Възстановяват Пещерския манастир "Св. Николай"

По царска грамота светията станал Мрачки. С дарствен хрисовул цар Иван Александър дарил имоти на обителта

С договор на стойност малко над 443 хиляди лева по Програмата за развитие на селските райони скоро ще започне ремонт и консервация на един от най-старите и оцелели до днес манастири в Пернишко. Това е близкият до земенското село Пещера манастир "Св. Никола". Първите сведения за обителта са от известната Мрачка грамота на българския цар Иван Александър от 1 декември 1348 година, с която владетелят на българската държава дарява на манастира много имоти.
Освен като Пещерски, манастирът е познат и като Ореховски, заради в името на местността, където се намира, но и като Мрачки, заради името Мрака или Мраката на този историко-географски район. С това име е известен и хрисовулът на цар Иван Александър. В стари документи манастирът се среща и с името "Св. Николай Мрачки". Не е известно кой и кога за първи път е дал това име на силно тачения и от православни , и от католици св. Николай архиепископ Мирликийски и Чудотворец. Но с това име манастирът е именуван още в началото на 20 век в статия от сръбски автор.

Пещерският манастир се намира до буен карстов извор в планината Рудина, на около 2 км североизточно от селото Пещера и на около 5 км в същата посока от град Земен. До манастира води черен път, който през това лято беше постлан с чакъл, а край него бяха оформени и кътове за отдих. Със сигурност монашеска молитва, може би за последен път, тук е имало някъде около 1954 г., когато манастирът е бил девически.

Според запазени документи на тогавашния Комитет по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове в Централния държавен архив, в него имало три монахини: Емилия - на 40 години със завършен III прогимназиален клас, Анилина (Атанасова Георгиева) - 60-годишна и самообразована, Иустина (Христова Бобачева), която тогава е била на 45 години и имала завършен III прогимназиален клас. Послушници не е имало, а в манастирската библиотека се е пазела грамота, удостоверяваща, че манастирът е от времето на цар Иван Александър. Според тези документи по това време имотите на манастира са 59 дка ниви и 25 дка ливади.

През 90-години на 20 век местни хора са разказвали, че една от монахините се преместила в Княжевския манастир и взела със себе си целия архив на Пещерския.
Какво е имало в този архив не е известно. Самата Мрачка грамота се съхранява в Хилендарския манастир в Атон, където е била пренесена след разрушаването на манастира „Св. Никола“. От грамотата се разбира и, че дарените манастирски имоти са били пръснати из Софийско, Радомирско и Дупнишко, но един местен жител смята, че както са описани дарените имоти, те почти напълно съвпадат с имената на местности в близост до самия манастир.

Според аналите манастирът запустял по време на османското владичество и бил обновен през 1842 г. Църквата била изписана от видния представител на Банската художествена школа Димитър Молеров. Ктитори били странстващият свещеник Симон от трънското село Лева река, който дошъл в манастира със сина си и приспособил скромна отшелническа колиба към оцелялата манастирска църква, която била единственото останало от някогашната величава обител. След това, турските власти като научили за възстановения манастир, хванали поп Симона и го обесили, а синът му, след небивали мъчения при опити да бъде потурчен успял да избяга в Рилския манастир. Скоро след злополучната случка, първенците от с. Пещера и свещеници от околните села се застъпили пред власта и получили позволение към старата църква да се пристрои друга сграда. Новата постройка била довършена през 1842 г. Управител на манастира станал дядо Лазо Дамянов от Пещера, а службата през празниците извършвали свещеници от околните села. Към 1844 г. дошъл тук от Кратово поп Теофан, който се постригал за монах и станал игумен на манастира. След последния управлението на обителта поели пак дядо Лазо, светогорците йеромонах Рафаил, йеромонах Юстин, Раде Вилаетски от радомирското село Върба (бивш служител в Рилския манастир), монах Прокопий от село Радибош. Последният впоследствие станал и игумен, споминал се в 1879 г. Негово дело е построяването на двуетажната жилищна сграда, която с развитието на проекта за обновяване на манастира, ще бъде възстановена.
Някои учени смятат, че източната част на оцелялата до днес манастирска църква е от времето на Йоан Александър, а други, че архитектурните особености не позволяват датировка в 14 век и че триконхалната църква е от атонската архитекурна традиция и е сходна с гръцки църкви от 16-17 век, както и с църквата на намиращия се днес на сръбска територия Погановски манастир, датирана около 1500 г.
Особен интерес представляват стенописите от първоначалния манастирски храм, които при обновяването на църквата са били покрити с мазилка. През втората половина на 20 в. късната мазилка е била изчистена, вследствие на което е разкрита част от красивата средновековна живопис. След цялостна консервация и реставрация на стенописите, проведена от НИПК под ръководството на Боряна Дживджанова, е била изяснена и иконографската схема, изпълнени със смесена живописна техника. Това се е случило преди 1980 г. и тази консервация сега следи няма.

От някогашната богата манастирска библиотека, каквато се предполага, че е имал Пещерският манастир, днес не е останало почти нищо. В Загреб се съхранява псалтир от XV в. Запазен е и набавеният към 1843/46 г. за възстановения манастир „Цветен триод” от първата половина на XVI в. Вероятно голяма част от книжното богатство на обителта е пренесено в манастира „Зограф”, имайки се предвид намерените там фалшифицирани от сърбите хрисовули, пряко свързани с Пещерския манастир. Според историка Вера Иванова един от хрисовулите е бил фалшифициран в самия манастир, вероятно от монашеското братство, с цел да докаже правата си пред дошлата вече османска власт. На изследователите са известни три сръбски грамоти, свързани с този манастир, но за тях се твърди, че са подправени. Една е на цар Стефан Дечански от 1330г. и две са на Стефан Душан от 1339 г. и 1342г. Те се споменават в статия на Ал. Соловьев, озаглавена „Повелье манастира св. Николе Мрачког” ( „Прилози”, ІХ, 1929, стр. 1-18).



Каменната икона с двуглав орел

В Регионалния исторически музей в Перник се пази каменна икона от Пещерския манастир. Изработена е от жълт пясъчник в почти квадратна форма с размери 50 на 55 см. Има извит като кобилица горен край, върху който има надпис: "Приложи от Лобош Стоимен майстор за душа своя". Сред изображенията е изписана годината 1853, когато вероятно е била направена и дарена, както и "св. Николай". В центъра в окръжност релефно е изобразен двуглав орел, поддържан от два ангела. Над орела между две черкви е изобразен св. Николай с кръст в дясната ръка, а под кръга симетрично са разположени два елена с дървета край тях, каквито има и до черквите, и винетка от цветя. Изображенията са силно наивистични. Твърде възможно е още в онова време св. Николай, и посветения на него манастир при днешното село Пещера да е наричан Мрачки. Във всеки случай местни краеведи твърдят, че това не е изолирано явление, защото и в други села в района местните давали като прозвище на светиите името на своето село. Хората сами са строили църквите и манастирите, а после край тях възниквали и книжовни центрове и училища и няма нищо чудно, че така са индетифицирали своите духовни и културни достижения и почитта си към светеца покровител, обясни наскоро и един монах от района.
На изследователите са известни и други каменни пластики с двуглав орел от средата на 19 век. По това време двуглавият орел вече е бил нещо като герб на Вселенската патриаршия и на монашеската общност в Света гора на полуостров Атон.
Над западната врата на храм „Св. Възнесение Господне“ (1869 г.) в близкото до Пещера и село Враня стена има каменен релеф с двуглав орел. Смята се, че е изработен от местния майстор уста-баши Марко Въргаров , построил през 1866 г. хлебопекарницата в Рилския манастир.
От Враня стена са и братята Велчо и Нико, изградили през 1865 г. църквата „Св. Илия“ в село Дивля. Те украсили западната и южната врата с майсторски каменни релефи от стилизирани флорални елементи, двуглав орел и кръст.

Плочки с пластики на двуглав орел има и в храм „Св. Архангел Михаил” в пернишкото село Студена, построена в периода 1837 - 1846 г.

Двуглавият орел е един от най-разпознаваемите символи на православието. Според преданието неговите корени са в самото начало на първото християнско царство – Ромейското. Когато цар Константин Велики (306-337 г.) обединил разединената Римска империя и станал единствен нейн господар въвел двуглавия орел като символ на единството между Изтока и Запада с две глави и едно тяло. По-късно този знак придобива и друго значение – да символизира единството между Църквата и държавата, а самата държава била православна монархия с устройство, което представлявало земен образ на небесната йерархия. Светската власт и духовното били тясно свързани и се допълвали взаимно. Затова двуглавият орел е символ и на тази двойнственост, но същевременно и на тяхното единство.
Царете от династията на Палеолозите във времето на късната Византийска империя (1261-1453 г.) под влияние на западната хералдика използвали двуглавия орел като официален герб на фамилията и този знак се разпространил както из цялата територия на техните владения, така и по целия православен свят.
Каменните плочи с двуглави орли служели, за да се означи годината на изграждане и доизграждане на църквите. Наоколо им има и надписи, в които се споменават имената на ктиторите на църквата. Понякога това били мраморни плочи на пода на храмовете, но по-често се слагали над входа. Тази практика се прилагала при изграждане на всички храмове, без значение в кое време и под чия юрисдикция са построени.