – ново начало, дали … и за старата ми шапка?

Ето че и в Перник може да се каже, че новата година наистина започна. На 13 януари вечерта, по-скоро през нощта срещу 14-ти, цяло Пернишко пощурява. По селата се празнува Сурова. Странно защо през последните по-модерни години се утвърди на празника да му се вика Сурва. Може и така да може. Не знам. Но така в тоя край, пък и по други места по България, започва годината. На обичая не са му повлияли никакви смени на календара – нито на гражданския – през 1919 година, нито на Църковния – след последната промяна през 1968г. , необяснимо защо направена.

Та след Сурва в Пернишко може да се смята, че годината наистина е започнала.

То през януари си е кажи речи всеки ден празник. На първи празнуват Василовците, после на 6-ти и 7-ми черпят Йордановците и Ивановците, които са най-много в държавата.

Някой си беше направил труда да гуглира и за други поводи за почерпка и се оказа, че на 8-ми януари е световният ден на пощите.

Имало и някакъв повод на 14 януари всеки, който има домашен любимец, да го облече в нова дрешка?!?.

15-ти януари бил ден на шапките. Може би тъкмо за това в навечерието му се оказа, че съм останала без любимата ми шапка. Добре поне, че главата ми е на мястото си, в което съм почти сигурна. Не ме яд за шапката, повече ме яд, че ще отиде на някоя неподходяща глава. В смисъл, че на филцовия ми унисекс каскет  има ценна брошка  с голямо значение, но само за мене. Сребърната корона с позлатени елементи беше съкровен подарък от Царя.

Добре поне, че 16-ти януари бил ден за правене на... нищо. Може и още малко да си потърся старата шапка. Възможно е и да се появи на главата на някой сурвакар по фестивала. Щото последно с нея бях по Сурва из пернишките села.



На 17 –ти януари не трябвало в никакъв случай да се коли прасе. Защо – защото и те празнували.

19-ти бил ден за ядене на пуканки, а на 21 за гушкане до полуда. На 24- ти трябвало да се засипват хората около нас с комплименти и мили думи.

От това, което прочетох някъде, сега не помня точно къде, месецът завършвал с деня на овесената каша, а февруари започвал с празника на Робинзин Крузо.
После през годината има още най-различни щури празници: 18 март е ден на поспаланковците, на 15 март се почитала пък онази чудна част на тялото, на която лежим - гърба.

В календара има и ден на кафето, а в същия ден е празник на белия хляб. Има още какви ли не дни - на моркова, на чесъна, на бонбоните, на секретарките. Дни, в които спираме часовниците или не пазаруваме. Важното е да имаме поводи за по-добро настроение.

В навечерието на 2011-та психолози предупредиха да не си поставяме много високи цели в началото на новата година. Специалистите съветват да бързаме по-бавно, с малки стъпки и специфични, постижими, реалистични и ясни цели. Според експертите, по-успешната формула била ако целта се раздроби на малки, добре обмислени практични стъпки и така наистина да се постигне ново начало – на когото каквото му е потребно.

Пожелавах на всички Новата 2011 година да е по-добра, но това ще е така ако и ние ставаме всеки ден по-малко по-добри.

Като начало очаквам, който ми е намерил шапката да ми върне поне брошката. А каскета го подарявам…И той има право на ново начало.