На 1 септември започва новата църковна година

Месец септември е седмият месец от годината според еврейското летоброене. Свързан е с ред библейски събития, затова е определен за начало на църковното новолетие, наричано още "началото на индикт".


Според Светото писание, Господ идва в синагогата на първи септември, за да обяви своята мисия за цялото човечество:


16. И дойде в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата, и стана да чете.
17. Подадоха Му книгата на пророк Исаия; и Той, като разгъна книгата, намери мястото, дето бе писано:
18. "Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените,
19. да проповядвам благоприятната Господня година".
20. И като сгъна книгата и я даде на слугата, седна; и очите на всички в синагогата бяха насочени в Него.
21. И почна да им говори: днес се изпълни това писание, което чухте.
22. И всички Му засвидетелствуваха, и се чудеха на благодатните Му думи, които излизаха от устата Му, и казваха: не е ли този Иосифовият син? (Лука 4.16-22).


Византийците виждали в това четиво указание от Господ за празнуването на новата година. Преданието свързало това събитие с 1 септември. В Минология на Василий ΙΙ от 10 век се казва: "От това време Той дарува на нас, християните, този празник".


И до днес в Православната църква след литургията на 1 септември се чете именно този евангелски откъс.


По каква причина бил установен този празник?


* Именно в този месец, когато водите на потопа започнали да намаляват, Ноевият ковчег се установил на Араратските планини.

* В този месец свети пророк Моисей слязъл от планината с лице, осияно от Божествената слава, и донесъл новите скрижали, на които бил написан законът, даден от Самия Господ.

* В този месец било започнато съоръжаването на Господнята Скиния сред стана на израилтяните.

* В този месец първосвещеникът, един-единствен път в годината, влизал в Светая Светих да принася служба, "и то не без кръв... за себе си и за греховете на народа, сторени по незнание".

* В този месец Божият народ, смирявайки с пост душите си и принасяйки на Господа жертва на всесъжение, приемал очистване от греховете си, извършени през годината.

* В този месец се извършило тържественото освещаване на великолепния храм Господен, построен от цар Соломон, и в този храм бил внесен Ковчегът на Завета.
В този месец всички колена на Израилския народ отвсякъде се стичали в Иерусалим за празника, изпълнявайки Господнята заповед: "седмият месец да ви бъде събота на съботите, и смирявайте душите си пред Господа".


През 6 век по времето на император Юстиниян I във Византия е въведено календарното летоброене по индикти (грц. индиктион от лат. indictio=обявяване) -периоди от 15 години, когато се е извършвала оценка на имуществото, облагано с данъци.


Самата дума индикцио в Римската империя е била използвана за обозначаване на точната сума данъци, дължими всяка година, като по този начин с новия индикт на императора започвала новата финансова година на империята.


Според някои специалисти системата на индиктионите има египетски произход.


Официалното византийско изчисляване, т. нар. индиктиони на Константин Велики, започвало на 1 септември 312 г.


Във Византия църковната година не винаги се отбелязвала на 1 септември. Както на Запад, така и на Изток било много популярно мартенското летоброене, когато за начало на църковната година се считал 1 март или 25 март - Благовещение. Като цяло тържественото отбелязване на 1 септември като начало на църковната година може да се счита за късновизантийско явление.




Есента е била начало на новата година от древни времена. Основания за това можем да намерим в самта природа. В края на лятото обикновено привършвала жътвата и труда на цялата година (Изход 23:16). След събирането на плодовете, като цел на природата и земеделието, настъпва новият кръг от дела и нови надежди за бъдещо плодородие.




В Деня на църковното новолетие - 1 септември, се чества св. преподобни Симеон Стълпник (357-460г.) и паметта и на преподобна Марта, неговата майка.




Преподобни Симеон Стълпник се родил в 357 година. Родината му е пограничната област между Сирия и Киликия, в Мала Азия. Родители му били благочестиви християни, бедни и прости хора. Като дете той бил пастирче на чужди стада, но още от тогава той бил призован от Бога за подвижнически живот. Още от дете всяка заран той влизал в храма на молитва. В един празничен ден той чул думите на Господа Иисуса Христа: "Блажени бедните духом ... Блажени кротките ... Блажени гладните и жадните за правда ..." . това силно го развълнувало. „Дали мога и аз да стигна до такова блаженство, за което Спасителят говори?”, запитало малкото момче стоящият до него в молитвен унес старец. А той му отговорил, че това е напълно възможно като се отдаде на пост и молитва, на смирение и бедност и като се отдалечи от греховния свят в непрекъснат разговор с Бога.

Като станал на 18 години, Симеон постъпил в манастир. Полагал непрестанни усилия да търси напрежение и оскъдици. Прекарвал времето си в пост и постоянна молитва, но все му се струвало, че малко се труди за Христа, Който пострадал за нашето спасение.
Един ден Симеон оставил своята манастирска килия, изкачил се високо в планината и в усамотение се отдал на молитви. С опасения да не би поради умора да се породи в душата му желание да слезе долу, при братята в манастира, той се привързал с верига за голям камък.

Този негов подвиг станал достояние на местния епископ, който се качил в планината да го види. Като го видял окован, му рекъл: „Защо е това? Човек трябва да владее себе си и без окови! Не чрез верига трябва да се приковем към онова, което считаме за своя длъжност, а чрез воля и разум.”

Смирено Симеон приел бележката на архиерея, снел веригата от себе си и променил начина на подвига си. Той продължил своя постнически и молитвен подвиг, като още по-силно се свързал с Бога и подчинил волята си на Божията воля. Похотите на плътта си побеждавал чрез доброволен труд из тоя планински кът и чрез въздържание.
Слухът за неговия постнически и молитвен подвиг се разнесъл из цялата околност. Към него започнали да се стичат поклонници, но кротък, благ и смирен, Симеон се плашел от човешките похвали. Не искал да ги чува, за да не се възгордее и да падне в смъртен грях.

Тогава решил да си изгради стълп – кула и там, на върха й да живее, та посетителите да не го смущават, да не слуша похвалите им, да остане завинаги в смирението си. Събрал камъни и от тях изградил стълп и върху него тясна килия. Но поклониците не го оставяли на мира и той започнал да се издига на все по-високи стълпове. Последният бил висок около 12 метра. Върху стия стълбове преподобният се молел непрестанно, най-често изправен, с поглед устремен към безкрайните небеса. Бог укрепил душата му сред тежките страдания и го дарил с удивителна мъдрост, с чудотворна сила.

Слухът за подвига на преподобни Симеон Стълпник се разнесъл надлъж и нашир. Към неговия стълп продължили да прииждат огромни маси народ от близки и далечни страни. Идвали богати и бедни, силни и слаби, учени и прости. Едни дохождали при него за съвет, други за утеха. Трети донасяли болни – да се помоли за тях.

Кротък, скромен, смирен, той слизал от височината на стълпа си, заставал пред тях. Изслушвал всички с любов и благост, като им давал да разберат, че считал себе си най-малък и най-недостоен от всички. Със забележителна нежност и горящо сърце ги поучавал на закона Господен. Молел се за болните и те получавали изцеление.

Свети Симеон прекарал на стълпа няколко десетки години. Блажено починал на 103-годишна възраст – в 460 г. На погребението му сред народа имало човек, който бил ням и глух от 14-годишна възраст. Когато внесли тялото на преподобния в храма, нещастният човек се изцерил веднага. Чудото силно развълнувало целия народ. Църквата тържествувала и славела Бога.

След няколко години бил построен в Антиохия храм на името на св. Симеон Стълпник. В тоя храм били пренесени светите му мощи. А на планината, където се намирал последният, най-високият стълп, бил изграден манастир, където са станали много чудеса, особено изцерявания на неизлечимо болни.


Същия ден се празнува паметта и на преподобна Марта, майка на св. Симеон.


Евангелските и Апостолските чтения за деня
(Сряда след 14-та Неделя след Петдесетница)


Из „Послание на св. апостол Павла до Галатяни”:

15. Братя, говоря по човешки: и човешко завещание, утвърдено вече, никой не разваля, нито допълня.
16. Но обещанията бидоха дадени на Авраама и на семето му. Не е казано: "и на семената", като за мнозина, а като за едного: "и на семето ти", което е Христос.
17. Аз пък казвам, че законът, който се яви след четиристотин и трийсет години, не отменя утвърдения по-преди от Бога завет за Христа, та обещанието да изгуби сила.
18. Защото, ако наследството е по закон, то вече не е по обещание; а на Авраама Бог го дарува по обещание.
19. Прочее, защо е даден законът? Той биде прибавен поради престъпленията, докле дойде семето, към което се отнася обещанието, и е предаден чрез Ангели, с ръка на посредник.
20. Но посредникът не бива посредник само на едного, а Бог е един.
21. И тъй, законът противен ли е на Божиите обещания? Съвсем не! Защото, ако беше даден закон, който да можеше да животвори, то наистина оправданието щеше да бъде от закона;
22. но Писанието заключи всички под грях, та обещанието да се даде на вярващите чрез вяра в Иисуса Христа./ Гал. 3:15-22.


Из „Свето Евангелие от Марко”:

7. Като повика дванайсетте, начена да ги разпраща по двама, и им даде власт над нечистите духове.
8. И им заповяда, нищо да не взимат за по път, освен една тояга: ни торба, ни хляб, ни пари в пояса,
9. но да се обуват в прости обуща и да не обличат две дрехи.
10. И рече им: ако някъде влезете в къща, оставайте в нея, докато си отидете оттам.
11. И ако някои не ви приемат, нито ви послушат, като излизате оттам, отърсете праха от нозете си, за свидетелство срещу тях. Истина ви казвам: по-леко ще бъде на Содом и Гомора в съдния ден, отколкото на оня град.
12. Те тръгнаха и проповядваха покаяние;
13. изгонваха много бесове, и мнозина болни помазваха с елей, и ги изцеряваха./ Ев. Марк. 6:7-13.

Задължителна ли да е забавачката за 5-годишните?

Един от първите законопроекти, който ще гледа в новия сезон парламентът е поправката на Закона за народната просвета за въвеждане на задължителна забавачка за 5-годишните.

Преди ваканцията тя мина на първо четене, но и преди това, и след това се чуват много гласове против задължителния елемент.

Аргументите „за” са ясни – Лисабонската стратегия 2020, добрите европейски практики, нуждата от по-ранна социализация и създаване на нагласа за екипност у хлапетата, по-добра адаптация и езикова подготовка преди постъпване в училище и т.н.

По данни на образователното министерство и сега над 85 на сто от децата на тази възраст са в целодневните детски градини.

Там не са децата от рисковите групи и тези, за които се грижат гувернантки.

Но ако вторите не отидат на предучилищна подготовка родителите им може би ще са в състояние да плащат предлаганата санкция. Докато за другите това няма как да се случи. Та те не са в детската градина тъкмо защото родителите не могат да пащат таксата. А как ли биха платили глоба от 2 000 лева, за това че цигането не ходи на детска градина неговите безработни родители?

Като няма морков, държавата хваща тоягата, каза наскоро по тоя повод социолог.

Депутатите трябва да му мислят преди да приемат закони – дали те ще се изпълняват.

Данъчен рахат за бизнеса

Бизнесът изпаднал в данъчен рахат напоследък, ми споделиха тези дни познати. Отдавна съм далече от неволите на българския фирмаджия - едър, дребен и среден и ако се отказах преди много години сама да се грижа за заработването на парите, то е и заради данъчните, но това е друга тема - все за корупцията.

Сега бизнесмени се чудели какво става, защото никой не ги търси за данъци. От доста време били оставени намира. Не ги подканяли да плащат, не получавали предупредителни писма,което по-рано се правело често. Даже проверките им били разредени.

Други години ни спукват от писма, докато данъчните не си приберат и последната стотинка, а сега е пълно затишие, казват хора от бизнеса.

Защо е така - и те самите не знаят. Притесняват се да не би това да е затишие пред буря, затова слагали в ред всичките си бумаги и всяка фактурка овреме осчетоводявали.

Ама като слушаме, че в държавата приходите са малко, хептен не знаем какво да мислим, коментират си бизнесмените.

Един от тях обаче стигнал до прозрение. Макар управляващите скоро да се похвалиха, че са събрали близо милиард стари вземания, най-силно вика за несъбраните данъци бившият премиер Станишев. Сякаш той единствен е наясно какво и колко е събрано. И като направил проста аритметика, нашенският предприемач открил, че данъчните са си все същите, назначавани от Тройтната коалиция. Шефовете им също са си останали несеменени от Бойко.

Дали БСП не им е пратило някое окръжно да не пълнят хазната и така да съботират правителството на ГЕРБ, чуди се човекът.

Кой знае? Може и да е прав.

Тези дне във Фейсбук получих покана от БСП-активиста Боян Балев да се писъединя към създадена от него група "Ако държавата дължи, но не плаща, защо да плащаме ние?". Орг.работникът от "Позитано" 20 не е агитирал особено. Написал е само провокативното изречение: "Да си зададем въпроса и да видим възможните отговори". Последователите му не са много. Но пък човекът ако е имал партийно поръчение - си го изпълнил.

А отговорът е ясен. Той е даденият от Джон Кенеди популярен съвет: „Не питайте какво държавата може да направи за вас, а се запитайте какво вие може да направите за държавата си.”

Държавна агенцията за закрила на детето – да бъде или не ?

От известно време в правителството се обсъжда идея да бъде закрита Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД). Най-вероятно това е заради икономии. И едва ли някой се е замислил по-сериозно колко, на кого и защо е необходима тази куха структура.

Още повече, че 130 граждански организации от цялата страна, които работят по проблемите на закрила на детето, се обявили категорично против планираното закриване на ДАЗД. От тяхно име "Национална мрежа за децата" е изпратила до премиера Бойко Борисов, вицепремиерите Дянков и Цветанов и до представители на други институции становище в защита на ДАЗД.

Според експертите от неправителствения сектор трансформирането на ДАЗД в комисия към Народното събрание ще доведе до пълен хаос в и без друго неефективната и разпокъсана система за грижа за децата. Съдбата на ДАЗД не бива да бъде прибързано определяна, особено преди 15 ноември 2010 година, настояват от гражданския сектор. Тогава е срокът за предложения от страна на междуведомствената експертна група за цялостна концепция за промени в нормативната уредба за децата и семействата и структурите в системата за закрила на детето.

Доколкото е известно тази работна група готви нов нормативен документ, който засега носи работното име „Закон за детето”.

Реформа в ДАЗД и цялостната система за закрила на детето е безспорно необходима.

Това трябва да стане след широка консултация и обсъждане от специалистите, които работят ежедневно по въпросите на децата и семействата, а не на базата на решения, базирани само и единствено върху финансови показатели, коментират от гражданския сектор.

В същото време много от експертите и почти всички социални работници, които работят с децата на терен, са на мнение, че ДАЗД е ненужна административна единица, защото сега отделите за закрила на детето напрактика работят под шапката на дирекциите „Социално подпомагане”.

През годините на своето съществуване ДАЗД приема стратегия след стратегия. Един от основнитге приоритети в тези документи е намаляването на децата, настанени за отглеждане в институции, но това става изключителбно бавно.

Откакто я има Агенцията, тя не припозна като обект на своята дейност закрилата на всички български деца, а се съсредоточаваше само върху тези в риск, но те и без друго са грижа на други институции.

Съществуването на ДАЗД трябва да се защити с качествено нова филосохфия основана на и сега действащия Закон за закрила на детето, който сам по себе си е добър, но просто не се изпълнява, както впрочем е с много други български закони.

За езика и помислите на един министър

Вече няколко дни подред в интернет форумите не стихват коментарите по повод реплика на министъра без портфейл Божидар Димитров, под чиято „шапка” са българите, живеещи зад граница, а също и Дирекцията „Вероизповедания” към Министерски съвет. Въпросният министър си позволи епитет по адрес на българския народ, който не си заслужава да бъде повтарян. Това стана в разговор с журналист, докато министърът, определящ се като историк и даже носещ научна и преподавателска степен в тази област, обясняваше нещо си за откритите в разкопки на ранно-християнски храм частици от мощите на св. Йоан Кръстител и Предтеча.
После министърът реши да се поправя, като обясни, че епитетът бил по адрес на група анонимни археолози, завидяли на колегата си за откритието. Но докато се обясняваше той наговори още куп недомислия и обидно звучащи от устата на учен и министър слова.
Във всеки случай той обясни, че говори това, което и мисли, защото не иска да е лицемерен.
Божидар Димитров редовно се самоопределя като патриот, но дали точно това не е лицемерие, след като в мислите му витаят обидни квалификации по адрес на собствения му народ. По-вероятно е и друго – може би той осъзнава себе си като такъв, какъвто нарече целия народ и ако е така сигурно не е лицемерен. Не споменаваме епитета, защото както и да се опитваше министърът да обясни, че думата значела „обрулен” или „бит с пръчка”, тя си има едно подсъзнателно значение, което по приляга на този човек.
Тъжното в цялата работа е, че покрай споровете дали той има основание да нарича народа ни с такива епитети или не, млади хора, много от които стойностни и порядъчни, признаха, че се чустват част тъкмо от такъв народ, за какъвто говори министъра. Е, точно затова е непростимо от устата, а и в помислите на назначен за министър набеден историк да звучат такива внушения.
Хората гледат предаването му по БНТ „Памет Българска”. Не са малко и читателите на неговите книги. И му вярват. Даже дълго време го наричаха професор, без да е получил такова звание на преподавател във ВУЗ, но той го приемаше с удоволствие. Сега отказва да се извини. И как ли? За това се иска преди всичко морал...
Сега министърът се радва на своята слава и шества из медиите. Това на него не му е чуждо, защото докато беше директор на Националния исторически музея пак така налагаше усещането, че е едновременно в сутрешните блокове на две телевизии. Тогава се появи и вица, че тези, които не го харесват, се отказали от препечените филийки, защото обръзът му се появявал върху тях, дакото са в тостера. Даже личало, че ризата му е разкопчана до пояса, за да се вижда добре окосмената му гръд.
Народът ни не е такъв, каквто го определя министърът, даже и защото търпи подобни министри.

Как прекарахте почивника?

Как прекарахте почивника? Питаха ли ви днес по понеделнишки колегите или близки, или приятели, с които не сте се виждали през почивните дни. Не са! Не са защото думата „почивник” е нова. Тя се появи във Фейсбук, а най-упорито я разпространява писателят и литературовед Йордан Василев, съпруг на поетесата Блага Димитрова.

Всъщност думата я измисли някой друг - една дама,чието име, моля да ме прости изумих. Но Данчо Василев така я хареса и сега прави всичко от себе си да я наложи. И има всички основания.

Вместо купешкото „уикенд” къде, къде по-добре е да се казва "почивник". Така че, на когото му е харесала спокойно може да си я сложи в речника си и да я употребява, ако не обича чуждиците.

Не е само тази дума, която можем да сменим. Данчо Василев дава и други примери – вместо касае може да се казва отнася се, вместо финализира – завършва, вместо реновация – обновяваване. Примери всеки може да извади колкото си поиска от писмената и разговорната реч. Лошото е, че и хора на словото не са прецизни в изказа си.

А още по-лошо е когато си принуден да употребяваш чуждици, защото са избрани за наслов на нещо си. Такава дума е „съхрани”. Сами се сетете за какво става дума, но калко по-хубаво е ако опазваме българското.

Отец Йоан Занко Станойков: Как да се приближим на Господа?

Като лични съобщения чрез социалната мрежа Фейсбук получих размислите на един ревностен духовник за това как да се приближим на Господа.
Отец Йоан, който служи в български храм на сръбска територия, беше изпратил, вероятно не само до мен, своя пастирски отговор на важни въпроси. И макар съобщението да е лично, си позволявам без да съм поискала разрешението на отеца да препубликувам неговите размисли, защото ми се иска да станат достояние на повече хора.






СКЪПИ БРАТЯ И СЕСТРИ МОЛЯ ВИ ВНИМАТЕЛНО ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА И СЕ НАДЯВАМ ЧЕ В ДУШАТА ВИ ЩЕ СТАНЕ МНОГО ПО-ТОПЛО В ТЕЗИ СТУДЕНИ ВРЕМЕНА!!!
30 юли в 21:36


КАК ДА СЕ ПРИБЛИЖИМ НА ГОСПОДА!!!


първа част


Човекът, който търси Бога и иска да има връзка с Него, наистина се насища от Божието присъствие, както казва Давид на едно място: „Аз пък ще гледам с правда на Твоето лице; кога се събуждам, с Твоя образ ще се насищам”(Пс. 16:15). Тоест той ще се насити, като вижда Неговото присъствие и вкусва Неговото битие. Защото опитно е доказано, че човекът, който има връзка с Бога, не чувства празноти в себе си.

Божията благодат има чудно свойство - независимо дали някой е голям светец или е човек, който се подвизава, за да срещне Бога, той има познание и опит от благодатта, вкусва от нея, от Божието присъствие, от Божиите енергии. Независимо дали тази благодат е малко или много в човека, тя не му дава възможност или по-скоро не оставя в него чувството, че има някакъв вакуум. Човекът не чувства вакуум. Човекът, който живее заедно с Бога, чувства пълнота, абсолютна пълнота. Затова той не чувства никакво друго движение към нищо друго, от което по-рано е имал потребност, за да запълни своите празноти, време или интереси.

Много пъти питаме, това нещо грях ли е? Например, грях ли е някой да пуши? Грях ли е някой да пие? Да ходи по дискотеките или знам ли къде сега ходят, грях ли е?

Казахме, че не можем да отговорим на този въпрос, защото той е погрешен. Затова, ако отговорим директно, отговорът също ще бъде погрешен.

Можем обаче да кажем, че човекът, който има връзка с Бога, няма потребност да пуши, да пие, да скита по улиците, за да убие времето си. Той чувства равновесие в себе си, чувства пълнота, която го кара да стои в себе си и да бъде уравновесен и доволен.

Много пъти сме склонни да тичаме, да запълваме живота си с хиляди неща. Има хора, които поради това, че имат празноти в себе си, имат мания да купуват разни неща. Не знам дали сте чували за това - хора, които имат проблеми, обикалят и купуват разни неща от магазините. Е, разбира се, това е добро, защото се раздвижва местната търговия. Но от друга страна, това е духовен проблем.


Църквата ни казва да бъдем самостоятелни хора, а дори в един по-духовен аспект говорим за нестяжанието –да не притежаваш нищо. Да не зависиш от нищо. Каквото имаш, това е. Други неща не са нужни.

Нестяжанието се счита за основна добродетел, за основна предпоставка в монашеството - не можеш да притежаваш нищо. Защо ли? За да се научиш да не крепиш живота си върху патерици, върху чужди крака. Трябва да се научиш да стоиш прав, да стоиш и да съществуваш. Да не се мъчиш да запълниш празнотата с някакви низки неща и отпадъци или, както казваше старецът Паисий, да не събираш баластра в сърцето си, за да не търсиш след това цяла бригада, за да почисти баластрата, която си събрал в себе си.

Веднъж занесли на стареца Паисий едно джезве. Той нямаше такива неща, не се занимаваше с готварство. Готварският му съд беше една метална кутия от мляко, която приспособи за готвене. Това беше неговата тенджера – и то когато имаше гости, а не всеки ден. Видели го, че приготвя чая в това нещо и му донесли едно джезве. Той попитал човека, който му го донесъл: „Защо ми донесе джезве, ама сега какво ще правя, ново е, трябва да го закача някъде, трябва да ми донесеш и полица, за да го сложа на стената. След това ще трябва и гвоздей, за да го прикова. След това ще трябва и препарат да го мия и знам ли още какво. . . Затова, вземи си джезвето, ще си готвя с кутията, която открай време си имам”.


Когато отидох при стареца Паисий, това, от което се удивих и ужасих едновременно, беше неговото голямо нестяжание. Той не притежаваше нищо. Не знам дали можете да го разберете: човек да живее на едно място без да притежава абсолютно нищо. Имаше една стая с няколко дървени касетки в нея, някъде ги беше намерил и отгоре беше сложил няколко стари одеяла. Имаше и някакви хартиени икони, залепени на стената. Представете си човек да живее в дом, в който няма абсолютно нищо. Когато почина и искаха да вземат по нещо от него, нямаше какво. Той нямаше нищо и можеше да се пренесе за един час. Когато сменяше мястото си, вземаше две торби и тръгваше. Когато една зима беше облякъл всичките си дрехи, защото му беше студено, казваше шеговито, че където отива, взема и нещата си и няма проблем да не се върне обратно, защото каквито дрехи имаше, ги носеше.


Веднъж някакъв човек отиде при него и му стана студено. Старецът му даде една дреха, а оня имаше блестящата идея да изреже копчетата, за да ги вземе като благословение. Така ги отнесе със себе си. След това старецът потърси копчета, но нямаше копчета. И какво направи? Отряза малки клончета и ги постави вместо копчета.


Велико нещо е, когато човек няма празноти в себе си. Те се създават от твърде много неща. От най-простото нещо, от това да попиташ и да не ти отговорят. Това е една празнота в душевния свят на човека. Човек не трябва да оставя нещата без отговор. Трябва да внимаваме, когато ни питат, да отговаряме. Особено когато децата ви питат, трябва да им отговаряте. Не подминавайте въпросите на малките деца без отговор. Отговаряйте им сериозно, а не със смешни или инфантилни отговори. Сериозно, но като на дете, за да разбере детето, отговорът да бъде сериозен и правилен. Когато няма отговор на всичко, което ни заобикаля, тогава в душевния ни свят се появяват празноти.


втора част


Но идва тази връзка с Бога, за която Христос говори в Евангелието, за тези, които гладуват и жадуват за Христос, които се насищат от връзката с Бога. Когато човек се насити с връзката от Бога, тогава наистина спират търсенията, които е имал в себе си. Тогава човек се пита, “Ама как преди съм правил тези неща, търчах наляво-надясно, ходих да се забавлявам, да мине времето, да се развличам, имах потребност от всички тези неща, да стоя един час пред огледалото, да стоя толкова часове тук и там?”, но не намира причината.

Понякога това изглежда някак смешно. Както когато чакаме на светофарите, отстрани виждаме някакви фризьорски салони, гледаш ги клетите жени, от една страна ги съжалявам, от друга им идва да се засмея. Гледаш ги как търпят, носят едни фурни на главите си. Колко часа стоят вътре? И то начесто, а не да кажеш веднъж в годината. Има хора, които ходят там всеки ден или на два дена. Гледаш ги - мъка. Не казвам, че няма нужда от това, но това, което в общи черти искам да кажа, е че човекът не може да се насити с изкуствени храни. Нито с изкуствени храни, нито с детски храни. Дори и в духовните неща.

Когато човек поотрасне, отхвърля това, на което благонамерено са го научили като дете, защото тези неща са били детински. С това той отхвърля и Църквата. Защото нещата, които е научил в редовното или в неделното училище - всичко това се отхвърля.


Човекът е стабилен, когато има твърда храна в себе си. Тази твърда храна е Божието присъствие. Наистина в това състояние той се чувства изпълнен, истински наситен и щастлив. Само тогава той може да почувства истинско щастие и свобода във величието на своя човешки живот, както и да се радва на самия себе си.

Не знам дали някога сте почувствали това – да гледате себе си и да се радвате на вашето съществуване - не по самовлюбен начин, не да бъдем нарциси, уж колко сме красиви, не такива неща. Нито егоистично или користолюбиво, а виждайки с каква мъдрост и изящество Бог е сътворил света и човека - всеки един от нас и самите нас. В това състояние човек върви към Бога с голяма благодарност, а като чувства тази пълнота, тогава той не върши болни неща. Той не чувства онези болни неща, които всички чувстваме – ревност, завист, страхове, подозрения, несъвършенства, знам ли какво – „Тя ми каза”, „Той ми причини”, „Тя ме ощети”, „Той ме подреди”. Всички тези неща, които обективно може да са така, но в душевния ни свят не оставят празноти, защото не значат нищо за нас. Това, което има значение, е че в себе си имаме пълнота от връзката с Бога. Следователно, Христовите думи се прилагат напълно. Човек е най-наситен, пълен, запълнен в Божието присъствие.


Когато чувстваме потребност да направим други неща, трябва да се запитаме защо ги правим. Защо например имаме потребност от дадено нещо? За да запълним нашите празноти? За да придадем смисъл на живота си? За да утвърдим нашето съществуване? Или се подчиняваме на външни потребности, защото връзката ни с Бога не е онази, която трябва да бъде. Защото, деца, ако анализираме всички тези проблеми - социални, семейни, лични, ако човек се задълбае в тях и порови, накрая ще стигне до самия себе си. Стига до себе си и ако продължи по-нататък, ще види откъде започват тези неща - от липсата на връзка с Бога. Оттам тръгват на зле всички останали неща и става това, което става.

Външните проблеми в света са само последици – войните, гладът, нещастията, престъпленията, наркотиците – това са плодове на дървото. Проблемът за човека, който взема наркотици, е не само, че взема наркотици – това е плодът. Зад наркотиците се крият хиляди други неща, цяла една история. Защо този човек взема наркотици? Как е стигнал дотам? Защо има потребност от тях? Ако имаше вътрешна пълнота, щеше ли да стигне дотам? Когато той падне и се пороби, се отнема свободата от неговия живот и вече става роб на наркотиците. Така е с всяка страст. Говорим за „борба против страстите” или казваме, че това нещо е страст или се питаме, ама защо е лошо? Макар и страст, кое е лошото? Лошото е по-дълбоко, че за да си роб на дадена страст и да работиш за нея, да имаш потребност от нея и да не можеш да живееш без нея означава, че вътре в себе си не си подредил нещата така, че да функционират съвършено. Означава, че имаш празноти, пропуски в себе си и имаш нужда от други заместители, за да заситиш глада си. Означава, че имаш богословски проблем – проблемът на връзката със Самия Бог.