В търсене на царството Христово

Над 2000 години славим рождеството на Млада Бога. В празника омесваме езическото православие, народната традиция и търговската комерсиалност

Ние ли криво се молим, Ти ли, Боже, криво ни разбираш, ама ей на – 2000 години чакаме Твоето Царство и твоята воля на Земята, както е на небето, а то не идва и не идва. Това си мисли беловласата баба Влада, седнала сама край постната трапеза за Бъдни вечер. Така е от години. Откакто се спомина другарят й, а децата се попиляха по света, тя спазва традицията, макар само за себе си. Под светлинката от кандилото пред образа на Спасителя реди на масата нечетен брой ястия, както сега я учат и от телевизора. Гледа да са скромни, че и да ги сподели с други, пак остават. Слага в единия й край чифтовете вълнени чорапи, които сама е наплела за всичките си деца и внуци, както правеше майка й и нейната майка, и другите майки преди тях. После дърпа нишката, за да разплете спомените на 84-годишния си живот. А в него е имало от всичко - и радост и мъка, и смешки и скърби, но тя за нищо не съжалява.

Царски часове за Рождество Христово

Царските часове се изпълняват само три пъти годишно на Рождество Христово, на Богоявление и на Велики петък. Чинът на Царските часове е съставен през IV в. от Св. Кирил Александрийски.

Часовете се състоят от по три псалма, с тропари (краткото песнопение, което отразява важни моменти от живота и подвига на чествания светец или пък съдържа основните идеи на празника), четене на "Св. Боже", кондаци - песни като тропарите, молитвата "Иже на всякое время" и заключителна молитва. Всеки час изразява една идея или е възпоменание на някое новозаветно събитие.

В различните часове се пеят съответни псалми, чете се Евангелие и се пеят псалми, както следва:

Сурва е в ЮНЕСКО

Пернишката Сурва от години се е превърнала в нещо като туристически бранд. Хората, които не са от Пернишко, но им се е удало случай да се докоснат или направо да се потопят във Сурва обикновено я свързват с международния маскарад, който се прави в Перник обичайно в последните дни на януари. Но всъщност истинската Сурва е по селата в нощта преди Васильовден по стария стил - на 13 срещу 14 януари. Като дойдат тези дни въздухът в пернишко почва да трепери, напоен с нещо магическо и необяснимо, просмукано във вените на местните хора от хилядолетия. По снежните пъртини тръгва езическо войнство, натъкмено с маски, кожи и перушина и под грохота на лумкаща мед гази преспите и гони злото, от което няма отърване.

На 2 декември тази година Перник посрещна радостната вест, че обичаят става част от списъка с нематериално културно наследство на ЮНЕСКО, където до сега от нашите ширини са записани Бистришките баби, Нестинарството и Чипровските килими.

За перничани това е голямо признание, макар някои още да не са разбрали, че то не е за маскарадния фестивал , а тъкмо за хилядолетната традиция. Преди четири години Сурва е вписана сред живите човешки съкровища на България и тогава на етнолога Цветана Манова й идва на ум, че обичаят може да се пребори и за признание от световната организация. Седем денонощия се подготвя въпросника за кандидатстване, но преди това Манова и перничанинът Симеон Григоров правят филм, който да подкрепи кандидатурата. И после идва чакането. За да се стигне до тази 10-та сесия на Междуправителственият комитет на ЮНЕСКО и признанието.

Манова е отдала живота и кариерата си на обичая. Когато тя започва работа в Пернишкия музей вече са правени фестивали, защото първият е през 1966 г. , а тя постъпва в музея три години след това. И така от тогава, та и до днес обикаля селата из пернишко и изучава този така запазен много дълги години обичай, обичан и непроменен. Самата тя си признава, че много е воювала за традицията, да не би да се погуби в модерния прочит на карнавала, но си е имало и защо. Е, някои от елементите са се променили и това е неизбежно. Едно време по Сурва са ходели само ергени, но от около четвърт век и жените, и дребните дечица дълго се подготвят за карнавалните игри по Нова година. Сега всички ги наричат Сурва, но в много от селата е запазено и името Сурова, което си е бая по изразително. А Пернишко Сурва хем е сурóва, хем е весела, но и страшна.

Цяла година се изработват маски и костюми. Правят се ликове, копанки, зевала. В направата им се влагат материали познати отколе – дърво, кожа, рога, кости, пера от домашни птици, вълна, плат, всевъзможни украшения. Целта е всеки да стане „друг” и когато о дойде моментът да изживее своя звезден миг на актьор, какъвто в живота не е. Всеки участник в маскарада сам изработва своята маска, ”другото си лице”, понякога е достатъчно само да си нацапа лицето. Но има и майстори, които правят маски за своите близки и приятели, а понякога и за цялото село. Като дойдат тези дни към родните си места се стичат от близо и здалеч. Спазва се обичаят да се срещат групите и затова е важно сурвакарската дружина да е по-многобройна. Така в села, където днес има по десетина постоянни жители, на Сурва се събират над стотина маскирани.

Сурвакарите са нещо различно от кукерите. Етнолозите описват поне две разновидности на маскарадните игри у нас. Сурвакарите са новогодишните дружини в Западна и Югозападна България, а в Южна България се маскират в седмицата преди Великденските пости и това са кукерите. Разликата обаче я правят специалистите и изкушените от темата, защото да се маскираш е много стара традиция, за това и маскарадните игри са стари колкото човешкия свят. Казват, че те са фолклорният разказ за раждането на реда от хаоса и в миналото са били знакът кога момчето става мъж за женене.

Но и до днес сурвакарите обхождат цялото селище, че и съседните. Като влизат от къща в

къща участниците в групите разиграват сватба според стародавните традиции, и задължително булката е мъжка. А идващите след сватбарите страшилища със звънци, хлопатари и клашки вдигат невъобразимия шум, който същност е в строг ритъм и така по своя неповторим начин слага ред. Дружината нарича „Да бъде!”, с което утвърждава новото начало, както и желанието за плодовитост, благоденствие и благополучие. Основна роля при сурвакарите има водачът, наричан болюбашия или нещо около това в различни варианти. Разбира се, че много важна е групата на народната сватба, която няма как да мине без поп, обикновено осмян, но не по-малко значими са и звънчарите, на някои места, наричани и мечкарье, облечени в кожуси с козината навън или покрити с разноцветни ленти от плат, но задължително със страховити маски на лицето.

В това навремето са участвали само ергените, но в напоследък дружината е пълна и с жени, деца и даже дядовци, които са живата най-нова история на Сурва. Те си спомнят как по времето на соца около Васильовден им се налагало да бягат от работа, да взимат фалшиви болнични, да се скатават от задължения, само и само да станат част от спектакъла.
Сега в групите има по три поколения, а ако се направи по-щателен преглед, току виж се оказало, че сурвакари и сурвашкрье са и четири поколения от една фамилия. Всеки от тях има променена външност, съобразена с определената му роля или на персонаж от сватбата, или на страшното чудовище, което хем гони злото, хем буди радостна усмивка от предвкусваното ново начало и добър плод.

В годините на социализма властите се опитвали да задушат традицията, искали да й наложат норми и правила и така и до днес в Перник се помни как на един от фестивалите пред входа на стадиона, където се провеждал се събрали десетина предрешени попа, които си останали там да ръсят, защото по атеистични причини, не ги пуснали да дефилират с групите си.

„Никак не харесвах пернишкия фестивал. От дете се плашех от навлечените с кожи от убити животни мъже, украсени с перата на хиляди заклани кокошки, а невъобразимият шум, който вдигаха ме ужасяваше. Изглеждаха ми нелепо, а карикатурните свещеници винаги накърняваха религиозното ми чувство, защото баба ме беше научила, че на попа му се целува ръка, където и да го срещнеш. В дните на фестивала гледах да си намеря работа някъде надалече, защото тая суетня хич не ми беше по вкуса”, признава си перничанка от средната възраст и като нея все още мислят и други. Жената обаче коренно променила отношението си към СурОва, когато преди няколко години я завели за празника на село. Тогава разбрала, че това наистина е народен обичай, който няма как да загине. С изненада разпознала под една от маските дъщерята на съседите си - модерно момиче с лакирани нокти, което скачало в опияняващия ритъм на сурвакарския танц.

Според специалистите и поне 31 са селата в Пернико , където традицията е жива, а всяка година в обичая с дух и сърце участват не по-малко от 3 600 човека са пазителите на обичая – артисти в хилядолетния спектакъл, случващ се едновременно в много села по едно и също време на годината.

Тази година Перник ще отбележи 50 години от първия маскараден фестивал. Това ще стане по време на неговото 25-то издание в последните почивни дни на януари догодина. Дошлото от Юнеско признание е повод фестивалът наистина да надмине себе си, но ако имате път и време, а най-вече желание не чакайте пернишкия фест, а си изберете някое от пернишките села и идете там на Василоьнв ден по стария стил. Вечерта на 13 януари  ще видите факлите и огньовете, ще чуете грохота на сурвакарските звънци и никак не се съмнявайте, че в някоя от къщити ще ви поканят на вариво от кисело зеле и пресно свинско, греяна ракия и туршии и точени с царевично брашно баници и зелници.

Ако пък и сега пропуснете истинската СурОва, то не пропускайте най-чакания и любим за перничани празник Сурва . Очарованието му е породено от участието в живия разказ за подреждането на света. А тръпката да участваш в нейното разказване идва от оня “вик на кръвта”, който се ражда от света на спомените за всичко било преди нас.

Официалните съобщения:

Национална комисия за ЮНЕСКО - България

02.12.2015
Народният празник Сурова в Пернишко вписан в Представителния Списък на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО

Народният празник Сурова в Пернишко бе включен в Представителния списък на ЮНЕСКО на нематериалното културно наследство на човечеството. днес, 2 декември 2015 г., в рамките на 10-та сесия на Междуправителствения комитет по опазване на нематериалното културно наследство към Конвенцията за нематериално наследство на ЮНЕСКО, която се провежда в Уиндхук, Намибия, през периода 29 ноември – 4 декември 2015 година.

Празникът, известен още и като Сурва/Сурова/Сурвакарски игри/Васильовден, Нова година, се отбелязва на 13 и 14 януари ежегодно в чест на настъпващата нова година.

За важността на включването на национален елемент в Представителния Списък на ЮНЕСКО говори това, че той се състои от всички онези форми на изразяване (обичаи, танцови, песенни и занаятчийски традиции),които свидетелстват за многообразието на нематериалното културно наследство. Включването на елемент в Списъка, наред с националните мерки за опазване, гарантира съхраняването и предаването от поколение на поколение на живото културно - историческо наследство на българина, неговата устойчивост във времето и нарастването на видимостта му сред обществото.

Присъствието на елемента в Списъка на ЮНЕСКО засилва гаранциите на традицията като непрекъсната форма на общуване между хора от различни социални, професионални и възрастови групи. Така се запазва и ролята на Сурова като „мост между поколенията“, тъй като се увеличава привлекателността на сурвакарските игри за младите хора и повишава самочувствието им като продължители на традицията и тълкуватели на културното наследство на техните местни общности.

Вписването на празника в Представителния списък е признание за местната общност, която приема елемента като емблематичен представител на собствената си културна идентичност. Държавните, културните и научните институции трябва да осигурят необходимата институционална подкрепа. Международното признание ще фокусира вниманието на обществеността и медиите върху значението на елемента като ценен ресурс на нематериалното културно наследство в национален и в световен мащаб.

В подготовката на номинацията участват активно представители на Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН, Регионалния исторически музей в Перник и на местните сурвакарски общности от цяла Пернишка област.


Министерство на културата

УНИКАЛНИЯТ НАРОДЕН ПРАЗНИК СУРОВА /СУРВА/ В ПЕРНИШКО ВЕЧЕ Е В ПРЕДСТАВИТЕЛНИЯ СПИСЪК НА ЮНЕСКО НА НЕМАТЕРИАЛНОТО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

02.12.2015

Днес, 2 декември 2015 г., по време на заседанието на Междуправителствения комитет на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство, който провежда своята 10-та сесия в столицата на Намибия – Уиндхук, българската номинация „Народният празник Сурова/Сурва/ в Пернишко” бе вписана в Представителния списък на ЮНЕСКО на нематериалното културно наследство на човечеството. Номинацията бе разработена през 2013 г. и подадена с писмо на министъра на културата Вежди Рашидов. Автори на досието са учените към ИЕФЕМ при БАН – д-р Иглика Мишкова, д-р Милена Любенова и доц. д-р Ваня Матеева, с активното участие на Цветанка Манова от Регионалния исторически музей в Перник.

Припомняме, че през месец януари министър Вежди Рашидов обяви, че се очаква до края на тази година обичаят да бъде вписан в Представителния списък на ЮНЕСКО на нематериалното културно наследство на човечеството. Министър Рашидов подчерта, че Министерството на културата винаги стои зад съхраняването на българските традиции, които носят автентичността на българския народ, националната идентичност и духовност.

Така след Бистришките баби, Нестинарството и традицията за тъкане на чипровски килими нашата страна записа и поредния елемент.

Народният празник Сурова /Сурва/ включва в себе си традиционни маскарадни игри и свързаните с тях обреди и е жива практика в следните селища в област Перник: Бела Вода, Ярджиловци, Драгичево, Кралев дол, Люлин, Батановци, Черна гора, Лесковец, Мещица, Големо Бучино, Богданов дол, Витановци, Расник, Ковачевци, Сирищник, Косача, Чепино, Светля, Габров дол, Лобош, Елов дол, Дивля, Извор, Стефаново, Друган, Бегуновци, Кошарево, Велковци, Долна Секирна, Гигинци, Ноевци, Слаковци, Радомир, Копаница, Дивотино, Пещера, Калище, Земен, Дрен, Ракиловци, Банище.

В Уиндхук се провежда 10-та сесия на Междуправителствения комитет на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство, на който България е редовен член, с пълен мандат от четири години. Нашата страна се представлява от доц. д-р Николай Вуков.

Кажи си, Иване

Иван Иванов

Така се случи, че през последната година Перник се управляваше от кмет на име Иван. Това обаче се върза отлично с оная крилата реплика на президента Петър Стоянов към премиера Костов "Кажи си, Иване".
Само около седмица, откакто новата местна власт встъпи в длъжност, вече бившият кмет Иван сякаш е забравен

. В пет от шестте общини на област Перник кметовете са същите, като не се брои това, че в Трън Станислав Николов за две години беше отстъпил кметското кресло на Станислава Алексиева, избрана на частичен вот. Само в областния център нов човек влезе в кметския кабинет, обитаван година преди това от Иван Иванов, определен за временен кмет от

Момче от Перник се бори за най-добър млад инженер на Великобритания и Ирландия

Перничанинът Владислав Василев е номиниран за най-добър млад инженер на Великобритания и Ирландия. Той е завършил с отличен успех Американския колеж в София, випуск 2008, а след това записва електроника в Единбургския университет. Негови приятели си спомнят, че още в първи курс e имал амбицията да е най-добър и така и станало. Завършва магистърската си степен първи по успех и с три награди на университета. Той получава медал за отличното си представяне през петте години на следването си. Отличен е като най-добър студент в инженерните специалности. Получава награда и за най-добър проект с максимално значение за приложение в индустрията.

След дипломирането си Владислав получава много предложения за работа, но избира да започне в Dialog Semicondatctors, престижна компания с клонове в Европа, Азия и Северна Америка за разработване и производство на полупроводникови системи с приложение в мобилните телефони и автомобилната индустрия.

Владислав Василев е сред шестимата финалисти за престижната награда “Най-добър млад инженер на Великобритания и Ирландия”. Наградата се дава като публично признание за успехите на младите специалисти, както и за насърчаване на усилията им в ранните етапи на тяхната кариера. За тазгодишните награди, в които има и няколко нови категории, са кандидатствали рекорден брой участници от огромен брой големи и малки организации. Техните презентации за оценявани от жури с повече от 20 членове, което е отсяло и списъка с одобрени кандидати. Победителите ще бъдат обявени на официална церемония по награждаването на 19 ноември в лондонския Grange Tower Bridge Hotel. Там ще бъде гала вечерята с участието на младия перничанин. Сред печелените от него награди е и една по социални науки (Department Award), макар че тази дисциплина е по-скоро негово хоби, защото Основната му страст е физиката.

За неговия успех съобщи сайтът за информация, свързана с образованието, възпитанието, бизнеса, мениджмънта и комуникациите „Данибон“, където за това разказва Йорданка Бонева-Благоева. Тя „Негови познати, които ми разказаха историята, споделиха, че до голяма степен успехите на Владислав Василев се дължат на обучението му в Американския колеж и той винаги е признавал това.”, пише тя.

В публикацията свой възпитаник разпозна и учителката от Перник Пенка Иванова. Така стана известно, че талантът в инженерните науки е възпитаник на основното училище „Св. Иван Рилски” в Перник, където се запалва страстта му към физиката. Като ученик в пернишкото училище, Владислав печели две първи места на национални състезания по физика и веднъж е класиран на първо място на национална олимпиада по предмета. Когато тива да учи в Американския колеж, Владислав продължава да се явява на международни олимпиади по физика в Европа и Азия и всеки път след участие в състезание и спечелени награди младежът се връща в основното си училище с добрите новини, сподели преподавателката му по физика в Перник Венера Божилова. „Изключително момче - умно, скромно и прецизно. Запазила съм една от работите му от националните състезания и ще я пазя цял живот. Сега я показвам на сегашните си ученици като пример за изрядност.”, разказа тя.

Училището има има своя традиция да насърчава талантите си. Тази година за престижни награди от международни състезания то предложи за наградите на областния управител на Перник няколко свои ученици.

Деница Милетиева Василева от 3 клас е спечелила първо място в Международен турнир "Математика без граници", а съученикът и Николай Красимиров Йорданов е на второ място. Александра Димитрова Найденова от 5 клас има първо място в Национален кръг на състезанието по английски език, Лонгман, а Елеазара Александрова от 7 клас е на трето място в същото състезание.

Строителна гимназия в Перник служи за пример в Европа

Трима екс просветни министри и действащ зам се събраха на тържеството за 50-годишния юбилей на Професионалната гимназия по техника и строителство „Арх. Йордан Миланов”


Строителна гимназия в Перник, направила тази година половин век, служи за пример в Европа. Въведени в училището иновации са в основата даже на европейска директива. Няма друго такова школо, се дивяха многобройните гости, дошли на честванията на юбилея на 4 октомври 2015 г. Сред народа препълнил училищния двор бяха тримата екс министри на образованието Игор Дамянов, Сергей Игнатов и Румяна Коларова. Последна от най-важните гости пристигна

зам. министърът  на образованието в момента Ваня Костова. Тук със специална покана беше и главният шеф на пожарникарите в България Николай Николов. 

Комисарят е живял в съседство с училището, а съвсем до скоро в него е упражнявал и гражданското си право да гласува защото по постоянен адрес се е водил в жилището, което е наследил от родителите си. Когато бях много малък тук имаше дълбоки ями. Те се пълнеха с вода, през зимата замръзваха и върху леда играехме хокей. Като започна да се строи училището из недовършената постройка се гонехме като стражари и апаши, а като го

направиха на спортните площадки в двора ритахме футболната топка и се упражнявахме на волейбол, си спомни комисарят. На него се падна честта да пререже лентата на нововъведената електронна пропусквателна система в училището. Първата карта за допуск вкара той, преди учениците, макар да не е учил после в това школо.

Да режат ленти имаха шанс и двете дами – просветни шефки. Те откриха създадения в чест на юбилея исторически комплекс от кабинет по история с много табла, отразяващи пластовете на миналото ни и исторически клуб, събрал всички важни събития и достижения на школото.

Тържеството започна с водосвет, а преди него музикален поздрав поднесоха дошли специално за празника млади гайдари от Смолян.










След това на три лъча гостите тръгнаха из школото, за да не могат да се начудят на сътвореното
и деца и педагози, но все по идея и под ръководството на дългогодишния директор на гимназията Самуил Шейнин. Той лично поведе ВИП групата и като не пропусна да се похвали с командния център в първото фоайе припомни, че това е първото българско училище с въведено видеонаблюдение, открито от Даниел Вълчев като министър на образованието през 2008 г.

Едва след това за изпити и в други училища започнаха да се слагат камери, подчерта Шейнин. Година преди това и преди присъединяването на България към ЕС училището имаше европейски коридор с историята на ЕС, а този пример последваха и други школа не само у нас, но и в Европа. Пак някъде по това време нестандартния директор сложи своята физиономия на боксова круша във физкултурния салон и прикани учениците да бият по нея, ако са ядосани някому за нещо.
Този метод за туширане на агресията не просъществува много дълго, защото от залисия във всевъзможни извънучилищни занимания и по усвояване на уроците децата не изпитваха нужда да го употребяват. Затова пък сега имат модерен спортен комплекс с фитнес и специални уреди, които се ползват освен в часовете по физкултура и в допълнителни занимания. Остават и след училище, доверява Димитър Коконов - единият от учителите по физическо възпитание.

Може и странно да е но тъкмо физкултурник е написал химна на училището. Специалистът по волейбол Милко Матеев е бил учител в пернишката сторителна гимназия 12 години преди да се пенсионира и също е гост на тържеството. Той е познат като автор на пиперливи епиграми, но в този ден беше доволен, че до портрета на патрона на школото архитект Йордан Миланов стои на табло и написания от него химн.

През това време Шейнин води гостите из коридорите и когато спират до изложбата с картини на учещите архитектура им показва и обилната зеленина. Когато с децата решили да направят училището зелено той се зарадвал, но още по-доволен останал от определението зелена точка. Преди две години Европейският парламент приел директива за озеленяването на училищата, и макар да не се споменава, че иновацията идва от Перник Шейнин е доволен. Сега се надява да бъде последван примера на гимназията всеки четвъртък в голямото междучасие да се играе хоро. Отначало до директора се хващали не много деца, но сега в народния танц се включват повече от 40. Директорът предпочита „Бяла роза”, защото вече е на години и не му се подскача.

В продължение на 12 години Самуил Шейнин беше председател на Съюза на работодателите в средното образование и така през тази организация и през международните си контакти чрез общи проекти той популяризираше своя опит. От работодателската организация се оттегли миналата година, сега е намислил да поеме към заслужена пенсия в началото на идната година, но първо ще се погрижи да остави свой достоен заместник, след като сам го е ръководил 23 години.

Шейнин води гостите си из училището и не спира да разказва как е създадена богата етнографска сбирка, как новия исторически комплекс е изграден по дуалната система, защото с майсторите и преподавателите, в това число и самия директор, всичко е направено от ученици – от проектите, през ел. инсталацията до целия вътрешен интериор. Свой кът за отмора в училището имат и учителите, а за децата, които идват на училище отдалече е направена „суха стая”, със съоръжения за сушене на мокрите им обувки и дрехи.

В новия училищен исторически комплекс до Шейнин застава и първият директор на училището Михаил Михайлов. Той си спомня как е създадено СПТУ-то по индустриално строителство през 1965 г. за зидари и мазачи и се радва, че сега в него се учи архитектура, парково строителство и озеленяване, транспортно строителство, водоснабдяване и канализация, машини и съоръжения за производство на строителни материали, промишлена естетика и дизайн и други модерни специалности.

Десетки инициативи, част от тях и с международно участие, стотици награди на ученици и учители през годините за училищна и извънучилищна дейност, многобройни спортни успехи са записани в летописа на училището. По повод 50-годишнината бяха издадени юбилеен албум и юбилеен училищен вестник.

Ниската избирателна активност никой не я отчита

Отминаха местните избори за 2015 година. Заредиха се пресконференции на политическите сили. Лидерите на партиите продължават да се хвалят по телевизора колко високи успехи са постигнали. Шеф на предизборен щаб показва посиняла карта на държавата, но кой знае защо, тя напомня на онази от началото на промените, дето беше покрита с черепи. На най-заинтересованите не им издържаха нервите и даже открито се скараха и си искаха извинения за емоционалните изблици на радост и злоба.
Проценти, бройки кметове и съветници, спечелени и загубени общини и кметства са основната тема.
Никой обаче не отчита ниската избирателната активност. За страната на тези идбори тя беше малко над 50%, в Перник на първия тур излязоха да гласуват 44.5%, а на балотажа - 38.32%.

Пие ли се в Добри дол?

„Шофьори, запомнете, че алкохол и кормуване са несъвместими неща!” Този предупредителен надпис, кой ли знае от кога се кипри върху фасадата на обществена сграда в село Добри дол. То се намира в Краището и е близо до Земен, но административно е към област Кюстендил в най-малката му община Трекляно.

Табелата, написана по способа на шаблоните, е окачена на достолепно място в непосредствена близост до помещение, скрито зад решетки и с надпис „Пивница” отгоре. Твърде е възможно да е там още от времето на соца, за да напомня на водачите на МПС-та, че ако се почерпят, след това не бива да кормуват.

В резултат на това писмено предупреждение хората в Добри дол не само спряха да пият, но и изчезнаха от селото.

Запустяла е и селската казанджилница за варене на ракия.  

Знак на съвременната цивилизация е превърнатата в кът за отдих с барбекю автобусна спирка в центъра на селото от 20 пръснати по чукарите махали.









Надеждата е, че към храма има утъпкана пътека.

Всяка власт е от Бога

Средностатистически български град. По нищо не личи, че неделята е съдбовна за избора на управник на голямата община, който ще върти кормилото й през следващите четири години. Хората сякаш не се вълнуват, че двама от 12 мераклии за кметове са на поправителен за народното доверие. Както всяка неделя и тази черковните камбани бият за празничната богослужба, а малко по-късно известяват и началото на светата литургия.
В храма са се събрали обичайните верни християни, които са тук всяка неделя и на голям празник за общата молитва. Изключение прави само млада жена, която друг път не е забелязва, но и тя чинопоклонно участва в богослужението и гледа кога другите се кръстят и се покланят, за да го прави и тя.

Виктор Велинов от Бруклийн стана почетен трънчанин

Виктор Велинов

Осемгодишният музикант от САЩ Виктор Велинов официално беше обявен за почетен гражданин на Трън. В навечерието на 3 март в интернет се появи неговата песен „Откъснатите цветя на България”, посветена на емигрантските деца. По този повод пред български медии хлапето направи чистосърдечна реклама на Трънския край, откъдето произхождат предците на неговата майка Кристина Велинова. В социалните мрежи веднага се появи предложение на трънчани Виктор да стане почетен гражданин на Трън и гражданското предложение беше официализирано от местния Общински съвет. На Петковден, когато в Трън празнуват Ден на града, званието на Виктор беше официално обявено. Талантливото дете не можа да дойде лично да получи почетните знаци, но от негово име ги получи вуйчо му Лъчезар Велинов, създател на рекламната компания „Зографик филмс”. Към трънчани Виктор се обърна със специално трогателно обръщение. Оказа се обаче, че трънското почетно гражданство по чудодеен начин му било предсказано от небесната закрилница на Трън света Петка.

Вуйчото на Виктор Лъчезар Велинов получава знаците на почетен гражданин за своя племеник.

През 2014 г. Виктор е на ваканция в България със семейството си. Още преди да отидат в Трънско, една нощ света Петка дошла в съня на детето и му казала да иде при нея, че има нещо да му даде. След няколко дни с мама и сестричката си Виктор идва в Трън.

Фамилията се настанява в хижа близо до града и момченцето започва настоятелно да моли майка си да отидат в скалния параклис на св. Петка, който той помнел от предното си идване в родния край на дедите на майка му. Тогава бил много впечатлен от омесения от светицата  хляб, който се превърнал в камък и от лечебните капки, стичащи се от скалите.

Виктор в скалния параклис на св. Петка в Трън.

Плановете все се обърквали, но накрая  Виктор и майка му отиват до параклиса. По това време песента, която го прослави, вече е съчинена, но не и записана. В Трън не ги познават, а и те не казват, че са от Америка. Жената, която им отворила параклиса се притеснила силно, когато я помолили детето да остане само вътре, но все пак склонила, след като я убедили, че само ще постои и нищо няма да пипа, нито да чупи. Тя обяснила на малкия, че да открадне е грях и Бог вижда всичко, а той я гледал, без да разбира защо му говори така, след като самата света Петка го е призовала. В крайна сметка Виктор постоял сам в параклиса, но нищо не се случило и си тръгнал.

"Едва сега в навечерието на празника на светицата разбрах докрай значението на съня му и тръпки ме побиха", споделя неговата майка. "Ние наистина сме обикновени хора и това, че станахме известни не беше нито планирано, нито пък очаквано. Случайно стана", притеснено споделя Кристина и признава, че би предпочела Виктор да беше станал популярен като по-голям, когато ще има повече какво да покаже. Тя е от майките, които наистина бдят над детството на децата си, но в същото време полага грижи Виктор да се учи и да развива талантите си.

Виктор и Вера на площада в Трън през 2014 г.

Виктор Валери Велинов е роден на 14 ноември 2006 г. в Бруклийн, Ню Йорк. Майка му, Кристина Аврамова Велинова е емигрант в Америка от 2001 г. когато пристига в Щатите, за да сключи брак с баща му, Валери Олегович Автух, с когото се познават от 1999г. Бащата на Виктор е от руски произход, роден е в Ленинград ( дн. Санкт Петербург) и е дългогодишен емигрант в Америка. При раждането си, Виктор получава трънската фамилия на майка си, по семейно споразумение, тъй като фамилията на баща му е непроизносима за американците.


Велинови носят името на пра-пра-дядото на Виктор - трънският майстор строител Велин Танчев Гусин от село Берайнци. Той починал млад и пра-дядото на Виктор Захари Велинов Танчев, ветеран от Балканската и Първата Световна война, остава сирак на 13 години. Сиромашията го принуждава да стане строител още от дете. Отначало работи по строежите с по-големия си брат Иван. Липсата на работа и средства в родния край, го принуждава да напусне селото си. Пеша той стига до София, установява се там и през целия си живот работи като един от прочутите трънски майстори. За булка си взима най-личната мома Гюрга от своето село, която всички помнят като баба Гуга. С нея отглеждат четири деца, едно от които е бащата на Кристина Аврам Велинов. Макар и роден в Берайнци ( на 18 август 1927 г.), той прекарва само част от времето си в Трънско, заедно с трите си сестри и майка си. На село бил известен повече като Лачко. Умен и буден младеж, през 50-те години на миналия век по време Сталинския режим той си навлича гнева на комунистическата власт и е затворен в лагера Белене като враг на народа. Там прекарва пет години от живота си, на границата на оцеляването. Докато е в лагера, баща му Захари умира, без да могат да се простят. По-късно Аврам е реабилитиран, създава семейство в напреднала възраст и има две деца, едното от които е майката на Виктор. Запазил корените си и любовта към родния край, малко преди края на живота си, той започва да строи къща на старо наследствено място в родното си село. За жалост си тръгва от този свят преди да успее да я завърши. Недостроената къща запустява и постепенно започва да се руши.

Семейство Велинови  през 30-те години на 20 век в Берайнци - баба  Гюрга и дядо Захари заедно с четирите си деца – три момичета и дядото на Виктор.

Майката на Виктор, Кристина губи баща си през 1985г., когато е едва на 13 години, но запазва паметта за корените си и всяка година се връща в с. Берайнци, като живее в незавършената бащина къща, без ток и вода . С годините постройката е разграбена и става съвсем негодна за живот, а махалата напълно запустява и съседните къщи също започват да падат. Храсти и бурени обгръщат и паметника на основателите на първото килийно училище в цялата Трънска околия, основано през 1778г. от предците на сем. Велинови. Тъкмо там се връща Кристина, започнала да подновява буквите на обелиска, които така и не е довършила, сякаш, за да и напомнят, че има работа в родината.

Паметната плоча на първото домашно килийно Знепполско училище, създадено от предците на Велинови през 1778 г..

Всеки път, когато тя се връща от САЩ, се отбива в Трънско. Първо през ваканциите там води мъжа си, а по-късно и децата си. Виктор реагира много емоционално на разказите за родовата памет, усеща кръвта на предците си в себе си, разбира техния тих, ежедневен подвиг в борбата за насъщния и замечтава да възроди тяхното дело. Мечтае когато порасне да се върне в Берайнци, да откупи падналите вече постройки около къщата на дядо му и да възстанови цялата махала. Представя си, че ще направи там база за туристи и постоянно живеещи хора. Иска му се там да създаде своя ферма и приют за бездомни животни и хора. Пари за този си проект той иска да спечели като музикант.

Засега Виктор се обучава да свири на пиано, класическа и електрическа китари, цигулка, полага основите си в теория на музиката и композиране, създава свои песни, над които работи с учителя си Александър Чазов. Известен го направи неговата песен-химн на българските емигрантски деца „Откъснатите цветя на България”, с която през март 2015 г. разплака много хора. Тогава, в интервю за БТВ и Нова ТВ, той спонтанно заяви, че като порасне ще живее в Трън, откъдето са корените му. Виктор изпя своята песен през лятото и на събор на българите в Пенсилвания, а после там се учи да свири на гайда и тъпан. Българска песен по детски стихове на майка си пее и неговата по-малка сестричка Вера.

Виктор Велинов – 8-годишен почетен гражданин на Трън

В тези дни момченцето музикант и почетен трънчанин очаква с нетърпение да навърши 9 години на 14 ноември и да получи бас китара, за каквато мечтае, защото последната му детска мечта е да има своя рок група. Прави и още една песен за България. Текстът е изцяло на майката, а музиката - на Виктор и след като завърши друг проект на английски, ще направи докрай и българската песен, която също ще е част от обучението по музика.

Виктор и Вера Велинови на Великден в Българската църква в Манхатън с митрополит Йосиф.

"Когато мама за пръв път ми каза, че съм предложен да стана почетен гражданин на Трън, аз помислих, че ще стана пощальон и ще ми дадете да разнасям писмата. И много се зарадвах, че ще имам работа, но мама ми обясни, че да си почетен гражданин не си е работа, а си е много отговорно нещо". Това казва на трънчани Виктор в своето благодарствено обръщение към тях. Детето съжалява, че не се е получило да присъства на празника, както много му се искало - да благодари и лично да каже колко цени високото признание. „Аз не знам дали заслужавам това, но го приемам заради моите деди – хора на честен труд, живели в немотия, но с високо вдигнати глави”, казва още в обръщението си Виктор и признава, че посвещава своето звание на всички скромни хора, които с техния труд, любов и всеотдайност всеки ден извършват подвиг.

Виктор се учи да бие тъпан на събор на българите в Пенсилвания, САЩ.

Подземен минен музей посреща гости в Перник

Ако има в Перник нещо наистина уникално за разглеждане, това безспорно е минният музей под земята. Перник е селище с хилядолетна история, но историята на съвременния град като индустриално сърце на България започва на това място. Тъкмо тук през 1891 г. е открит първият подземен рудник, наричан през годините „Старите рудници” и работил ефективно до 1966г. В началото на 80-те години на ХХ век група пернишки миньори посещават солната мина Величка в Полша, която представлява подземен музей. Така се ражда идеята в Перник също да има такъв музей, който отваря врати през 1986г. и до момента е единственият на Балканския полуостров и един от малкото в Европа.

Музеят е разположен в две от запазените галерии на „Старите рудници”. Двете галерии са с обща дължина 630 м. В тях са обособени 30 експозиционни ниши, които проследяват историята на въгледобива за повече от един век. Експонатите са автентични и повечето от изложените машини и съоръжения са се използвали в подземното производство.

Тук може да се види и пипне истински подземен електрически локомотив „Сименс” от 1925г., с с който са се извозвали пълните с въглища вагонетки. Има и вагонетки, с които са се придвижвали миньорите.

Показана е платформа с буре за вода, от която миньорите пиели – поради състоянието на въздуха в галериите един миньор е изпивал по 5-6 литра вода на ден.

В първата камера се вижда автентичен въглищен пласт, а край него са сложени две фигури на руднични гноми, защото се вярвало, че те са пазители на подземните богатства и миньорите смятали, че тези фигури ги предпазват от беди.

Най-малките посетители на музея се впечатляват от тях, а когато са организирана група, често се включват в игри за разкриване на съкровища.

Децата запомнят и макета на кон в реални размери, където обичат да се снимат. От 1896 г. изкопаните в рудника въглища били изкарвани на повърхността с коне. Историята разказва, че през 1922г. в пернишките рудници са работили 350 коня, поне 2/3 от тях били постоянно под земята, където имало и конюшна. Преди да се въведе ползването на конете, кюмюрът бил изнасян с дървени тарги и ръчни колички, каквито също има в една от първите камери. Наблизо са и първите дървени вагонетки, край които е закачена карбитна лампа от 1902 г., служила за осветление под земята.

Може да се видят и випер – механизъм за разтоварване на вагонетките, ранжирна машина (безконечно въже) от 1928г., проходчески комбайн и гумено-транспортна лента от 1936г.

На 50 метра под земята има и иконостас на св. Иван Рилски, така че туристите могат да се поклонят на небесния покровител на града и на миньорите. Според преданието св. Иван Рилски се явил в съня на един човек, посочил му тъкмо това място и и му казал да копае там, защото ще открие черно злато. Така наистина били открити въглищата. Години по-късно, когато рудникът вече работи, група миньори били затрупани при срутване на земния пласт. И тъкмо, когато губели надеждата за спасение, пред тях се появява белобрад старец в бели одежди и светилник в ръка и ги извежда над земята. Човекът, който е сънувал „черното злато”, казва: „Аз го познах. Това беше св. Иван Рилски, който дойде да ни спаси”. Оттогава миньорите вярват, че св. Иван Рилски е техният небесен покровител и някои от пернишките рудници имало подземни параклиси, на над входа към галериите пишело „Бог на помощ”.

В камерите на подземния музей могат да се видят подкопни машини, дървен и метален крепеж, фронт с хидравлични стойки, съвременни механизирани комплекси за добив на въглища, осветителни тела, сигнално табло, вентилатори, различни модели водоотливни помпи, които служели за изпомпване на вода от галериите, истински рудничен телефон и клетка за канарчета. В подземните галерии се образува един опасният газ, наричан гризу. Той е много силно запалим и при най-малката искра може да предизвика взрив, но няма нито цвят, нито мирис. Липсата на измервателна техника в миналото се компенсирала с канарчета, защото при наличие на газ пилето започвало да нервничи и да се блъска в клетката.

До входа на подземния минен музей има вкаменено дърво на повече от 70 милиона години. Наричат го „дърво на щастието” и разказват, че при влизане в рудника миньорите го докосвали за късмет.

Само за първата половина на тази година Подземният минен музей е посетен от около 7 хиляди туристи. Обектът е сред най-препоръчваните дестинации в близост до София и от април 2013 г. е сред 100-те туристически обекта на България. Най-голям интерес проявяват учениците, немалко са и организираните пенсионерски екскурзии от цялата страна. В списъка на посетителите са и доста чужденци. Музеят под земята е бил разгледан от туристи от Непал, Египет, Латвия, Израел и САЩ.

Въглищно камъче на 25 млн. години е най-предпочитаният сувенир, който гостите отнасят със себе си. Той е придружен със сертификат, указващ произхода му.

За перничани е обичайно Подземният минен музей да е място за различни културни прояви. Провеждат се концерти, спектакли, театрални постановки, модни ревюта. В музея има мултимедийна зала, където се правят презентации. Там може да се види и първият документален филм за Перник.