30 октомври 2012

Случаи на наказания и изцеления в Църногорски монастир „Св. св. безсребърници и чудотворци Козма и Дамян Асийски”

Сакралното пространство на Църногорския (Черногорския) манастир „Св. св. безсребърници и чудотворци Козма и Дамян Асийски” е свързано със случаи на наказания и изцеления.

(Проучване на Таня Матанова - магистър етнолог при Институт за Етнология и Фолклористика с Етнографски Музей към БАН.)

Църногорски или Гигински манастир?

Името „Църногорски” идва от разположението му в планината Черна гора (диал. Църна гора). В момента той е по-известен като Гигинския манастир, но тъй като във всички исторически документи е записан „Църногорски” според монасите определението „Гигински” е израз на духовно-психологическо ограбване, целящо „светлите спомени за някогашното процъфтяващо духовно огнище, които много хора от по-възрастното поколение в Пернишко, Радомирско и Брезнишко носят в сърцата си и предават на младото поколение, да бъдат отнесени към някакъв вече забравен и като че несъществуващ монастир, а не към и по настоящем съществуващата обител, наричана със сравнително ново и недотам познато за местните хора име – „Гигински монастир””[1].

Като част от Брезнишка околия манастирът принадлежи към Софийска епархия (Асенов 2005) и от тук към т.нар. Софийска Мала Света гора.

Защо точно изцеления и наказания? И защо точно в този манастир?

При първите ми посещения през 2005 и 2006 година като доброволец в международен двуседмичен лагер в някои от беседите с живущите в манастира ме впечатлиха няколко случаи на наказания, сполетели хора, които по един или друг начин оскверняват манастира. По-късно, след прочитането на статията на Андрей Мороз „Устната история на руската църква през съветския период (народни предания за разрушаването на църквите)”, започнах да се интересувам малко повече за случаите на несъзнателни и осъзнати светотатски постъпки на хора, пребивавали по една или друга причина в Църногорския манастир.

„В дискурса на фолклорното християнство, разказите за наказания съжителстват с многобройни разкази за помощи свише, за чудесни изцеления, спасения и пр.” (Баева 2002: 151). Случаи на „чудно възнаграждение” при благочестиво поведение на посетители или техни близки се откриват и в писмените и устните разкази за Черногорския манастир (някои от тях ще бъдат представени в последната част на текста).

Проучвателните престои в манастира се случват обикновено по време на празници, когато често е нужно да се помогне и в манастирската кухня. Манастирската кухня (магерницата) от една страна е често посещавано място от редовни гости (потенциални информатори), но от друга страна не винаги е удобно да се записват разговорите, провеждани с и от другите жени и мъже, пребиваващи по същото време там.

По-целенасочено теренно посещение е осъществено през месец март 2008 година, когато съпътствана от йеромонах Никанор и бившия кмет на селото, посетих някои от информаторите, живущи в с.Гигинци.

Няколко кратки интервюта са проведени и с бившия кмет на селото и с работници в манастира.

За търсенето на сведения за историята на обителта допринася и йеромонах Никанор чрез записи на разказите на различни посетители и хора от селото.

Последни данни за историята на манастира са записани през 2011, когато няколко човека от село Гигинци, както и други двама възрастни посетители от съседното село Непразненци, споделят своите гледни точки за честването на празници в и около манастира.

Съответно, емпирична основа на изследването са записаните разкази на хора от с. Гигинци и други близки селища и градове в България, които са съхранили част от устните селищни предания за чудесни изцеления и за наказания при светотатство. Някои от тях са преки участници, а други – техни потомци.

Освен тях са извлечени сведения и от писмени извори като летописни бележки, стенописи и други исторически документи.

История

Оскъдните исторически сведения за възникването и ранната история на Църногорския манастир и направените археологически разкопки свидетелстват, че е имало манастирски
постройки през XI-XII в. върху останки от античността. Тогавашната обител се намира в подножието на връх Тумба в местността Китка, община Перник (Асенов 1969: 35). При управлението на царете от Асеневата, Тертеровата и Шишмановата династии (ХІІІ-ХV(ІІ) в.) манастирът е бил облагодетелстван с богато стопанство и множество големи и доходоносни имоти, които били дарени от щедри царе и боляри[2].

Изследванията на краеведа Петко Асенов (1999, 2005) показват, че през първите десетилетия на османското владичество, за разлика от много разграбени и порутени обители, Църногорският манастир не е пострадал след османското нахлуване. Напротив, в новите исторически условия това място се е наложило като духовно и просветно огнище и като средоточие на обществения живот на българите от Софийска, Радомирска и Брезнишка околии.

В този период една от дейностите на манастира била преписването на жития и съчинения на стари български писатели от Преслав, Охрид и Търново, което допринесло за запазване на народностното самосъзнание на българите (Асенов 1969: 35).

Функцията му като място за обучение във вяра е изразена в усилията, които монасите от XVI в. полагали за ограмотяването на православните християни в съществуващото към обителта килийно училище (svetogorie.com).

Във втората половина на османското владичество, водени от народностното си самосъзнание и окуражени от превземането на Ниш от австрийската армия, българите от околността въстават през 1731 г. срещу османската власт, което довежда до разбиването и опожаряването на обителта (1737-1739 г.). Този исторически момент се описва по следния начин: „когато бил основаван Пиротският панаир, тамошните османци започнали да гледат с лошо око на монастира – като на съперник, заради ежегодното многолюдно пазарище, което ставало край неговите стени. И така, на един храмов празник те предизвикали сбиване, в което бил убит османлия. Това дало дългоочаквания повод за масово клане и подпалване на светата обител, при което бил смъртно ранен и тогавашният софийски митрополит. (…) Пламъците на огъня погълнали сградите и изпепелили безценната монастирска библиотека” (svetogorie.com)[3].

Манастирът оживява отново, когато хилендарски монаси, преминаващи през Черна гора откриват заровеното аязмо и решават да възобновят обителта близо до него (svetogorie.com).

През 1804 г. в Брезнишко се настанява кърджалията Кара Фейзи, чийто баща е потомък на стар спахийски род, а майка му – българка. Той ограбва, разорява и събаря доста църкви и манастири в района, като кара населението при всеки техен опит за възстановяването им, да заплаща скъпи откупи (Асенов 2005: 65). Вследствие на делата му, Божието наказание се стоварва върху любимата му дъщеря. В една летописна бележка се споменава, че свещениците Игнатий и Здравко изпросват милостта на Кара Фейзи, подарявайки му чифт волове. Това потвърждава и каменният надпис над западната врата на църквата: „1814 знати се кога придоа попъ Игнатъ, попъ Заария при Кара Везя, та му се помолия заради монастиро, за святии чудотворцовъ и бесребрениковъ и придоа при славнаго кровавио и (харизаа[4]) му чивъ биволе сосъ таками, сосъ чулъ…” (svetogorie.com).

Изграждането продължава до 1822 година, ръководено от двамата основоположници[5] (Асенов 2005: 71). Смята се, че първо е било възстановено килийното училище през 1817 г., в което „деца от околността се учели на вяра, четмо и писмо, а някои от тях се подготвяли за свещеници.

В една приписка Гергин Андреев се хвали: „Да се знае, дèка немаше от мене по-прав клисар за уреждане черквата на светите бесребърници“” (svetogorie.com).

През втората половина на XIX в. в килийното училище се преподават и светски предмети от професионални учители като „Величко даскал, кой учеше деца у манастир на 1861 лето” (Манолова-Николова, Желева 1999: 225; Асенов 2005: 73; Асенов 1999: 72, 76).

През различни периоди обителта е стопанисвана от български монаси и свещеници от съседни села (Асенов 2005: 73). За домакинската работа и посрещането на многобройните поклонници помагат цивилни лица „магери[6], които са поставяни измежду намиращите се в манастира дяци[7], писци или даскали”. Работата по стопанството е поверявана „на заможни първенци – епитропи, като чорбаджи Димитрия Игнатович от Брезник и чорбаджи Алекса Стефанов от Гигинци” (svetogorie.com).

Манастирът притежава по това време и множество руски и сръбски богослужебни книги[8], от които до 1969 г. са запазени около четиридесет (svetogorie.com).

Известно е, че Софийският митрополит Паисий ръкополага в манастира свещениците за цялата околия. За това свидетелстват следните приписки: „Знати се кога сана поп Андон Костадинов от Режанци, 1858 месец марта 9 ден” (Кожухаров 1969: 164, Манолова-Николова, Желева 1999: 181), „Знати се кога дойде владиката Партени Пиротски у София, от София у Брезник та успопи многу попове у Софийско и у Брезничко и у Трънско, беше лето 1869 март” (Кожухаров 1969: 161; Манолова-Николова, Желева 1999: 183; Асенов 1999: 93).

Закупената през 1836 г. печатна щампа на иконата на св. Богородица „Ширшая небес”, показва че, манастирът е поддържал контакт със Света Гора. Друго доказателство е бележка в манастирския Требник от 1853 г., която гласи: „Да се знае кога аз, поп Андония, взех тоя требник от отчето Паомия от Света Гора и който знае да прочита това писмо, да помене отчето Паомия Илендарец” (Кожухаров 1969: 162-163; Манолова-Николова, Желева 1999: 183).

Освен богата библиотека манастирът притежава тогава и много имоти. Някои от тях са наследени от времето на българските царе и боляри, други са дарени от местните хора и чорбаджии, а трети са закупени с парите на благодарни поклон­ници, получили помощ и изцеление от светите чудотворци покровители на манастира. Според бележка, част от имотите са залесени с овощни дървета. В тази връзка един от дяците отбелязва „Да се знае кога аз, Ваклин гяк седех на Църногорски монастир святии безсребреници, та бех магер, та на сене 1846, месец марта, 9 ден пресадих 23 древя ябуки, круши 23 древя” (Кожухаров 1969: 164).

Манастирът е притежавал ниви, няколко чифта волове, „близо хиляда овце, собствена мандра, обширен пчелин, а най-късно до 1846 г. била построена нова обширна магерница с трапезария до входа на обителта и хамбар и яхър в [село] Ноевци” (svetogorie.com). Много селяни помагат в манастирското стопанство, но и монасите често ги подкрепят в тежки и неплодородни времена: „В сушавата 1843 г. жителите на три села, застрашени от гладна смърт, са били хранени изцяло от светата обител. В приписка магерът Ваклин отбелязва: „Тая година до месец август немà една капка дождо. До дека да расне берекето немà дожд, немà градини, немà трàва, немà жито пролетно, немà есеница, немà емиш[9]; нищо, сал дренки и печурки – друго нищо“” (Кожухаров 1969: 164; Манолова-Николова, Желева 1999: 225).

Постепенно с усърдието на монасите се увеличават имотите на манастира. По-богатите и благочестиви родове от съседните села непрестанно правят дарения на манастира, като гигинския род Богослàви[10], който дарява значителен имот – гора и ливади над местността Куманов дол (svetogorie.com).

Така обителта доживява Освобождението на България, за което магерът Стоян Недялков пише „1877 лето. Да се знае кога избегоя турци из България от руска сила” (Манолова-Николова, Желева 1999: 254).

След Освобождението, през 1881 г. е направено разширение на сградите: ремонтирана е главната постройка и е обновена вътрешността[11] на манастирската църква „Св. св. Козма и Дамян”, както информира следната летописна бележка: „1882 г., месец марта 10 ден, записувам това писмо, знати се кога се прегражда цараквата на манастиро на свети Бесребреници. Майстор Никола от село Бегуновци, майстор Мана от Гигинци. Писец Куза Димитрович от село Гигинци, беше магер” (Кожухаров 1969: 161; Манолова-Николова, Желева 1999: 183).

Манастирът продължава да расте и през следващите 35 години. В 1934 г. там (за няколко години) е поставен и телефонен пост, а през 1939 г. поделение на трудовите войски прокарва път от село Гигинци до обителта.

1962г.

От 1935 до 1940 г. в манастирските сгради безплатно почиват деца на бедни семейства от София и Перник, като по това време обителта е поддържана от монасите Партений и игумена Паисий, който умира през 1937 г. Въпреки това, по време на Втората световна война, в манастирското стопанство „се отглеждали крави, овце, прасета, кокошки и пчелни кошери; обработвали се над 500 дка ниви” (svetogorie.com), като стопани и работници са предимно хора от близките села.


По време на комунистическия режим телефонната връзка с външния свят е била прекъсната. Там са държани под стража приближени на двореца лица, по-първи хора от местното население, като веднага след 9-ти септември са държани под арест офицерите от Пети конен полк от Брезник. Понякога са довеждани и „концлагеристи от лагера „Богданов дол” да секат дърва” (svetogorie.com).

През 1946 г. започва изземването на манастирските гори и земеделски имоти, като към 1992 г. са иззети общо около 1200 декара земя.

От 1952 до 1959 г. в обителта пребивават монахини, които са „духовно ръководени от монахиня Павла, по-късно игумения на Кладнишкия монастир” (svetogorie.com).

По това време в манастира се провеждат и ученически лагери. През следващата година духовните лица са принудени да напуснат манастира окончателно и той става пионерски летен лагер.


В края на 60-те години на миналия век със съгласието на Софийска митрополия в килиите на манастира е отглеждан добитък. По това време изчезва почти целият архив от богослужебни книги и друга църковна утвар, стари икони, сребърната мощехранителница, съдържаща мощи на покровителите на обителта и други светии, а аязмото е оплячкосано от иманяри, които задигат множество златни и сребърни монети[12].

В периода 1961 до 1989 г. се сменят повече от десет наематели, защото манастирът е харизван, т.е. даван под наем за по една година. Постоянната смяна на наематели продължава и след рухването на социалистическия режим, а паралелно с това състоянието на обителта става все по-окаяно.


Между 1993 г. и 1998 г. от манастирската църква изчезват камбани и икони от иконостаса в църквата: „Те изчезнàха, кога беха горе Сашо Белия и Карбùто. Тогава имаше при тях един говедар. Той изчезнà и изчезнà и камбаната. И уж те знаеха къде е, щеха да я докарат и въобще не я докараха. (…) Тогава изчезнàха и иконите там. Две икони, къде са в храма на иконостаса. Там, беше дошъл едно момче. Пак те тряба да са знаели. Те го довели там да… учител да учи, учùл в семинарията, това онова. Тогава имаше от Ноевци един пазач, вика: „Тоя дето го доведоха, той ги открадна и изчезнà. Полицията идвà и нищо не направи”. Бяха хванати на границата иконите и сега са в музея (в криптата на храм „Св. Александър Невски”). Хванàли са ги на границата, кай ги продадат… При тях стана, те бяха довели този човек да учи. Но нищо не мога да ти кажем, нито му знам името, нищо” (К.Д., зап. Т.М.,1.02.2011, гр. София).

Това е историята до 1998 г., когато с благословението на патриарх Максим, игуменът архимандрит Евгений заедно с други монаси и помощници от селища в Пернишко и Брезнишко започва да съживява манастира. Постепенно е изграден вътрешен водопровод, локално парно отопление и съвременен санитарен възел.

От 2008 г., седем години след рухването на източното крило, започва обновяването на главната сграда. Средства осигуряват предимно държавни и частни организации и лица.

За тази цел през май 2007 г. се учредява и сдружение „Св.св. Козма и Дамян“, под егидата на което е организирана национална дарителска кампания за набиране на средства за възстановяване на обителта[13].





Две по-забележими дарения са дело на две жени. Едната е писателка от гр. Смолян, която по време на Великия пост получава откровение на сън, че предстои ремонтиране на сградите на манастира и затова трябва да дари хонорара от новата си книга за това дело.

Другата жена е възрастна баба от гр. Самоков, която заделя 20 години по 40 стотинки от пенсията си, за да подпомогне изграждането на разрушен манастир в България, и през 2008 г. дарява събраните от нея 3000 лева на Черногорския манастир[14].

Чудесни наказания и изцеления

„Чудесни” могат да бъдат не само изцеленията, но и наказанията (Панайотов 2002: 78 по Баева 2001; Георгиева 2000).

Хората по чуден начин получават наказания и изцеления според своята вяра, религиозни убеждения и практики, т.е. при спазване или неспазване на определен кодекс от норми със сакрален характер. Нормите имат сакрален характер, защото се смята, „че те са създадени от Бога и Бог е този, който контролира тяхното съблюдаване” (Баева 2002: 145).

Наказанията често идват при неспазване на забрани за работа или на определени ритуални практики. Други причини могат да бъдат пренебрегването на „напътствия, получени от светци в сънища и видения” (Панайотов 2002: 79), както и оскверняването на свещени места и предмети.

В своите записи на разкази на мохамедани в България В. Матеева наблюдава, че наказанията при посегателство на свещено място могат да падат върху извършителя, върху роднините му или върху неговите животни.

Наказанието може да бъде под формата на неочаквани душевни или физически болести (безумие, парализа, ослепяване), злополуки, загуби (на жилище, собственост) или смърт. При това времевото разстояние между прегрешението и поруганието може бъде от няколко години до няколко секунди след поругаването. Въпреки че, във „фолклорната култура оскверняването на сакралното пространство (храма или друго култово място), както и на сакралното време (празника) се смятат за особено тежък грях, който никога не остава ненаказан” (Баева 2002: 148), от религиозна гледна точка единственият изход да се отмени наказанието е грешникът да осъзнае своя грях и да принесе покаяние за стореното.

Наказания

Пример за най-бързо възмездие е следната история: „Това го разправя един внук на о. Петър Смрикаров, Пепи Велчев от Перник. Случай, който е станал преди около 10 години. Няма преко отношение към нашия манастир, но към въпроса за Божието възмездие при поругание. (…) Има един Велко Маринов, т. нар. Лавò, известен местен герой там. Те били в Рударци, в някакво заведение по работа. И Лавò започнал да се прави на велик, велик, колко съм аз, `къв съм аз. И почнал да хули Бога, да псува и да похулва Бога. И Пепи му казал, „Велко, давам ти една минута да си земеш думите и да се извиниш Бог да ти прости, `щото ще имаш след това наказание”, което разпалило още по-голяма пèна на устата, и не се е вразумил. „И пропаднà и срещата, всички тръгнàхме си, една колона. И тръгваме напред, седем-осем коли караме и в един момент една от нашите коли излиза от колоната, дава газ, и веднага на лекия завой се забива в дърво ли, в какво каза… И вътре, наш Велко. И веднага едвам отворихме колата да го извадиме, а той си глътнàл езика. Обаче, някой от охранителите е бил бивш ръгбист и те често си гълтат езиците, и вади му езика. Целият – казва – у кръв. Джипа го фърлùхме… В болницата доктор Царовски (…) вика „Момчета, 1 % шанс да оцелее, натрошени ребра, натрошен бял дроб, шансът е 1 % да оцелее“. Обаче той [Пепи] отишъл, нали, да се помолът за него в църквата на един от свещениците в Перник, да се прочете една молитва. И му казал „Вèрвай, Пепи, че този ще оцелей”. И верно той оцелява, само и само да прави после още мизерии. И други подробности има (…), но това е – вика – „Най-бързото Божие възмездие, което някой достига. Хулеше и псуваше Бога у кръчмата и за не по-малко от 10 мин, беше размазан и разпилян, а му казаха „Имаш една минута да си вземеш думите” (записал ТМ в края на 2010 г., на разказа на о. Никанор в софийския храм „Св.Неделя“).

Пример от по-далечно минало в историята на Църногорския манастир е свързан с кърджалията Кара Фейзи, който (както вече беше споменато) в началото на ХІХ в. навредил на църквите и на Църногорския и други манастири в Брезнишкия район. На дъщерята на Кара Фейзи: „краката й започнали да съхнат. Не получила помощ нито от хекими, нито от ходжи, нито от европейски доктори, състоянието й се влошило дотам, че не можела да става от леглото. Тогава насън на Кара Фейзи се явил св. Архангел Михаил и му казал, че това е наказание за разрушените църкви и монастири. Осъзнал, че докато не поправи злините, сторени на християните, детето му няма да оздравее, Кара Фейзи се вразумил, подбуждан от бащиното чувство. За да омилостиви Бога и изпроси изцеление за детето си, той започнал да възобновява съсипаните християнски храмове. (…) С помощта на населението от 26 околни селища започнал градежът на монастирските постройки, които били окончателно завършени към 1822 година. Самият Кара Фейзи също дал пари за строежа. Когато завели дъщеря му на монастира, тя оздравяла” (svetogorie.com).

В своите изследвания на предания за разрушаването на църкви в Русия Андрей Мороз установява, че „наказанието носи характер, подобен на действията или на последствията от действията на богохулстващия” (Мороз 2004: 21). В някои случаи богохулникът получава това поругание, на което самият той е подложил светинята (напр. ако е изгорил иконите, изгаря той или къщата му).

Във втория тип взаимовръзка, действащото лице загубва своите органи, с които е извършил нечестивото деяние (напр. ако е събарял камбани, му осакатяват ръцете или ако е чупил е кръст – пада и си счупва краката) (Мороз 2004: 22).


Нещо подобно се случва и с посетители на Църногорския манастир: „На 14. ноември трима приятели – бай Спас и близнаците Цанко, Къци решават, „леко” пийнали, да тръгнат за празника на манастира. По пътя, обаче, единият от братята решава да изкопае и размести оброчния кръст на Св. Троица, разположен до пътя в близост до селото. Брат му го попитал, защо го мести, но той не му дал ясен отговор. По късно на същия ден, те катастрофират с колата на пътя между близките села. Видимо всички остават здрави, но Цанко – този, който премества кръста – на следващия ден починал” (йероманах Никанор 11.03.2011). Тук се наблюдава и аналогия между местенето на кръста и преместването от пътя.

Друго типично наказание, което наблюдава Варвара Добровольская е глухотата при вземането на камбани. Паралелът се изразява в това, че църквата онемява, а светотатстващият оглушава (Добровольская 1997: 79). Анализирайки съдбите на своите информатори, Ваня Матеева стига до заключението, че „колкото грехът е извършен по-близо до центъра на сакралното място, толкова по-голямо е наказанието” (Матеева 1995: 171).

Това потвърждават и случаи в Църногорския манастир: „Последният наемател [Сашо Белия], който се канел „да вземе монастира под аренда“ за 50 години, бил ужилен от оса и издъхнал почти на мига в монастирския двор[15]” (svetogorie.com); „Сашо го ухапà горе оса и умрè, там където е днес чешмата” (К. Д., зап. Т.М., 1.02.2011, гр. София).

Другият случай е свързан с кражбата на камбаните: „Един човек, който се изкусил тука, да открадне една от камбаните… откъде излезе една керемида… така го удари по главата, те нали са под керемидите... Целият – казва – станал в кръв, хвърли всичко… Но по-малкото зло, защото семейството, което е приело другите [две] камбани от манастира, от Батановци, където имали пункт за изкупуване на желязо… те са видели, че това са камбани. Трябвало е, ако искат да ги купят, да ги върнат, или ако не – да кажат на някой от църквата: „Абе, при нас платихме толкова за метала, платете ни парите, взимайте си ги.” Не, те са ги претопили и тая къща сега е къща-призрак: там никой не живее вече, всичко живо е мъртво. И баща и майка, и деца… Бог е както безкрайно милостив, така и – справедлив” (йеромонах Никанор, 2010, „Безсребърници”)[16].

За вид посегателство се смята и обиждането и заплашването с убийство на монаси, свещеници и други „слуги на Божието”, които водят до смъртта или друго наказание на извършителя” (Добровольская 1997: 84).

Пример за това е делото на кръчмар от близкото село Гигинци, който е имал желанието да стане стопанин на манастира. Когато новото братство на обителта (през 1998 година) започва да стопанисва изоставения в разграбено и полуразрушено състояние манастир „с всевъзможни заплахи, посещения с ловно оръжие извън сезона, с люти закани и демонстративно забиване на тесли, той и приятелите му се опитаха да изплашат братята и да ги принудят да напуснат. Разбира се, това не стана, но въпросният кръчмар се сподоби с незавидната участ да стане хладнокръвен убиец на собственото си семейство и в момента излежава присъдата си в затвора” (svetogorie.com).

Посегателството на свети места може да бъде извършено чрез разрушаване на природата, части от сградите, кражба на икони, книги или предмети за църковна употреба[17], кражба на хранителни продукти. Осквернително е и ползването на сакрални постройки за стопански цели.

В историята на манастира това се наблюдава за периода на „комунизма”, когато „в стаите, предназначени за монаси и благочестиви миряни, вече блеели, грухтели и пръхтели кози, овце, свине, зайци” (svetogorie.com).


Близо до манастира е имало три вековни церови дървета, наричани заради намиращия се край тях каменен кръст „Кръстàто дỳбье“, които били отсечени през 1962 г. Извършителят също получава своето наказание: „Един от селòто ги беше отрезал и беше фърлил топа.” (К.Д., зап. Т.М., 1.02.2011, гр. София); „(К.Д.:) На връх Китка Крумча Цветков отрезà дъбовете. (С.Д.:) А да, и нали… умрè. Рекох, ше го е наказàл Господ” (зап. Т.М., 16.03.2008 г., с. Гигинци).

Друго наказание при опит за „кражба” разказва друг информатор от селото: „Една година ме накарàха да ходим да карам на Ноевци на поп Смрикаров. Качил съм на магарето две тенекии мед. И откарàх у Ноевци, аз не знаех, че е мед. Откарàх ги долу, он ми се скарà защо съм закъснял. Казва „Отвори ми отгоре капàко”. Гледам мед. А, викам „Утре сутринта че има мед”. (…) Връщам се от Ноевци на манастиро, отивам там, зимах си медò. Отнесох го у колибата, където… оставих това. Ядохме във магерницата там, къде ядеме. Връщам се и викам: „Ще се заблажиме някой ден, щото не ни дават”. Тогава мед имаше много, но не ни дават… Ядох и след това, даже пет години след това устата ми се пукаше отгоре” (А.А., зап. Т.М. 16.03.2008 г., с. Гигинци).

Изцеления

Кога се наблюдава чудесно изцеление и какви са възгледите на хората за него? Докато от медицинска гледна точка то „е специфично тълкуване на причините за настъпване на подобрение в болестта” (Миетинен 1990 в Георгиева 2002: 77), от религиозна гледна точка чудесното изцеление изразява получаването на Божията милост (Вълчинова 2002: 56), т.е. от централно значение за здравословното подобрение на болния е неговата вяра в Бога (по Георгиева 2002: 77).

Понякога, важно условие за чудотворното излекуване на болести или недъзи е телесният контакт с „различни чудотворни обекти с висока степен на сакралност – материален символ на божественото: чудотворни икони, светена вода, аязми, кръст, камъчета и пр.” (Баева 2001: 119).


В Църногорския манастир такъв „чудотворен обект” е аязмото. Смята се, че водата в изворчето непосредствено до манастира е лековита и осветена от Бога. При това според лабораторни изследвания и думите на монасите: „водата няма никакви особени физико-химични свойства. (…) Лечебните ѝ качества се дължат изцяло на благодатната намеса на светите безсребърници Козма и Дамян. (…)

Водата от аязмото няма да излекува никого автоматично, чрез простата й употреба. Полза ще получат тези, които търпеливо понасят постигналите ги скърби, осъзнават, че въпросът на тяхното излекуване е изцяло в Божиите ръце и напълно зависи от волята на Бога и Неговите светии” (svetogorie.com).



Обикновено чудотворната вода от аязмото се пие или с нея се измива лицето и болното място. В манастира не се практикува „ритуално къпане” както в някои други православни манастири в България (ср. Баева 2001: 40-42, 119-120). Монасите от братството споделят, че случаите на изцеления са многобройни, но не всички са документирани. Записани са, случаи, когато водата помага на хора при леки болести като кашлица и главоболие: „М. С. от село Бегуновци, Брезнишко, от няколко години страда от сериозно главоболие. През есента на 2007-ма година посещава монастира, за да даде съвети за развитие на монастирския пчелин. Узнава за водата и си налива за пиене. Съвсем скоро проблемът с главоболието изчезва напълно” (svetogorie.com).

По-възрастна жена от селото споделя: „Ходихме горе да се мием, Очи си миеме, кога глава болеше и… Минаваше, па дали сме си внушили, за дека помага – помагàла е” (С.Д., зап. Т.М., 16.03.2008 г., в с. Гигинци).




Забележителни са и случаите на изцеление (или подобрение) при тумори, диабет и други тежки болести. Те свидетелстват, че изцелението може да е „делокализирано”, т.е. „отделено от центъра или мястото на задължително пребиваване на „силата”“ (Вълчинова 2002: 57)[18], в този случай – от аязмото и манастира.

Друг случай на изцеление е П. Д., който от 2007 година по лекарско предписание пие по 32 хапчета на ден, защото страда от коварната болест на Крон. Той е бил трудно подвижен и е бил спасяван от смърт на няколко пъти в европейски болници”. Той казва: „Рецептата е проста. Сутрин и вечер пия от водата и си казвам молитвите. Не търся обяснение за химичния състав на аязмото. Това си е Божа работа. (…) От лекарствата получих проблеми с костната система и тежък диабет. Не можех и чаша с вода да вдигна с ръцете, въобще нямах сили (…) Резултатите граничат с чудо. Споделям това, за да знаят хората и да пробват. Трябва Божия воля, но и човешка.”[19]

Този пример напомня, че за разлика от практиките на представители на други вероизповедания, при вярващите в православното християнство, изцелението „не е обещано, още по-малко гарантирано на никого, нито пък може да се извършва организирано и масово”, а е „нещо много лично, свързано с общуването между човека и неговия Бог” (Баева 1997: 60, за практиките при евангелистите-петдесятници вж Ермакова 2011).

Друг пример за чудесно изцеление на диабетик е животът на Р(адка) И(ванова) от град Варна. Тя „страда от тежка форма на диабет, претърпява ампутации и губи зрението си. Нейни близки започват да взимат често вода от аязмото. През пролетта на 2007 тя посещава монастира, като състоянието ѝ е очевидно много тежко – не може да се придвижва сама, повръща и е психически угнетена. Когато й задават въпрос дали има полза от водата, тя отговаря: „Сега поне виждам!”. Година по-късно същата жена дойде в монастира да изрази своята благодарност на светите чудотворци Козма и Дамян. Обитателите на монастира едва успяха да я познаят. Жената ходеше съвсем спокойно сама, а на лицето ѝ бе изписано радостно изражение” (svetogorie.com).

Според Миетинен промяната в емоционалното състояние на болния при преживяване на изцеление и „продължителността на това преживяване зависи от жизнената ситуация на отделния човек и от продължителността на проблемите му” (Миетинен 1990 в Георгиева 2002: 77).

Интересна е и историята на М(аринела) Г(еоргиева) от гр. София, която „узнава от своята лична зъболекарка, че на небцето й се е появило някакво образувание. По неин съвет тя се явява на онкокомисия в столичната Стоматология, където установяват, че се касае за някаква форма на раково образувание. Жената е силно притеснена, защото междувременно туморът започва да расте. Назначават ù лечение и ù определят дата за операция (…). Когато на тази дата тя се явява в болничното заведение, старшата сестра отказва да я приеме с мотива, че името ù не фигурира в плана за операциите. Разстроена, [тя](…) се обръща за помощ към лекуващият я лекар, който показва на сестрата, че името на пациентката му е записано в списъка за операциите. Оказва се обаче, че по някаква причина тя е пропусната в плана за предстоящите хирургически намеси. Определят ù нова дата за операция. Обаче два дни преди определената дата, заедно със свои близки – вярващи хора, тя посещава монастира, където ù се чете молитва за здраве, а нейните близки отправят в храма молитва по съглашение за нейното здраве. Тя пие и от водата. Когато два дни по-късно отива за операция, при направения преглед за приемане се оказва, че от тумора няма и следа” (svetogorie.com).

За разлика от други случаи, когато светци-лечители спомагат за извършването на чудотворни операции, помагайки на хирурга по време на операцията или оперирайки болните по време на сън (ср. Баева 2001: 124-125), този случай разкрива чудодейната сила на молитвата и вярата на участващите.

И накрая нека, не останат неспоменати и другите случаи на изцеление на очите:„М(етоди) П(етров) от град Перник узнава от свой близък за лековитата вода в монастира. Налива си от нея за вкъщи и много скоро му се налага да я употреби, тъй като едното око на съпругата му получава много сериозно възпаление. Той ѝ прави компрес с вода от аязмото и само за 12 часа възпалението преминава напълно” (svetogorie.com);

„В. М. от град София страда от хронично възпаление на очите, при което тя почти не може да си отвори клепачите. Посещава монастира и си взима вода. При второто посещение състоянието й е значително по-добро, а когато дойде за трети път, бе напълно оздравяла” (svetogorie.com).

Най-скорошен е случаят за мъж от Пернишко, разказан от помощник в манастира: „Един път ноември месец миналата година дойде човек от Пернишкия край (…) и той разказа, че имал проблем с очите, ходил по лекари, капки, незнам какво, лекарства, даже операция му била насрочена, обаче, от някъде чул за този манастир, че има горе аязмо, светена вода… И решил, вече от немай къде да се качи и да пробва. И още с първото качване, се наплискал по лицето и вика: „Край! Аз се оправих. Просто – вика – се оправих. И не съм никакъв кой знае колко, нито набожен, нито вярващ, християнин съм, но в рамките на нормалното, като всички хора. И – вика – от тогава всяка седмица си идвам по един път задължително, за да си пълна водичка” (телефонен разговор с Р.М., зап. Т.М., 1.02.11, гр. София).

Към изцелените от водата в аязмото принадлежи и един мюсюлманин от ромски произход: „През 2007 г. (…) Р. О. от Врачанско, заболява тежко от рак на белия дроб. Лечението не помага, той изгубва всичките си сили и вече не може да става от леглото. Изписан е, за да си замине от този свят сред своите близки у дома. Близките му, обаче, имали други идеи. Чули за водата от аязмото и изпратили зет му да донесе. Това било в началото на 2008 г., точно когато се строял пътят и човекът си направил труда да се изкачи до манастира пеша и да носи водата 5 км на ръце, когато се връщал. Както не веднъж се е случвало, и този път Бог не гледал на лице, а излял милостта си над болния. Р. О. пил от водата и не взимал никакво друго лекарство. Какво било изумлението на всички около него, когато той скоро се изправил на крака и през 2010 г., по думите на неговите съселяни, „не слизал от коня”” (отец Никанор, 11.03.2011).

Каква картина разкриват представените случаи на наказания и изцеление? От една страна, случаите на изцеления показват, че за всеки болен освен западната и народната медицина съществува още един шанс за оздравяване или за облекчаване на болестта. Примерите показват, че дори изцелението да зависи до известна степен от Бога, то зависи и от вярата на човека, т.е. от силното му желание за подобрение. При това вероизповеданието и местонахождението на болния се оказват от второстепенно значение. От друга страна, случаите на наказание, потвърждават, че „Бог поругаем не бива!” (Гал. 6: 7). При това наказанието може да сполети извършителя или неговите близки, под различна форма (смърт, болест, осакатяване и пр.) в рамките или извън границите на сакралното пространство, непосредствено след поругаването или след часове, месеци, години. С други думи рано или късно възмездието идва, ако действащото лице не осъзнае грешката си и не реши да се поправи, и от чудно наказание за да се получи чудесно изцеление.

Библиография

Асенов 1969: Асенов, Петко. Брезник и Брезнишко. София, 31—40.
Асенов 1999: Асенов, Петко. Граовски летописания. София, Ликовски. Асенов 2005: Асенов, Петко. Из възрожденското минало на Брезнишкия край. – В: Михайлов, Стамен 2005. Брезник и Брезнишко. Краеведски изследвания. София, „Вулкан 4”, 57—100.
Баева 1997: Баева, Вихра. Лични разкази за чудеса – между всекидневното и сакралното. – Български фолклор 1997 (5-6), 59—69.
Баева 2000: Баева, Вихра. Знамението в контекста на личните разкази за чудеса. – Български фолклор 2000 (3), 63—71.
Баева 2001: Баева, Вихра. Разкази за чудеса (Локална традиция и личен опит). София, ДИОС.
Баева 2002: Баева, Вихра. Мотивът за Божието наказание в дискурс на фолклорното християнство (По материали от съвременни житейски разкази). – Балканистичен форум 2002 (1-2-3), 145-151.
Вълчинова 2002: Вълчинова, Галина. „Традиционно” и „модерно” чудо в култа на Дева Мария в европейските католически култури (По материали от Франция, Испания, Португалия и Хърватска). – Български фолклор 2002 (2), 53—65.
Георгиева 2000: Георгиева, Албена. 2000. Разкази и разказване в българския фолклор. София, „Фигура”.
Георгиева 2002: Георгиева, Албена. 2002. Чудесни изцеления по финландски. – Български фолклор 2002 (2), 74—77.
Добровольская 1997: Добровольская, Варвара Е. Несказочная проза о разрушении церквей. – В: Славянская традиционная культура и современный мир. Выпуск ІІ. Москва, 76—87.
Ермакова 2011: Ермакова, Е. Е. Исцеления в среде христин веры евангельской“. – Этногрофическое обозрение, № 3, 31-39.
Кожухаров 1969: Кожухаров, Стефан. Записки и летописни бележки. – Известия на института за литература, кн. ХХ.
Манолова-Николова/Желева 1999: Манолова-Николова, Надя/ Желева, Пенка 1999. Летописни бележки от Средна Западна България. София.
Матеева 1995: Матеева, Ваня. Сакралното във фолклорната култура на изповядващи исляма в България. – Български фолклор 1995 (1-2), 167—180. Михайлов 2005: Михайлов, Стамен. Брезник и Брезнишко. Краеведски изследвания. София, „Вулкан 4”.
Мороз 2004: Мороз, Андрей Б. Устната история на руската църква през съветския период (народни предания за разрушаването на църквите). – Българска етнология 2004 (1), 18—27.
Нешев 2005: Нешев, Георги. Стари църкви и манастири в Брезнишко. – В: Михайлов, Стамен. Брезник и Брезнишко. Краеведски изследвания. София, „Вулкан 4”, 47—56.
Панайотов 2002: Панайотов, Константин. Една възможна класификация на разказите за наказания. Чудесните наказания. – Български фолклор 2002 (2), 78—80. Miettinen 1990: Miettinen, Matti A. Religious Miracle Healing in Medical Psychological Perspective. Summary from Miettinen, Matti A., Uskonnolliset ihmeparantumiset lääketieteellis-psykologisesta näkökulmasta. Kirkon tutkimuskeskus 1990, sarja A № 51.1990.
Медиография Филм „Безсребърници” (2010). Сценарий – Евгения Атанасова-Тенева Режисьор - Росен Елезов Оператор - Цветан Недков
В-к „Стандарт”, 5.05.2008 г. В-к „Стандарт”, 14.12.2010 г.
www.svetogorie.com

Информатори:
Александър Методиев Антов, род. 1930 г. в с. Гигинци, основно образование; шофьор, пенсионер (работил е 1941-1944 в манастира при свещ. Петър Смрикаров). Владимир Ананиев Алексиев, род. 1930 г. в с. Гигинци, средно-техническо образование; техник, пенсионер (от рода БогослАви, работил е като малък в манастира).
Кирил Матев Динев, род. 1947 в с. Гигинци, средно специално образование; механик, служител, пенсионер (бивш кмет на с. Гигинци).
Йеромонах Никанор, род. в София, висше образование, брокер.
Румен Енчев Младенов, род. 1958 в гр. Перник, основно образование, шофьор. Стойна Любенова Дойчинова, род. 1921 в с. Гигинци, основно образование; земеделие, пенсионер. ________________________________


[1] Извадка от молба на игумена на манастира (архимандрит Евгений) до патриарх Максим, подадена на 29.10.2008 г.

[2] „Нагледен пример за отношението на българските владетели към вярата дори и в най-трудни за страната времена е Мрачката грамота на цар Йоан-Александър от 1348г.” (svetogorie.com)

[3] Руините от стария монастир остават видими до към 1949 г., а последното материално доказателство, трите вековни церови дървета, наричани заради намиращия се край тях каменен кръст „Кръстàто дỳбье“, са отсечени през 1962 г.

[4] Тук „харизаа” се ползва със значението „даруваха”.

[5] Те приемат монашество с имената Иларион и Захарий

[6] Магер – готвач, домакин, грижещ се за имуществото и стопанските дела на манастира (Манолова-Николова, Желева 1999: 296).

[7] Дяк (Преславско), Гяк (Банско) – диал. ученик, дякон (Български етимологичен речник 1971. Т. 1. София, стр. 472);„който знае книгя и чете и пее в черковя”, Геров, Н. 1975. Речник на българския език. Ч. 1. София, стр. 396); най-ниската степен в църковното чиноначалие (Манолова-Николова/Желева 1999: 293).

[8] За повече сведения за книгите вж. Нешев 2005: 52.

[9] Емиш – плод, овощя

[10] Единият от информаторите, бай Владо от с. Гигинци, род. 1930 е от рода Богослави.

[11] иконостасът, свещниците и пр. (в скоби – горе)

[12] Няма сведения за съдбата на иманярите.

[13] Председател на сдружението е Нихат Кабил, а първи зам.-председател – дългогодишният кмет на гр.Брезник, Георги Михайлов. В сдружението влизат представители на Министерството на културата, общественици, юристи, духовници, учени и бизнесмени (svetogorie.com).

[14] В-к „Стандарт”, 5.05.2008 г.

[15] Жертвата е бил алергичен към пчели.

[16] Изказване на йером. Никанор във филма „Безсребърници” (2010).

[17] Както вече беше споменато, от манастирската църква са откраднати царските и други стари икони, мощехранителница с мощи на светиите-покровители и други предмети, но до сега не е известно какво се е случило с посегателите.

[18] Делокализирани изцеления се срещат и в разказите на евангелисти-петдесятници, при които болният се намира в град, различен от града, където в храм презвитер, пророк [евангелистите-петдесятници определят като пророк, човек който от тяхна гледна точка е надарен да изцелява] или група от хора извършват колективна молитва (Ермакова 2011: 36-37).

[19] В-к „Стандарт”, 14.12.2010 г . Относно този случай, видна лекарка от Перник ми сподели, че според нея сегашното състояние на човека е добро, защото болестта е във фаза на ремисия.

1 коментар:

  1. Богата и хубава история има Църногорския манастир. Аз така си го знам! Всеки един от нашите манастири има невероятна история и атмосфера пропита с нея. Най-интересен ми беше частта с наказанията. Има провидение, не всичко е случайност!

    ОтговорИзтриване