Вино при кюмюра

Строителен предприемач, банкер и журналистка се доказаха като майстори на виното в Перник

Такова събитие може да се впише успешно рубрика като невероятно, но факт. В Перник се проведе конкурс за местни винопроизводители –любители. В града, който все още се определя като миньорски, а асмите са повече за сянка, отколкото за урожай, има хора, които правят вино за домашната си трапеза на професионално ниво. Състезанието беше една от подгряващите инициативи за поредното издание на маскарадния фестивал „Сурва”, който се прави вече 49 години.

С вина от личните си самодейни изби пред международно жури от лицензирани сомелиери, енолози и любители се представиха винопроизводители, чиято продукция е само за лична консумация и за споделяне с приятели. Оказа се обаче, че винарството в Перник е с дълбоки традиции. В историческия музей има артефакти, открити при разкопки в пернишко, които доказват, че по тези места виното е било на почит още в древни времена.

В музея и в Държавния архив са съхранени турски регистри и при по-внимателния им прочит се разбира, че през 16-17 век от местното население са събирани данъци за притежавани лозя и произведено вино.

В началото на 20 век в Мини-Перник идват да работят хора от всички краища на страната, в това число и от винарски райони и така отношението на местните към виното отново се възродило. Миньорите от Видинско носели „Димят”, тракийци черпели с „Каберне”, а от юг мосели мелнишки вина.

Традицията да се пие вино в пернишко може да се проследи и от оборота на специализираните магазини за спиртни напитки в града, не са почувствали кризата за разлика от много други търговски обекти. Показателно е, че в тях се продават и луксозни вина на висока цена. Намират се перничани, които броят по 200 лева за шише „Дом Периньон” и по 140 лева за бутилка „Кормилица” – вино правено от светогорски монаси. Преди време шеф в една от големите търговски вериги се беше изненадал, че перничани пият вино като безалкохолните напитки. Така той си обяснил майтапа, че някои пият от радост, други от мъка, има и такива, които пият от сутринта, а перничани започват от вчера.

Тъкмо вкусът към хубаво вино доведе в конкурса на винарите-любители бизнесмени, банкер, служители на реда и журналистка.

За състезанието, в местен ресторант, организаторите бяха осигурили жури от лицензирани сомелиери.

Международният му характер осигури служителят в културния отдел на мексиканското посолство Луис Монтеро, който е и експерт по гурме. Като почетен член на журито се включи и кметът на Перник Иван Иванов. С дегустация на сляпо журито се постара да избере най-доброто вино, предложено от участниците в конкурса по 13 критерия. В протоколите всеки от оценителите внимателно записваше характерните цвят, вкус, аромат и особеност на предложения елексир. А когато дойде председателят на журито сомелиерът Станислав Цветков да обяви резултати, докато разказваше за всяко от пробваните вина, сякаш четеше поезия. Към качествата на вината той добави и какви мезета са подходящи за тях, но повечето ги имаше на трапезата.

Всеки от участниците получи почетна грамота и купа, а на победителят поднесоха майсторски опечено прасенце-сукалче.

За цар на виното в Перник беше обявен строителният предприемач Димитър Живков. Шефът на фирма „Димел”, направила едни от най-хубавите сгради от ново време в Перник и довършила много обекти в цялата страна, беше донесъл „Мерло” реколта 2009г. , а всички, които го опитаха се усъмниха, че е правено в домашни условия. Живков довери, че имал неудачия, защото прави вино едва от 1989г. И в началото го залагал в бидон, но сега се има за майстор, защото влага в направата му много любов най-вече към тези, с които ще го пие или на които ще го подари.

Подгласник му стана банкерът Димитър Ананиев. Неговите корени са от земенското село Жабляно и там в родната си къща прави вино от много години. Всяка година залага и бяло и червено вино, а гроздетто купува от все едни и същи лозари. От Брестовица в пловдивско взима Мерло и Каберне, от видинското село Винарово е Муската, а от Кресна – Керацудата. Във виното не слага захар, но го подслажда с мед от собствено производство и изкуши публиката на конкурса, особено мъжката й част да опита продукта на неговите пчели, събиран от магарешки бодили. Димитър носеше дъхави ябълки от семейната овощна градина, които също стават за мезе на виното.

Изненадата на вечерта стана журналистката Елеонора Ташева. Двете с майка и се оказаха продължители на стара семейна винарска традиция от Бобошево. Дядовците на Ели правели вино от собсвени лозя, които обработвали собственоръчно и тя си спомня как я водели на лозето, докато го копаят по склонове, над които от сутрин до вечер греело слънце. Споменът й от първата глътка вино е от ранното й детство. Била около пет-шест-годишна, когато се разболяла. Възрастна съседка погледнала детето и посъветвала майката да му даде няколко глътки вино. Ели помни, че много се мръщила на почерпката, но след два-три часа по кожата й избила шарка, а комшийката дяволито доверила, че и баба шарка обича винце.

Останалите под чертата за призовите места бяха доволни от участието защото споделиха майсторлъка с много хора.

Двамата братя Румен и Йордан Василеви – служители в МВР подариха почетни бутилки със самъръчно направени етикети,







Колегата от по-предни години Малин Стоилов, наследил винарлъка от дядовци и баби от Кюстендилско носеше вино от тази година, но само за идеята, защото реколтата се оказала лоша.

Лицензираният оценител на недвижими имоти Венцислав Груев пък довери, че пие виното си с приятели, но и с колегите ловджии , а за мезе предпочитат дивеч.

В конкурса имаше участник и от Белгия. Собственикът на фирма „Рекоул”, експроатираща въглищна мина в Перник Филип Уотле започнал да прави вино като дошъл в България и се оженил за перничанка. В Перник от един дядо  чул поговорката, че като падне човек е по-добре да над него да има винарки, а не санитарки.

И през цялата вечер  ръководителят на фестивалния център в Перник Кирил Манов, като организатор, заедно със собственика на фирма "Апис-М" Божан Спасов - основен спонсор на събитието разкриваха пред публиката подробности за 24 - тото издание на Международния фестивал на маскарадните игри "Сурва 2015".

Перничани: Осиротяхме без Росица

Последно сбогом с дългогодишния пернишки кмет си взеха държавници, политици, граждани, целият град

Перник притихна под снежна покривка преди да си вземе последно сбогом с дългогодишния си кмет Росица Янакиева. Побеля и разкопания площад. Цветарските магазини останаха без цветя . Сякаш целият град се изсипа в Двореца на културата за последно сбогом с Кметицата. Осиротяхме, осиротяхме, си казваха хората, преди да пожелаят „Бог да прости”. Опашката се изви далече извън сградата, а вътре най-видни мъже и жени на държавата търсеха слова, за да изразят скръбта си по човека, политика, държавника Росица Янакиева.

Колко ли ковчега щяха да са ни потребни, ако Господ не беше запазил Перник при

земетресението. Този свой съкровен въпрос, който я будил и от сън споделила Росица с баба Павлинка от Драгичево, която беше лицето на гражданския комитет за подкрепа на пострадалите. За това се сети възрастната жена, докато чакаше да положи цветя пред тленните останки на Кметицата и да изкаже съболезнования на близките. А те се държаха по мъжки, както умееше да го прави самата Росица. Бай Георги - съпругът и, докато стискаше хилядите съболезнователни десници, окуражаваше хората да не плачат. До главата като на караул преди последния й път се редуваха нейни съпартийци. Първи застанаха самият Георги Първанов и Ивайло Калфин, а д-р Евгени Желев едва сдържаше сълзи зад желязна маска на лицето си.

Колко добро е направила тая жена, а Господ ни я прибра, редеше възрастна жена и в риданието си съжаляваше, че не тя , а Росица си е отишла. Точно когато бях загубила всяка вяра, че пак ще имам покрив на главата, тъкмо тя само за часове ни реши проблемите, тихо разказваше на хората на опашката пред тленните останки на Янакиева млада жена с бледо лице.

Най-близките й съратници, последвали я от БСП в новата партия АБВ с риск да загубят работата, си даваха път на хората и изчакваха търпеливо да им дойде реда, сякаш така да отдалечат момента на последното сбогом. И така, докато една от тях не се загуби свяст, та се наложи да викат линейка.

Шумни при друг повод и журналистите притихнаха, събрали се сякаш на последната пресконференция на Янакиева, а тя винаги имаше за какво да се похвали. То не са били спечелени проекти или високи признания, събирала ги е и за да похвали някой друг или да ги привлече към поредната кауза, която тя лично е подкрепила. Сега си спомнят колко усилия се хвърлиха и тя лично помагаше, за да може едно момченце от Перник с името Петър, както се казва и сина на Янакиева, вече да ходи. Детето беше родено с множество увреждания и заедно с Янакиева целият град и много добри хора помагаха за неговото лечение. Приживе тя определи като своя лична голяма победа донасянето в Перник за вечни времена на частица от мощите на небесния закрилник на Перник св Йоан Рилски. А когато се намираха хора да критикуват резултатите от проекта за визуализиране на средновековната пернишка крепост или разкопаният за обновяване център тя все намираше думи да обясни, че е за добро.

Да се простят за последно с дългогодишния пернишки кмет, когото смъртта завали като зам. председател на 43-то Народно събрание дойдоха шефката на парламента Цецка Цачева, много депутати, сред които колегите й от парламентарната група на АБВ, воглаве с Георги Първанов и Ивайло Калфин, а съпредседателят на а групата им в парламента проф. Борислав Борисов изрази мъката им в прощално слово, както това направи и самият Първанов. „Тя беше горда и щастлива с внучката си Росита, радваше се на живота и го живееше на пълни обороти, раздавайки знания, опит и пример за онези, които я следват. Дълбок поклон и вечна памет!”, каза пред ковчега Цецка Цачева.

Сред хората, дошли да изпратят Янакиева по последния й път бяха депутатите Ангел Найденов, Мая Манолова, избраните в Перник д-р Вяра Церовска и д-р Валентин Павлов, Росен Петров и колегата и по дългогодишно кметуване Найден Зеленогорски, перничанинът Емил Димитров - Ревизоро.

Лично да поднесат съболезнования бяха дошли палестинският посланик и даже кметът на Кърджали Хасан Азис, шефът на пожарната комисар Николай Николов, перничанина Ерик Рангелов, заемал важни постове в държавата. Цветя и съболезнования имаше и от министър –председателя Бойко Борисов, с когото Росица беше в добри отношения и не го криеше. Венец за Янакиева беше изпратен и от БНТ. Между гражданите бяха и бивши народни представители, настоящи и бивши общински съветници, кметове на кметства, хора с които Янакиева е работила и най-обикновени граждани, някои от които даже не са я срещали на живо.

Като я питахме в пенсионерския клуб дали АБВ и БСП ще се съберат и кога България ще се оправи тя каза, че чувства в сърцето си забита голяма игла и ако успее да я извади, ще е добре за всички, сеща се още баба Павлинка и не може да се начуди какви толкова големи страхове е имала Роси, че да ги крие от всички. Пред Бога ще да е чиста, защото имаше страх и от Него , разсъждава на глас речовитата баба и съжалява, че не гърмят черковните камбани над Перник, защото тя още пази листчето, на което си записвала заръките на Янакиева първо да иска помощ за черквата като тежко пострадала от земетресението. Преди да я скрият в Земята, за Янакиева молитвено се помолиха и свещениците, а до гроба й я изпратиха само най-близките и снегът, който побърза да покрие прясната пръст в бяло. Като спомена за отишлата си преждевременно Росица.

В памет на Росица Янакиева

На 26 януари 2015 г., на 60-годишно. възраст от този свят в по-добрия премина Росица Янакиева. Съществена част от нейния живот премина в политиката, но тук предлагаме едно интервю от 2005г. за нещата от живота.

Росица Янакиева: Не обичам да ме лъжат

В живота най-много държа ... естествено на децата си. Но и на това хората да не ме лъжат.

Спазвам правилото ... да се отнасям еднакво към всички. Да бъда справедлива в отношенията си с хората. Да не давам повече аванс на един или на друг.

Най-важното нещо, което съм научила е ..., че резултат се постига с много работа и упоритост, независимо за какво става дума.

Ако не бях кмет, щях ... да бъда добър химик, какъвто съм и била.

Най-много ми пречи ... В работата ми пречи това, че децентрализацията е само термин, но не и практика.

Досега не съм казвала на никого ... за нещата, от които се страхувам.

Всяка жена трябва да знае ..., че най-важното нещо в живота са децата.

Като дете мечтаех ... да живея на морето.

Любимото ми място е ... морето, но и планината.

Любимата ми книга ... Имам много любими книги. Обичам Стайнбек. "Тортила флет", например.

Последната книга, която прочетох ... Започнах да чета "Нерон", но не съм стигнала до много далече.

Моцарт или Азис? ... Естествено Моцарт. И не само Моцарт.

Спортът, който предпочитам ... Туризъм - това мога да правя. Никой друг спорт не ми се удава.

"Миньор" или ... естествено "Металург".

Сексът е ... добре. Справям се.

В неделя обичам ... да бъде ден за мене.

През лятото ... много се радвам на цветята и на природата.

А през зимата ... приятно ми е да стоя пред запалена камина и да гледам снега. /Тук Росица си припомня как в първия ден, след като станала кмет, а той бил неделя, я потърсили вкъщи заради падналия дебел сняг. А тя си помислила защо ли мене ме търсят, какъв им е случая. Сега, след 10 години кметуване, тя добре знае какво трябва да прави кметът, когато падне сняг./

Трите думи, които ме описват най-добре ... Мисля, че съм енергична, умея да обичам и мразя да ме лъжат.

Гордея се с ... децата си, със семейството.

Не понасям ... лъжата, задкулисните игри.

Страхувам се ... За страховете си никога не говоря.

Срамувам се ... от ония грешки, които волно или неволно съм направила в живота.

Възхищавам се от ... красивите неща. От хората, които умеят да правят изкуство. Може да ме възхити картина, музика, някой човек, постъпка.

Често не забелязвам ... О-о, аз всичко забелязвам. Аз даже паяжините забелязвам.

Последният път се смях на ... най-новия виц на Иван Искренов.

И плаках ... когато изгубих майка си. И пак съм готова да плача за това.

Аз почти никога ... не забравям.

Най-лошото поражение ... Имала съм доста поражения. Но важното е, че за два-три дни успявам да ги преодолея. 4-5 пъти в живота си съм започвала всичко от начало. И мога още 40-50 пъти пак да почвам от начало.

Ако зависеше от мене ... нямаше да има хора, които да ровят в кофите. Деца, които да гледат жално във витрините с играчки и сладолед. И много други неща.

Надявам се ... да ги няма нещата, които вече споменах и да не е далече времето, когато вече няма да ги има.

Ключът към щастието е ... човек да бъде в хармония със себе си. Да работи професия, която обича. Да има до себе си хора или човек, когото обича. Въобще, с удоволствие да се събужда сутрин.

Това, че съм кмет за мене е ... отговорност и работа. Все още не се е превърнало в професия.

Вашето послание ... Пожелавам на всички да бъдат здрави, защото това е условие, за да бъдат щастливи. Пожелавам на перничани да живеят в хубав град. Да работят в този град и да получават достатъчни възнаграждения за труда си, за да се чувстват спокойни и да си подсигурят ония малки неща, които коват човешкото щастие.

А това е лицето на Росица Янакиева към това интервю.

Росица Янакиева е кмет на най-голямото кметство "Изток" в община Перник вече трети мандат. Сега тя е включена на трето място в пернишката листа на Коалиция за България.
Родена е на 07.07 - зодия Рак. Родителите й са металурзи. Майка й е била кранист, а баща й - пещостроител. Завършила е химия в СУ"Климент Охридски". В продължение на няколко години тя е била директор на Младежкия дом в Перник. Работила е и като енергетик в местната "Топлофикация". Росица споделя, че се занимава с обществена дейност още от 1977г. Тя е зам.председател на ОблС на БСП. Член е на националния съвет на Демократичния съюз на жените. Омъжена е. Има две деца. Източно православна. Най-голямата й слабост са цветята. Когато й остане свободно време, с любов оформя цветните лехи пред семейното си жилище. Имаме най-хубавият двор в квартала, се хвали популярната кметица.


Градски вестник - бр. 92 от 2005г.

Керамик-икономист със звънци на кръста

Хлопатарите от сурвакарските маски ги има само в България, твърди Влади Стоянов

От 2013 година запазената жива от хилядолетия в повечето пернишки села народната традиция „Сурва” е национална номинация за вписване в регистъра на живи човешки съкровища на ЮНЕСКО. Очаква се това да стане тази година. Това може и да не е важно за много хора, но истински вълнува младият мъж Владимир Стоянов. Той е с корени от брезнишкото село Долна Секирна. Има бакалавърска и магистърска степен от Художествената академия – завършил е „Керамика” при проф. Ивана Енева. Работи обаче като икономист, защото след Академията изкарал за всеки случай и една магистратура в СУ „Св. Климент Охридски”.

Това е скучната част от неговата биография, защото 29-годишният Влади е свързал и изкуството си, и голяма част от битието си със Сурва и сурвакарските игри. Тази страст той е наследил от вуйчо си Йордан Йорданов, който е признат майстор на дървените лица върху големите сурвакарски маски, които маскираните носят на рамене, за да скрият зад тях лицата си. Като малък Влади малко се боял от страховитите маски и цялата шумотевица и шарения на сурвакарите и рядко е бил част от игрите. Гледал обаче как вуйчо му приготвя братовчеда му Христо с костюм и маска още от съвсем малък. После започнал да помага в правенето на маските и сега сам признава, че едва през 2008 г. се нагласил в сурвакарски костюм и маска и станал част от сурвакарската група. Оттогава Влади е винаги с дружината – и на празниците на село, и по време на изявите на фестивали и празници у нас и в чужбина.

Както е известно, на кръста си сурвакарите носят нанизани на колан огромни звънци – хлопатари и чанове. За себе си Влади съзнателно е избрал да има само хлопатари. По време на своята магистърска работа той направил щателно изследване и открил, че такъв вид звънци нямат аналог по света и са характерни само за България , а в родното му Граово са като истински музикални инструменти. За дипломирането си той направил инсталация от 111 хлопатара, вдигнати на 2.4 метра височина, а когато я монтирал и на изложба с други студенти на „Шипка” 6 показал и пърформанс, като със жици, в които сам се оплел, накарал керамичните звънци да произвеждат колоритна музика. За направата им използвал специална японска технология, така че да са по-колоритни и мелодични, но наред с това направил и една анотация за Сурва, за да научат зрителите му повече за обичая и да не бъркат сурвакарите с кукери, които са друг обичай – по други краища на страната и по друго време на годината. А хлопатарът заслужава да е български символ и национално нематериално съкровище, казва убедено младият керамик-икономист.

Такъв хлопатар Влади подари лично на министъра на културата Вежди Рашидов по време на пресконференция в министерството за представяне на предстоящото 24-то издание на Международния фестивал на маскарадните игри, който ще бъде в Перник от 30 януари до 2 февруари. За юбилейното 20-издание на пернишкия маскарад той е направил такива звънци за всички официални гости.

Влади участва във фестивала маскиран вече шест години. И така както е приел традицията от

своя вуйчо, я предава на племенника си Явор. И Влади, и семейството на сестра му живеят в София, но 8-годишното момче ходи с вуйчо Влади на всички изяви на сурвакарите. Хлапето беше сред маскираните и в Министерството на културатаа, тъкмо с идеята отново да се покаже, че традицията е жива и се предава от поколение на поколение и тъкмо тя е живото човешко съкровище, очакващо признание от световната културната организация. Много искам да стане ясно, че признанието от ЮНЕСКО е за обичая, а не за фестивала, казва Влади. А портрет на вуйчо си с маска на фона на цялата група Влади показвал на изложба в испанския град Билбао, където е бил на шестмесечна специализация през 2008г. и участвал в международно бианале.

Тази година той няма да бъде сред маскираните, а ще е най-младият член на фестивалното жури. Според статута на маскарада сред журиращите представянето на маскираните се включва и представител на групата, която предната година е била удостоена със „Златна маска” – най-голямата награда на пернишкия международен фестивал, която сурвакарите от Долна Секирна получиха миналата година. Като специалист по планиране в голямата бирена компания „Карлсберг” му се налагало да работи с много хора и от различни страни , но участието си в журито приема като предизвикателство, защото му е любопитно как между толкова много участници ще се изберат най-добрите и как ще се оценява съхраняването на традицията. Надява се да натрупа и нови творчески идеи, защото, както сам казва, керамиката за него е страст. Като икономист изкарва пари за живота, но има сериозни творчески планове за най-близкото бъдеще, които засега не споделя. Свои произведения е показвал в много изложби. Преди няколко години в Истанбул неговата инсталация привлякла вниманието и на местни медии. Най-голямата си изява направил преди години в Долна Секирна. Сам подготвил голямата зала в местното читалище, замислена някога като театрална и кино зала, но не доживяла да бъде завършена. Там подредил почти цялото си творчество до момента в благотворителна изложба за ремонт на читалищната сграда, която е и нещо като дом на сурвакарската група. С помощ от приятели направили добра организация и за откриването дошли много хора, а щедрите им дарения натрупали достатъчна за ремонта сума и след обновлението Влади изрисувал сурвакарски мотиви по стените. Маските ни са само за празника обаче, иначе трябва да ги свалим – особено в политиката, но и в живота, казва младият мъж. Заради това свое убеждение по време на пърформанс в Художествената академия той напрал на парчета най-хубавата си керамична маска, която ваял месец и половина.

Сурвакари vs. кукери

Сурва е марка. Сурва, както се казва на модерен език, е бранд. Явно обаче не е направено достатъчно, за да е така. Покрай отразяването на народния празник из пернишките села в нощта на 13 срещу 14 януари и тази година репортерите непрекъснато обясняваха, че маскираните били кукери.

Има маскирани, които наистина са кукери, но те са по други краища на България и правят обичая си по друго време на годината – пред пролетно. Те са гости и на ежегодния международен маскарад в Перник. Затова в класирането, което се прави от компетентно жури, има отделна категория за сурвакари и отделна – за кукери.

А тази година се срещна даже обяснение, че понеже празникът бил Сурва, на кукерите в Пернишко им викали сурвакари. Ти да видиш, интерпретация.

Заради местния патриотизъм, но още повече заради компетентността, е редно да сме по-прецизни, когато разказваме за това най-ярко за Перник събитие, забелязано даже от Нейшънъл Джиографик и превърнато в топ световна зимна туристическа дестинация.

Заради модерните времена, в които живеем, се налага хората, от които това зависи да превърнат Сурва наистина в бранд и да не се бърка с Кукурландия, например,. Най-малкото, защото повече от 5 години Перник е неоспорима карнавална столица на Европа. Освен марка и символ на Перник, Сурва и сурвакарите могат да са истински целогодишен туристически продукт, а фестивалът на маскарадните игри да излезе от рамките на мероприятие на художествената самодейност и канона на традицията и да е истински градски карнавал, привлекателен и за тези, които определят себе си като градски хора.

За гостите по време на фестивала, и особено за тези, които идват за първи път, зрелището е интересно. Но постоянната публика отдавна негодува, че гледа едно и също. В същото време далече от сцената, на която е журито самата публика участва в маскарада и празнува с маскираните. Формално събитието си е станало на градски карнавал, който се нуждае от модерен мениджмънт така че и да носи печалби.

Със Сурва в сърцето

Националeн футболист   и рейнджър водят сурвакаркарската дружина на село Долна Секирна

Сурва се носи в сърцето. Така възрастен сурвакар с маска поне на 30 години от Пернишко обяснява магията на неизменния поне от 2 000 години празник в пернишките села в нощта на 13 срещу 14 януари, когато по някой стародавен календар е Васильов ден и започва Новата година. Това е нещо като съкровените трепети  по изгора, които само се чувстват и не се обясняват с думи. Сурва е в сърцето и на маскираните , и на зрителите,  и  на стопаните на къщите където сурвакарските дружини минават със старото поверие, че гонят злото, болестите и вещаят берекет.

Сурва е в сърцето и на Боби и Румен. Богомил Савов е обичан в пернишко футболист, играл даже в националния отбор, но след контузия му се наложило да се раздели с футбола и от години е свързал съдбата си с родното си село Долна Секирна. Но и когато тренирал активно,  си тръгвал от лагер на националите, за да участва в празника.  

Румен Баяка е рейнджър с шест задгранични мисии и до днес разказва как бил в Афганистан точно по тези дни и плакал със сълзи, че няма да е със сурвакарската дружина. Двамата са двигателят на традицията от най-ново време, но дали от скромност или по-скоро с  ясно съзнание, твърдят, че всеки човек от групата и всички, които участват в логистиката са важни да я има Сурва и да пребъде.

И тази година дружината се събира на мегдана. Маските са потегнати, звънците - акордирани. Костюмите  от ярко червени ленти и обърнати с козината навън кожуси са подновени. Дружината чака гости в центъра на селото, където е вдигната клада, която всеки миг ще пламне. Сурвакарите танцуват с добре оттренираните стъпки и тежестта на звънците усилва ритъма, който се задава и от мощни тъпани. Гости са им групите от селата Чепино и Елов дол. Това е част от новата традиция – да се разменят визити и да се срещат гости. В нощта на 13 януари маскирани групи обикалят селата вече с модерни автобуси и друг превоз и гледката вече не е необичайна.

Миналата година долносекирската сурвакарска дружина била поканена да гостува в софийската Бистрица за Сирни заговезни и сега бистричани, водени от кмета  Николай Гюров са гости на празника. Страхотна беше изненада та им като разпознаха в един от маскираните мъже огнеборец, участвал в гасенето на големия пожар на Бистришко бранище.  То е така, колкото и да са маскирани мъжете, жените и  децата – от пеленачета до ученици в   гимназията – в тях се откриват познантите лица.

Кметският наместник на селото Лъчезар Лазов е перфектна мъжка булка. 

Цялото семейство на  майстора на дървените лица на маските Йордан Йорданов е също в дружината, заедно със сина си Христо, който бил маскиран  за пръв  път, когато бил на година и половина и оттогава не е пропускал празник. Христо е в дует със своя братовчед Влади  и е истинско удоволствие да ги гледаш как вихрено танцуват сурвакарския танц, научен сякаш още когато са се учили да ходят. 

Майстор на маски и е бай-Драго от Чепино. В неговото село живеят около 30 човека, но сурвакарската група наброява поне 140 маскирани. Ако на празника на село не се съберат, за пернишкия фестивал, който се прави всяка година на края на януари идват всички от къде ли не, даже от чужбина.

Тази година Богомил Савов и неговите братя не са сред маскираните. Наскоро са загубили майка си – баба Деница, която също е ходела със сурвакарската група до последно, накипрена със 150-годишния си литак. Миналата година тя беше най-щастлива  заради удостояването на групата със най-голямата награда на пернишкия фестивал . златната маска. Групата е била на маскаради в Дания, Италия, Словения, Словакия, Сърбия и Македония, два пъти в Турция и на повечето фестивали у нас. От известно време Богомил, подпомогнат от двете си дъщери Габи и Деница, които вече са завършили и работят като IT-специалисти,   се е заел да събере историята на сурвакарската дружина от селото и вече има над 220 стари черно бели снимки от празника на село и от участията по фестивали. Той държи кокетно кафене в центъра на селото и там на екран пред постоянната клиентела снимките се прожектират и се разпознават хората по тях. Така се издирват самите участници или техни наследници, за да се търсят още стари фотоси. Публикуват ги и във Фейсбук и от коментарите по тях се събира още информация. Дружината вече има и собствен сайт и така е излязла от сградата на читалището във виртуалното пространство.

На този ден Боби празнува рожден ден на кафенето, което отворил тъкмо на Сурва преди години. Гостите за празника – специалисти от БАН, етнолози, журналисти и любители,   са добре дошли и наред със засуканите мезета и купешки напитки на трапезата ги чакат задължителното за празника меню от греяна ракия, вариво от свинско със зеле, 

свинска пача

и пържено с туршия и праз свинско. 

Зелникът, баницата и питката са  домашни и по стари рецепти и са вместо хляб. 

Деница и Габи,у накипрени в носиите на покойната си баба, заедно с майка си Таня,  шетат около гостите.

Така е във повечето пернишки села. По по-отскорошна традиция кметът на пернишката община – сега инж. Иван Иванов, дава начало на игрите и това се случи в село Лесковец, където беше запален първият сурвакарски огън тази година. После рейдът минава където успее, но веселбата продължава цяла нощ. 

На  спектакъла на селския площад  до маскираните майки и татковци е пълно и дребни дечица. За Мартин, който е на 3 и половина година, това е третата Сурва и той смело крачи до татко си  Симеон. После маскираните тръгват да обикалят по къщите чак до другия ден и понякога им се случва да изминат и по 30 километра защото има села с по 10 махали, както е в  Долна Секирна. 

Напред  върви пресъздадена  сватба с мъжка булка, а подире са сервашкарйете, мечкарйе или както още се наричат, но не и кукери, които са по-други краища на страната. Случва се, както е в село Гигинци, и булката и младоженникът да се казват Петър.  

От пазвата на булката стърчи шише вино, но и защо ли не като навремето на бебета правели винена попара. Там и водачът на групата, наричан с дума нещо като „болюк башия”, но във всяко село звучаща по различен начин, е Петър. 

Попът обаче е Ради и толкова колоритен, че макар да е мразовита нощта мнозина рискуват да ги поръси с водата от котлето заради цветущите му наричания.  На жените пожелава по няколко мъже да им дадат тази година, на мъжете – да идат в Америка или шефът да им вдигне заплатата.

Дали някой вярва, че сурвакарите гонят злото и болестите е трудно да се каже, но всички, докоснали се до Сурва разбират, че това е коренът и кръвта на предците, загнездени е дълбоко в сърцето на хората от пернишкия край.  

А Румен Баяка  с висок градус на настроението изпраща гостите , припявайки:  Където и да си – българин бъди. 

Храмът „Свети Теодор” в Бобошево

Каквото и да са говорили нашите управници с държавния секретар на САЩ Джон Кери все е от голямо значение.. За нас обаче е истинска гордост, че вторият по важност човек в Америка спомена една от най-големите и значими исторически и културни забележителности в община Бобошево – православната черква от 11-ти век „Св. Теодор”, коментираха местни жители по повод изразеното задоволство от Джон Кери, че САЩ си партнира с българските граждани за опазването на културните богатства на страната. Той спомена храмът „Свети Теодор Тирон” в Бобошево като добър пример.

През 2012г. Държавният департамент на САЩ отпусна субсидия от 38 790 долара за подпомагане реставрацията и консервацията на старинния храм. Парите бяха по линия на специалната програма на Държавния департамент на САЩ, наречена "Посланически фонд за опазване на културното наследство". Програмата е насочена към опазването на културното наследство в различни страни по света и дава възможност Америка да покаже лице , извън търговските и политически отношения, демонстриращо уважение към културите на другите народи, обясни тогавашният американски посланик у нас Джеймс Уорлик.

Храмът беше в незавидно състояние, а направеният през 60-години дървен навес над рухналия покрив беше напълно изгнил. Въпреки това по стените на църквата са запазени, макар и частично, стенописи с изключителна стойност. Изследователите спорят за датировката на храма и според някои той е от 13-14 век, но други са намерили доказателства, че е строен през първата четвърт на XI в. Църквата е архитектурно-художествен паметник на културата с национално значение от 1972 г. Сега над храма има масив навес, а с доброволен труд местните хора си направиха и място за отдих и магерница близо до паметника, защото там по традиция се дават курбани на празниците на св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат.

Кюстендил - от дълбоката древност към съвремието

Там където е днешният Кюстендил преди 2000 години римляните създават град. Превзели земите на тракийските племена, новите завоеватели завземат старите селища и ги превръщат в твърдини. През вековете около топлите извори на това място израства крепост и се появява важен търговски център. Смята се, че името Пауталия идва от тракийската дума "поте", което значело извор. Древното селище е град с интензивен живот - административен, стопански и културен център на обширна територия. Пауталия получава градски права през 106 г. от н.е. и добавя към името си представката "Улпия" (на лат. Ulpia Pautalia) . През периода от времето на император Антонин Пий (138-161) до император Каракала (198-217) градът сече собствени монети, които са богат източник на информация за обществения живот.

След Миланския едикт от 313 г. Пауталия става епископски център, а нейната градска територия — диоцез на Пауталийската епископия.

Руините на тази крепост се намират на най-високата равнинна част на хълма Хисарлъка, издигащ се на 2 км югоизточно от Кюстендил. Историята разказва, че е построена в края на ІV – нач. на V в., реконструирана е през VІ в. и е просъществувала по време на Първата и Втората българска държава, но е разрушена от османските завоеватели през XV в. А самото име Хисарлък идва от турското име "Асарлък", означаващо крепост. И до днес в подножието му бликат топлите минерални извори. По много пауталийски монети личи лечебния символ на лековитите извори, което говори за тяхното познаване и благотворно използване още от древността.

Древна легенда разказва, че римският император Улпиус Траян заболял тежко от кожна болест и дълги години страдал. Цялото му лице се покрило с рани. Никой не можел да го излекува. Раните започнали да обхващат и тялото му. Здравето му от ден на ден все повече се влошавало. Силите му постепенно го напускали. Тогава една знахарка му разказала за лековитостта на минералните извори. Императорът решил да опита и това средство. Слугите му го донесли на носилка и го оставили край бликащо минерално изворче. От животворната вода силите на императора се възвърнали. Той станал и измил лицето си. Раните му изведнъж изчезнали.Тогава Улпиус Траян вдигнал ръка и казал на своите придружители:” От днес нататък този град с лековити извори ще носи името Пауталия (Изворен град).

Славата на Кюстендил като балнеоложки център за съжаление е останала в близкото минало, но е на път да придобие модерно звучене. Интересът на туристите може да бъде привлечен и най-новата придобивка. Древната крепост се лъска с проект и се превръща в атракция, която дава заявка да е не по-малко привлекателна от Цари Мали град. И ако възстановките при Белчин баня са плод на историческа фантазия, защото не е известно точно как е изглеждала там твърдината, то Акрополът на Пауталия се възстановява такъв, какъвто са го направили неговите строители.

Проектът за възстановяването на крепостните стени е на арх. Юлий Фърков и ръководен от него екип и отлежа известно време, докато се намери финансиране. Парите дойдоха от Публичната известиционна програма за развитие на регионите. С одобреното финансиране от над 4 милиона лева миналото лято започна възстановяване на крепостна стена. Издигнати отново бяха три от бойните кули, които ще послужат и за настаняване на музейни експозиции с ценни артефакти, намерени при проучването на акропола. Докато строителите вършеха своята работа, и археолози правиха проучвания в района на калето. Те откриха множество антични монети, върхове на стрели и части от стари оръжия, огромни керамични делви за съхранение на хранителни продукти, които вече са подредени край възстановените римски стени.

Още през лятото се заговори, че строителите са намерили античен камък, който зарежда с положителна енергия като стъпи върху него и първите мераклии изпитали чудодейните му свойства веднага. Според преданието такива камъни имало само на още 2 места в Европа.

Археологическите проучвания на крепостния хълм са започнали още през 1906 – 1907 година от акад. Йордан Иванов, чието име не случайно е приел Регионалния исторически музей в Кюстендил. Проучванията продължават през 60-те години на ХХ век и в тях участва и авторът на проекта арх. Фърков. През 1968 – 1973 година е извършвана консервация, а преди четири години със средства от европейски проект са направени и около 70 метра консервационен надзид. Всичко направено до момента беше запазено, а възстановителните работи направени осветени посетителски пътеки. Художествено осветление ще направи мястото още по-атрактивно, особено през тъмните часове на денонощието.

Проедстои до първа пролет да се обособи място за представления с капацитет от 300 места по подобие на гръцки театрон. Непосредствено до крепостната стена ще има и посетителски център, а местната власт вече работи по създаването на достатъчно парко места. Накрая се предвижда да се издигнат 25-метрови пилони за българското знаме и флага на община Кюстендил.

Още преди официалното си откриване обновената крепостната стена на „Хисарлъка” привлича посетители. През почивните дни около отминалите празници, въпреки ниските температури, десетки жители и гости на града се изкачиха на хълма, за да видят реновираната крепост. Мнозина се похвалиха във Фейсбук със селфита край възстановените бойни кули и надградената крепостна стена на Акропола на древна Пауталия.


За посетителите на хълма привлекателен може да бъде и общинския зоопарк. Неговите обитатели са приятна гледка за малки и големи, а самият зоопарк е добре обгрижван и приятен за разходка.

Хълмът Хисарлъка и е лесопарк. За негов създател се сочи лесовъдът Йордан Митрев (1866-1936). Близо до възстановената римска крепост е и неговият бюст паметник. На лесовъда се приписва и заслугата за рядко срещана гора от вековни секвои в местността Ючбунар. Ако любителите на вековни дървета, привлечени от поверието, че от тях се черпи жизнена енергия, искат да видят тази гора, ще трябва да си намерят водач, защото до нея се стига по горски пътеки, които от първи път трудно ще бъдат намерени.

Възстановената крепост може да стане отправна точка за приятна разходка из този район не само по време на традиционни празници в културния календар на общината. През пролетта в центъра на празник е черешата, а есен на ден, посветен на плодородието, може да се види цялото изобилие от плодове, което ражда тази земя. Но и в обикновени дни Кюстендил е готов да посрещне гости и да покаже антични обекти, старите бани и минерални извори, специализирани музейни експозиции на различни места в града. По централната градска алея може да се пие кафе и да се хапне. Достатъчно са и леглата в кокетните семейни хотели и в тези, които са от още от времето на соца, но вече са частни. Някои от тях са захранени с минерална вода.

Градът и околностите са богати и на обекти за поклоннически туризъм. Като оазис на православието е средновековната черква „Св. Георги”. Със консервираните си стенописи и живописния си двор, тя е привлекателен религиозен музей, а непосредствено до нея в отделна сграда е подредена експозиция от икони от различни времена, събрани и съхранени от черкви от региона.




Наскоро в Кюстендил беше открит и Център за подпомагане на местните занаятчии и традиции. Освен като средище на майсторите на народните занаяти, центърът е привлекателен и за туристите, защото предлага за продан произведеното от местните занаятчии. Идеята е на Регионалната занаятчийска камара да има ателиета за тъкане на стан, за плетене и рисуване. Така тайните на занаятите ще се предават на следващите поколения, които искат да се научат. Ще се създаде възможност и туристите в града да научат за местните занаятчийски традиции. Замисълът е демонстрациите да се правят в специални шатри, разположени на различни места в града.