Проф. Ботьо Тачков: За 50 години съветско владичество българите пострадахме много

Разговор с проф. Ботьо Тачков - автор на романа „Сбогом на мечтите"


Роденият в Перник проф. Ботьо Тачков е световно известен с трудовете си по икономика, написани на английски и на немски език. Той е член на икономическите факултети в университетите в Колумбия, Мериленд, Флорида. Бил е президент на инвестиционна банка "Атлантик" на Уолстрийт, съветник по развитие на индустрията към правителството на САЩ. Избран е за икономически съветник от ООН за Индонезия. Отличаван е с престижните награди „Елинор Рузвелт"и „Фулбрайт".

Белетристичните опити на видния икономист са не по-малко любопитни за публиката. На пазара е книгата му „Изповед на един борсов спекулант", която разказва за смайващите успехи на този пернишки миньор, който след бягството си от България стига до върховете на американското общество.

Романът му „Сбогом на мечтите" , който може да се намери и на книжния пазар в Перник, разказва съдбата на потомствен перничанин, принуден от комунистическите власти да напусне страната, за да може да живее почтено, без да му се налага да става предател на ценностите си.





- Прекарали сте много години в САЩ, кога се завърнахте в България?
- Започнах да идвам от 1992-1993г. като гост на БАН. След това се хванах с реституция. И едва през лятото на 2009г., след 15 години съдебни дела от 5 декара собствена земя получихме 500 кв. м в махала „Варош" в Перник. Там имаше содо-лимонадена фабрика. Понеже аз избягах, комунистическите управници прикараха булдозери и сринаха всичките къщи на фамилията, за да направят содо-лимонадена фабрика. В същото време на границата на нашия имот имаше празен общински имот - ливади. Но решиха, че точно там където са къщите на моята фамилия е най-подходящо и с това извинение започнаха да събарят.

- С кого се срещахте като се върнахте в Родината?
- Срещах се и с новите власти. Бях уредил много неща за България в екологията, в земеделието. Но цялата програма пропадна, защото България не се интересуваше.
Жельо Желев - тогава президент, казваше - уредете, аз ще дам земя да дойдат американски фермери и да покажат как се обработва земята. Аз действах като частно лице. И ха днеска, ха утре - непрекъснато отлагаха. При това разместване на пластовете всеки търсеше да уреди себе си, а на държавата - майната й - така стана.



- А кога избягахте от България?
- През 1962.


- И как успяхте да избегнете „възпитателните лагери"? В книгата си разказвате, че сте отказали съдействие на службите, а в същото време сте се измъкнал и от лагерите - как стана това?
- Това съм го описал в книгата. Вуйчовците ми бяха много предани на партията. Фьодор Джигрето изпадна в немилост и затова има малко данни за него. Обаче в приложенията ми го има на снимка прегърнат с Георги Димитров. Когато Георги Димитров се връща в България пита дали са живи Джигретата. Като дошъл в Перник се прегръщали. Търсил всички от фамилията да се снимат с него, но аз бях в парка и не съм знаел, затова не съм се снимал с Георги Димитров.

- Какви са били Вашите вуйчовци?
- И двамата беха много активни. Те бяха центъра на партията в нелегално време, но беха романтици. За тях комунизмът беше това, което разправяше пропагандата. И си бяха посветили живота в служба на партията, за да подобрят човечеството. Но видяха какво става. Когато дойде Александър Миленов, той стана председател на миньорския съюз, а вуйчо ми беше негов заместник и започнаха фрикциите там. Миленов беше видял какво е комунизъм. Разбрал, че е измама. И вика: Джигре, дай да си живеем - сега ни е паднало. Почва да краде, да живее нашироко, а вуйчо ми идеалист. Той не приема нищо. Не искаше и купони да вземе. Казваше: първо за народа - аз за това съм се борил. После започна на партийни събрания да критикува Александър Миленов, че краде и т.н. А Александър Миленов беше представител на земеделския съюз и го унищожи. И сега Александър Миленов има в парка паметник, а вуйчо ми е погребан при нехристияните - между циганите горе в „Тева".


- С другия Ви вуйчо какво стана?
- Другият го убиха в едни ливади към Богданов дол . Беше стрелял по един съветски войник. Поканил го на гости. Оня пийнал, хапнал и като си тръгнал, почнал да събира и да слага в торбата каквото му хареса. Вуйчо грабва пистолета, оня бяга и в тъмното вуйчо стреля по него, но не го улучва - избягал. Обаче изглежда нашите са се уплашили от съветските органи и трябвало да отмъстят на вуйчо ми, че е направил това.


- Така без съд и присъда в ливадите ли беше убит?
- Просто изчезва и край. Те нямат за какво да го съдят, защото не е извършил престъпление. Той е бил нападнат и се е самоотбранявал обаче... Обаче той си пийваше и пийне ли винаги викаше: язък ни за борбата, язък че се борихме, за това ли се борихме?...

- В книгата наред с перипетиите си описвате и чисто човешки емоции. Но сякаш тогава човек не е имал право и да се влюбва?
- Аз щях да се женя за едно момиче от Белград. Бехме сгодени, но се върнах в България. Близките й ме записаха там в университета да следвам и хоп затвориха ми границата - не ме пускат. Не ми дават контакт - пиша писма - не й дават писмата, остават в държавна сигурност. Телефонна връзка не дават. И се видяхме, когато избягах 62-а година. Това беше 1943 г. и 20 години по-късно пристигам в Белград. Баща й е бил министър на правосъдието. Те бяха от хайлайфа на Югославия. Лични приятели с английския крал. Запознаха ме с хайлайфа на Белград .
Имаха вила в Дедине, където всички видни югославяни имат. И пристигам аз 1962 г. Имаха едно здание до жилезничката станция. Отивам да ги търся там - няма ги, къде са - на Зелени венъц - малко по-нагоре - там е друга сграда и отивам там. Намирам майка й и тя като ме виде веднага вика Мира по телефона - тя работеше в библиотеката, след това стана шеф на народната библиотека в Югославия, което е ранг министър. Много интелигентно момиче беше. И вика Мира ща радиш? - Мисля че съм го писал това в книгата.

- Разказвате го, но не особено подробно и не се разбира как тогавашните власти са решавали съдбите на хората.
- Е ово оно . Майка й казва: очу ти кажем нещо да упадеш - ай Ботьо е овде. Пристига тя. Хвърля се на врата ми, целува ме . И вика: господи, какво правя - аз съм женена жена. Така се разминахме и след това от Югославия аз продължих. Но аз много исках да се оженя за нея . Те много ме искаха също. Майка й ме водеше по Белград, а аз бях с униформа и все ме представяше: видите ща е леп бугарин. Беше горда с мене. И Мира като ме изпращаше плака, плака плака на гарата, момичето Аз и обещавам, че ще се видим, ще се върна. Не дадоха.

- Все пак как успяхте да се измъкнете от пипалата на Държавна сигурност? Много хора са подписвали декларации за сътрудничество, а Вие?
- Душа ми знае как съм живял това време - прекарах живота си под земята. Обиколих всички мини в България - колкото по-далече от Перник, по-дълго ме държат. Държат ме на работа, докато дойде сигнал от Перник да ме изгонят. В Своге бех - там прeхвърлях на копачите въглищата, което е най-мръсната, най-тежката работа вентилация ужасна въглищен прах , няма по един картоф за ядене, а имаш черно гърло, разширено сърце и спех в бараките в едно кално дере - 10 човека, 10 миньори в една стая влизат, излизат. Имаш стол, в който сервират в алуминиеви чинии едно парче сланина - месо няма. Само сланина, плуваща в мас някаква - друго няма
И това е - ми казват - подпиши и ще те направим министър - иначе ще изпълним нашия план: ние враговете не ги пленяваме, но ги унищожаваме. И аз съм живял под тоя стрес 17 години.

- А как успяхте да направите такава шеметна кариера в Америка. И други хора са успели да избягат, но вие правите удивителна кариера. Вие постигате върхове, които за мнозина си остават мечта.

- Ако отворите моето досие в Държавна сигурност ще прочетете най-хубавите работи, които се пишат за един човек - много интелигентен, атрактивен, почтен, принципен, честен, хората му се доверяват, учи бързо чужди езици. Такъв човек им трябва. Искат разрешение от вътрешния министър да ме вербуват. В мотивацията ми дават отлична характеристика. А когато питат в Перник за мене - те пишат той е фашист, той се опитал да следва, глупав е, не могъл да завърши - ей такива работи. Обаче там все имаше малко по-интелигентни хора, които са ме преценили. Та въпреки, че тука от това да рина въглища в мината повече не ми даваха, там хората търсят таланти и аз просто си пропилях шансовете - бях на път да стана Рокфелер.

Но аз бих искал да говорим повече за книгата ми, а не за личността Ботьо Тачков. Не е важно за личността Ботьо Тачков. Кариера вече няма да правя. Бих искал книгата ми да стигне до повече хора.


- Безпорно сте прав. Като се чете книгата Ви личи да е написана от много преживял и високо интелигентен човек. И е любопитно да се научи повече за автора, затова моля да разкажете какво не можаха да разберат комунистите с ограничаването на свободата на човека, а в Америка се случи?
- В Америка понеже всичко е частно, там не може никой да си позволи да вземе някого, който не върши работа, който заема мястото на някой, който е по.добър от него. И непрекъснато се търси талант. И затова Америка за 200 години от една пустиня стана най-цивилизованата и най-силната държава, защото се търсят талантливи хора и им се дава възможност и аз започнах като прост работник там, а дума не знаех английски и само няколко месеца след това ми предложиха да ме тренират за мениджър. Те наблюдават непрекъснато.

- Какво точно работехте?
- Първо започнах в една козметична фабрика - разопаковах сандъци със сурови материали на конвейр и трябваше много бързо, за няколко секунди да разкъсам кутията, да ги преброя и да ги върна - кръв течеше от пръстите ми. Щото ако не го направиш целият конвейр трябва да се спре и 30 работника, които работят на този конвейр да чакат. И разбира се, ще се те уволнят. Там работната дисциплина е много висока. Хората се трудят наистина. Всеки си гледа много сериозно на работата, нещо което не съществува още в България. Почват да се учат, но още го няма. И затова всеки гледа да е по-добър от другите, така че да напредне и са създали такова мислене, че всеки може да стане милионер, стига да е дисциплиниран и да развива себе си да има някакъв талант. И да разбира нещо.

- Искате да кажете, че там си вярват, че с труда си и с това, което правят, могат да успеят?
- Всеки работи, влага всичките си сили , тренира се , Мъчи се да стане по-добър, за да стане милионер, Е много малко от тях успяват, но стават, за да може да се потвърди тази сентенция. В Америка даже правят изкуствено афроамериканци милионери, за да им покажат, че с труд могат да успеят.

Аз работех в правителството и един мой черен колега казва: ще напусна, защото ми предлагат да ми отворят магазин и да имам съветници - това държавата го прави и се води на негово име. Искат да издигнат черните - които от тях са по-интелигентни. Та ето в тая атмосфера всеки се труди и мъчи да успее. А при нас всеки лъже, че прави нещо, но всичко е менте. В ония години се правеха, че изпълняват плана, както съм писал в книгата, а не беше така.




- Тези истории с изпълнението на плана, с краденето в мината са истории, които почти не са описвани в художествени четива. Смятате ли, че така днешните младежи ще добият представа за онова време?
- Те продължават да разправят и сега - тогава се работеше, тогава се произвеждаше. А когато Хрушчов дойде на власт каза: ние не знаем какво правим, защото в тази статистика нищо не е верно. То е само писано за пропаганда.


- А какво според Вас не знаят за тоталитарното управление днешните младежи?
- Българите са пострадали повече за тези 50 години съветско владичество, отколкото за 500 години под турско робство. Защото има емпирични доказателства, когато България се е освободила от турско робство са се намерили интелигентни хора и са поели съдбините на България и България е тръгнала напред. Има страхотно развитие на България - от една турска провинция, където няма железници, няма пътища, няма и не могат да се намерят достатъчно работници. Дядо ми е бил предприемач и е строил подбалканската линия. За да има работниците напролет, когато работата ще продължи, цяла зима ги държи в бараката. Те не работят, но той ги храни, плаща им.Но пролетта, когато трябва да почне работа, става Балканската война. Мобилизират работниците. Неговият партньор отива, изтегля парите за извършеното, бяга в чужбина и дедо ми банкрутира и и умира. Но е имало страхотен бум тогава.

Това не се получи, след като станахме независими от Съветския съюз, защото те избиха интелигенцията. А в турско време е имало условия да се развие българска национална интелигенция. Турците са се грижили за отбраната на този район и българите са били свободни да правят бизнес. Чак до Индия са търгували и свидетелство са къщите, които виждаме в Копривщица - много скъпи къщи. Следвали са в Англия, в Харвард и когато се освобождават - дедо Йончо за когото говоря, винаги тъгуваше, че не е знаел да чете и да пише - вика щех да стана капитан. - но станал само подофицер или не знам какво си. Имало е нужда от хора, търсели са се и са се намерили. Даже нашите възрожденци са били много по-добро народно събрание отколкото сега, след съветското владичество. Защото те унищожиха хората, които имат потенциал да са добри държавници. На тях им трябваха глупави хора, не интелигентни.

- И какво? Както в Писанието пише - трябва да бродим 40 години през пустинята и да забравим робството. Тогава ли да чакаме нещо да се промени?
- Трябва няколко гнерации да минат, да се образува пак интелигенция То е един бавен процес на еволюция, а не на революция. Неколко генерации трябва да се развият при благоприятни условия, за да се създаде една интелигенция , която може да поеме управлението на държавата. Сегашните управници са синове и внуци на тия примитивни хора, които направиха в България тоя нещастен период на съветско владичество.









06-Ноември-2009