Сурвакарите лекували чума

Сурвакарче от с. Банище

Според свидетелство от 1882 г. накичените с билки ликове всъщност били „лекове”

Ежегодното пресъздаване на народната традиция Сурва по селата в Пернишко е извадила на бял свят много предания и подробности, свързани с обичая. Оказва се обаче, че има и непознати факти. Във времената, когато чумата върлувала из пернишките земи, сурвакарите били лечители, а високите им ликове, които надявали на главите си, били украсени с билки.

Тази любопитна подробност сподели за Градски вестник етнологът Симеон Мильов, директор на историческия музей в Брезник. В проучвателната си работа той попаднал на любопитно известие на фолклористката Елена Огнянова в нейната книга „От Коледа до Коледа”. Става дума за свидетелство от 1882 г.: „… в писмо от януари 1882-ра г. един свещеник от Цариброд пише до свой близък приятел – учител във Враждебна, Софийско, за удоволствието си да бъде в няколко брезнишки села по Нова година, където видял много „сурвичкаре” с „лекове”, като ги описва подробно:”Две високи дървета, сковани на върха като столове, с гъсто преплетена мрежа от конопени конци или телове, които са набодени с различни билки: жълт кантарион във вид на слънце, бял и жълт равнец, червен кантарион, тува – жълто сухо цвете, и много други, като с билките са изобразили слънце, звезди, кой какво е могъл. На върха на стола е провесена плитка чеснов лук и в края й е обесена черна парцалена кукла – чумата. Като ходят от къща в къща „сурвичкарете” раздават на болните билки, които носят в дълга кожена овчарска торба. Голема работа са тия лекове и като църковно лице требва да ги ругая, а аз искрено ги възхвалявам и благодаря Богу, че имаме толкова умеятелни мъже, че правят такива лекове. На друго место не съм ги виждал, но ги харесах.”

По-късно в среща с Елена Огнянова Мильов уточнил това известие. Всъщност писмото е писано от Димитър Зимбилев от с. Враждебно, по онова време учител в Цариброд. През зимата на 1882 г. той е бил на гости на свещеника от Бегуновци ( баща на Петко Асенов и Дамян Бегунов), когото венчал, а по-късно бил кръстник на сина му Петко. Писмото било адресирано до негов приятел – свещеник във Враждебна и черновата пазел сина на Димитър Зимбилев – Найден. По-късно архивът на Зимбилеви бил предаден в някой от архивите в София и така свидетелството за обичая стигнало до наши дни. Изяснено е още, че жълтото цвете „тува” е известното в Граово градинско цвете, наречено „колно”. И най важното уточнение е, че „няколкото брезнишки села”, от писмото, са селата около Бегуновци / Кошарево, Станьовци, Банище, а възможно е и някои други.

Това е още едно доказателство колко е силна сурвакарската традиция, защото и до днес сурвакарите от Банище правят своите костюми от специална трева , а не от кожи и парцали, както е в други села.